петък, 26 юли 2013 г.

МЪЛЧАНИЕТО

Мълчанието
тежи като рало и
разравя ума...


* * *

Усещам тялото си -
като пръст и топлина,
които ме извайват –
атлазена и гладка...

Усещам всеки мускул,
кост, докосване...
и всяка болка,
трепване, копнеж...

Усещам кислорода -
дълбокото му
сливане с кръвта и  
милионното
докосване на
капилярите...

Усещам и войната
в себе си – смъртта на моите
войници... и на победените.
Мълчание...
Усещам битката на мислите
в главата си.
Усещам битката им в клетките -
как по-дълбоко се вкопават, впиват се
в пихтиестото бяло на аксоните.
все по-дълбоко се прегръщат,
преглъщат ме... замерят ме с импулси
отчаяние и с корените си–дендрити
все по-дълбоко пият от душата ми...
Все по-дълбоко... удушават се...
И милиони примки на разюздани ласа
се впиват във врата ми... бесят ме...
Обесена от собствените клетки -
жива съм.
Усукват ме с въжетата – неврони...
люлеят ме, замерят се с главата ми...
търкалям се в краката си...
И пак съм жива.
Ще се изправя, ще вървя нататък...
Където пак ще има „после”...
И „после” пак ще бъде отговор, не бездна.
Мълчание...

* * *

Прозорецът се
превърна в картина. Спи
животът – далеч.

неделя, 14 юли 2013 г.

ПРАХ И ЗНОЙ

водата тихо
ромони в коритото
на каменна чешма, а
вятърът шуми
в листенцата на цъфнал
храст... в тревата - прах и зной...
















топъл дъжд слепи
бягащите пясъци
върху асфалта

неделя, 30 юни 2013 г.

ПРЕГРЪДКАТА НА ЮНИ

Пролетта изтля
в прегръдката на юни.
Южни ветрове
сушат треви и птици.         
Зреят плодове. Сочни.



















           





петък, 14 юни 2013 г.

СТИХИИ

Сред езерото –
житни класове стърчат.
Наводнение.
Жадна, Земята
пие свежия сок на
дъжда. Суха пръст.

петък, 24 май 2013 г.

"ВИДЯХ ГО СЪС СЪРЦЕТО СИ"...


„През живота си човек среща много хора. С едни се разминава, с други се сприятелява, с трети се свързва за цял живот. Истинско щастие е, ако Съдбата ни предостави възможност да срещнем необикновени, изключителни личности, които напълно покриват представите ни за Човек с главна буква”...
Така започва Пенка Иванова своя разказ „Видях го със сърцето си – книга за видния писател и общественик Петко Огойски”... Простичко и проникновено, тя споделя с читателя мислите, които я вълнуват при досега й с Петко Огойски, човек напълно непознат за нея, който постепенно се превръща в ярък огън, осветил нейния свят, накарал я да преосмисли, да препрочете историята на тоталитарна България, житейските битки на хората от близкото минало и днес, своя собствен жизнен път. Скоро за мен тази изповед се превърна в мълчалив и вълнуващ диалог... Може би защото често прочетените думи отекваха в съзнанието ми като мои, може би защото често беззвучно я допълвах, вплитах своите впечатления, размисли и оценки, предизвикани от моето докосване до човека и твореца Огойски. Понякога спорех, понякога разбирах, че нещо съм пропуснала.
Не е нужно да казвам, че не оставих книгата, преди да съм прочела последната страница. Трудно ми е да определя жанра на тази творба, която носи белезите и на очерка, и на мемоарно-изповедната литература, и на епистоларния роман (за което способства самобитния, цветен стил на цитираните писма на Огойски, както до авторката, така и до други личности). Според мен, обаче, най-ценното в книгата е задълбоченият литературен анализ върху цялостното писмено наследство на Петко Огойски, оставило трайна диря в съвременната българска литература. Макар той да е познат автор, с огромно по обем и значимост творчество с широко жанрово разнообразие, новият прочит на Иванова е интересен, жив, оригинален. Често стилът й и начинът, по който вплита в анализа на отделната литературна творба авторовата личност и житейски път, ме връщаха в детството и юношеството, към ученическата скамейка, когато човек се учи не само да пише и мисли, но и да отстоява себе си. В този контекст, неизбежен е паралелът, който Пенка Иванова прави между личността и творчеството на Захари Стоянов и Петко Огойски, като сравнява „Записки по българските въстания” със „Записки за българските страдания”. Макар и не така директно назован, не може да не се усети и внушеният от авторката паралел между личността на поета и поезията при Ботев и Огойски. Патриотизмът, изразен при Огойски преди всичко като като любов към народ и Родина, като гордост от миналото величие и болка от днешната нищета на духа и битието, по никакъв начин не се противопоставя на възрожденския патриотизъм на Ботев и Стоянов.  Прави впечатление как авторовата оценка за значимостта на най-голяма по обем, литературна и историческа стойност творба на Огойски (трилогията „Записки за българските страдания”) се превръща в стимул за написването на цялото произведение „Видях го със сърцето си”. Тук е мястото да подчертая, че Пенка Иванова е един безпристрастен читател, неангажиран политически, но човек с жива съвест и живо чувство, и с талант, способен да я превърне в автор на произведение, което вълнува.
Трудно е да кажа кога и по какъв повод за първи път чух името й, но със сигурност бе от Петко Огойски. Неговото уважение към възрожденското й дело като председател на читалище „Ахинора-2006” в село Яворово, Чирпанско и редактор на читалищния вестник „Ахинора” неусетно се пропи в мен. Нейната биография и професионален път – акушерка и гимназиална учителка по български език и литература, ме накараха да я почувствам близка.
Погледът през сърцето на Пенка Иванова е дълбок и проникновен. След като се запознава с творчеството на Петко Огойски, тя осъзнава, че „наред с нашия на пръв поглед подреден живот е имало и един друг паралелен свят, в който хората са били преследвани, измъчвани, убивани ... единствено заради политическите си убеждения”. В книгата си тя докрай остава политически неизкушена, но точно това е най-ценното – възможността да видим един живот и едно творчество, подчинени на земеделската идеология, на политическата борба за отстояването й, през един непомрачен от политиката поглед.
Текстът е структуриран в 20 глави, предисловие, заключение и 9 приложения, в които естествено се преливат житейското и творческото начало в личността на Петко Огойски. Графичното оформление и богатия снимков материал водят читателя към авторовия замисъл и правят по-лесно „виждането със сърцето”. И обектът на това изследване със сърце и разум ни гледа ведро, тревожно, замислено... от немного далечната 2010, от 1989, от 1961... По-ранни снимки няма. От по-рано идват „зелената грива на довечния и отвечен Балкан” и „каменните шепи на вирове и подмоли” на родното село, идват „трохите от хляба” – мислите, терзали го в затвора, идват стиховете, които събарят видими и невидими стени, за да ни преведат към свободата.
В книгата има много цитати – отделни мисли и сентенции, както и цели стихотворения на Огойски. Можем да прочетем отзиви за неговото творчество в различни печатни издания, а също оригинална поезия на други автори, посветена на него, както в основния текст, така и в приложенията („Отзиви за творчеството на Петко Огойски” и „Творби, посветени на Петко Огойски”).
Всяка от 20-те глави разглежда отделна черта от характера на твореца – обект на изследването, в който е вплетена основна тема от неговото творчество. Трудно, непосилно е за читателя да отдели едното от другото. И това е така, защото Петко Огойски е монолитна личност, в която творецът и човекът са неотделими. Това ни внушава с всяка страница от книгата си Пенка Иванова. И се опитвам да забравя, че познавам героя на нейния очерк, опитвам се просто да вървя по трохите, които авторката рони върху пътеката, по която ни води към същностните му характеристики.
Наред с естествения разказ, в който вплита автобиографични елементи, историята на запознанството си с Огойски, предадена и чрез фрагменти от негови писма до читалище „Ахинора”, Иванова неусетно преминава към задълбочен анализ на произведенията на твореца. Не е чудно, че основната тежест пада върху трилогията „Записки по българските страдания”. Детайлно, с разбиране и чувство, тя ни поднася своя поглед върху проблема.
И продължава пътуването ни към същността на творчеството и личността на Петко Огойски. Начало или завръщане е родната Огоя – с историята на семейството, с природата, със спомена за детството и майката – „усещам винаги незнайна сила, щом стъпя в твоите дъбрави”? А избуяването на силния корен, дори когато е затрупан под камък – литературен образ ли е, или биографичен факт? И вездесъщата за живота му земеделска идея – първопричина ли е за страданията на твореца, или е творческият му заряд? Шопският хумор убежище ли е за автора, или е просто онова невъзможно – „сто шила в торба”, което дава цвят и живец на монотонния делник? А България -Родината, раздирана, разпъвана на кръст от хайдушките поляни до Персин? Всяка страница е стъпка към Петко Огойски. И неговият патриотизъм, накарал го да съгради седеметажна средновековна кула в двора си, да създаде музейната сбирка към нея, да възстановява оброци, паметници и параклиси, ни става близък.  Още по-близък ни става с любовта и всеотдайността си към семейство и близки, въплътили неговата надежда за завет и безсмъртие.   
Може би личното ми познанство и уважението, което изпитвам към човека и твореца Петко Огойски са оставили отпечатък и върху прочита ми на книгата за него, и върху тези редове. Дано това не ми е попречило да бъда безпристрастна при оценката ми за творбата на Пенка Иванова.
Без колебание ще кажа: книгата „Видях го със сърцето си” е вик към днешния ден. Един опит да бъде разтърсено днешното ни душевно угойство,  да бъде разцепен днешния скотски хоризонт. С пестеливи изразни средства и добър подбор на произведения и факти, авторката изгражда ярък портрет на Петко Огойски и по този начин постига целта си, заявена с подзаглавието. Без съмнение тази книга – един апотеоз на своя герой, е и добро доказателство за таланта на своя автор. Тя говори ясно и силно за достойнствата и на двамата – като личности и като творци. 

петък, 17 май 2013 г.

АРОМАТ НА ЛИПИ


Лятото дойде
с аромата на липи.
Скършени клони.


Порив на вятър
обрули липата, а
плодовете на
чая барабанят по
асфалта… Лятна вечер…


събота, 20 април 2013 г.

ВЪРБИТЕ ИЗРУСЯХА

Върбите изрусяха,
посипани от златен
прах на цъфнали реси.
Събират птичи песни
със разплетени коси...

Лъчи се стичат 
по челата им...

петък, 12 април 2013 г.

ВЯТЪР БУШУВА

Пролетен вятър
бушува... Пук... Стъклото
се спука... Цветя
разпиляни протягат
длани... листа за ласка...