РЪЖДА

ръжда –

настръхнала

по мрежата

на оградата;

ръжда –

на ивици

се стича

по стената й;

ръжда –

като утайка

от кафе

по дъното

на кутията

за инструменти...

ръжда –

държа

гвоздея,

с който ще

пробия

кожата

на самотата си –

и ми е все едно,

дали ще хвана

тетанус

АЛБАТРОС

Уморих се да бъда албатрос –

искам да съм просто –

птица в ято, без яркост

да се рея – до края на реката...

крилете ме болят, не мога

повече да споря с бога –

да бъда кал, това зоват

зениците, видели

края на простора...

крилете ме болят, не мога

вече да поря небесата

омръзна ми да бъда сам

творец на себе си

и на съдбата...

перата ми се осланиха,

окапват и линеят,

как с тях отново да летя,

отхапвайки предела?

днес слънцето потъна

във вълните, удави се

във океана – изпуснах

го от клюна си, не смогнах

да го хвана, търкулна

се зад хоризонта,

не стигнах до вулкана,

във който се превърна...

крилата ме болят,

перата ми линеят,

остава само пътят

назад – към оня бряг,

където ще гнездя -

като зрънце в утроба...

АЗ И ТИ

аз и ти –

стаята тежи от мълчание;

думите стягат гърлото,

като кост засядат в него,

душат ме, моите...

а знам –

ти не можеш да кажеш своите...

аз и ти –

тишината между нас е плътна,

като жива плът – с нож да я режеш

реша косите ти, галя те –

кожата ти е бяла...

аз и ти –

мълчанието горчи

и вината е моя –

аз мълча думите си,

а ти –

не можеш да ги говориш.

твоите думи

думкат

в главата ти,

падат като градушка...

слушам тишината ти

и се опитвам да я науча

думите бумтят в очите ти –

ще се излеят...

сълзи браздят страните ти,

поливат косите ти.

стаята изкласи,

докато те гледам –

ще мога ли да ожъна

стиховете ти?

знам, стихия си –

можеш да рушиш –

всичко по пътя

но днес си тиха,

тихо е...

и вината ми капе –

червена и гъста,

като кръв и вино...

БАЛДАХИН

дъжд капе върху

балдахина на дърво;

под него – куче

***

мокро, зъби и

нокти, скъсана кожа –

върти опашка

***

слабост в краката –

пролетна умора? пир?

желе на пода

***

изкупление:

чаша мляко с карамел –

след сладостта – горчилка

***

изкушение –

дим над езерото, зад

него е всичко

***

восъкът проби

дланта ми – молитвата

пак ме задави

***

капка кръв върху

роза, вретено в ръка –

стогодишна приказка

***

Разпуснах копринените си коси –

като гора, огряна от луната.

Ще дойдеш ли в сумрака на нощта?

До утрото, в мъглата ще те чакам.

Изхвърлих сънищата си в тревата,

избърсах кожата си със роса,

сварих отвара от вълшебно биле –

ще тръгвам – пътищата мамят.

КЪЛБО В ОБУВКАТА

котето спи на

кълбо в обувката ти –

ще се върнеш ли?

здрачът пада като черен сняг,

покрива прозореца,

уличната лампа като светулка

мига, като вдишване, като жива...

чакам те...

затварям очи, събирам

спомените ни,

тъпча ги в буркан,

стерилизирам ги –

ще ги имам цяла зима,

ще знам, че си там,

в бюфета, на сигурно...

отварям очи, поляната

пред балкона е пълна

кучета –

нашите диви кучета,

които опитоми –

сега душат в муцуната

пудела на съседката

от тринайстия етаж

и лягат по гръб пред

ротвайлера на съседа

от нашия етаж –

животинска им работа –

не се карат, не се бият,

не се лаят, не се крият –

комуникират и спазват

кучешката си етика,

за разлика от нас,

които само лепим етикети –

помияри, плебеи,

мръсни песове...

клети...

здрачът пада, очите ми пърхат –

ловя с мигли снежинки от мрак

и те чакам –

като коте, свито в обувката ти...

***

тишина...

само вятърът свири симфония

и някъде долу опъва струните

на тревите, лъковете на клоните

ближат гърбовете на листата

и шумят, падат водопади,

звънят милионите капчици дъжд...

природата композира най-страстната си

музика – първообразът на всяка мелодия...

и тишината не е пуста...

чакам те –

обичам да тичам след виденията си,

обичам да сплитам разпилените образи,

да тъка от шарените им нишки платна,

върху които ще рисувам с прозрачни бои

призрачни фигури и мечти...

огнището в душата ми бумти –

вдишвам с пълни гърди въображаемия

аромат на смола и дим –

опиянение до изтощение...

топлината на пламъка ближе кожата ми,

лицето пламти,

чакам те –

знам, че ще дойдеш, когато мътилката

в душата ми се утаи,

но пороят не стихва,

не утихва воят на думите,

които искат своето –

да бъдат написани,

да бъдат изречени –

да бъдат извикани и да живеят –

все едно

дали като знамена,

или като парцали,

думите имат нужда да ловят вятъра,

да попиват дъжда,

да бъдат балсам за душата,

или ятаган за ума...

чакам те –

да уловиш ръката ми,

с която дращя по клавиатурата,

и другата –

с която пращам посланията си

във виртуалния ад на света...

ПОНЕДЕЛНИК

понеделник –

мръзна от жажда,

будя се – мъртъв ден,

тихо се свивам в леглото –

обречен пътник във времето...

носталгия

ме разяжда, жар

по страните ми ври...

сърце-пистолет – гърми.

безтегловност, припадък, спи!

***

отиваш си,

обречен си –

да тлееш в самотата си,

да гаснеш след пожара

на неделята,

да чакаш –

дните да отмият времето,

да го изровят,

като пясъчник

и да те доведат,

отново,

до неделята,

когато пак ще бъдеш жив,

когато пак мушкатото,

огряно, на прозореца,

ще срещне погледа ти,

морния,

от дните ти без спомени,

със който пак ще казваш „сбогом”

на живота си,

оставяйки го зад завоя,

и пак ще идваш

в къщата със двора,

и пак ще искаш,

как ще искаш –

зеленото зад портата,

и шареното на пътеката,

червеното на керемидите

и златното на небосвода,

но най-ще искаш –

да затвориш

зад себе си вратата ми,

ще искаш –

тишината ми,

ще искаш –

бялата ми кожа,

ще искаш

тъмнината ми,

докосването на

ръцете ми –

стихията,

която ме извайва...

***

недоносен се

роди светът, заченат

от хляб и вино.

НЕДЕЛЯ

още е тъмно,

нощ лепне по кожата –

като целувка

неделя е. страх

пролазва, като змия –

души и смазва

пладне, слънце, свят –

желание за друго,

за обрат. няма.

върхове и спад –

като кардиограма.

митът за братство,

равенство и свобода

се разпада... избори...

статукво – символ

на смърт и застой? реванш –

порой от популизъм.

срам. без изход. ням

въпрос вие, разкъсва

обществото без книги

векът на просвещението отмина

неделята си отива

23.04.2017

ХАЙКУ - ИМПРЕСИИ

***

пръстта изтече

от счупената саксия

на скуката

***

нарцисът цъфна –

като жълтък в тиган, сред

тревата свети

***

празна бутилка

в огледалото – хапче

след раздялата

***

обичам те –

хапя устните си

вместо теб

***

черно-бяла

снимка – спомен от

детството

***

всяко твое пристигане

свива стомаха ми –

като изродено вещество

***

върху сушилника

пресъхнало пране –

завръщане

***

дъждецът пада

като хладък душ – крави

на поляната