ОКТОПОДИ

Картини, картини, картини...

в ума, в очите,

по стените...

Стена...

Уродливи сенки протягат

ръце от платната,

дращят ретината,

влизат в зениците,

рушат рутината

на дните...

Пращат болните си послания

в уморените ни глави.

Пращят черепите,

скрили мозъците си...

на топло, на тъмно, на сигурно...

Главоноги създания станахме,

хукнали назад

по спиралата на битието.

Умираме в морето

на съзиданието.

Ето, постиламе го със телата си.

Сити...

Умората попи

в тинестия нанос.

Умората изтри

души, съзнания и цялост.

Нахалос

еволюцията ни създаде.

Защо ни даде

скелет и гръбнак,

щом пак

оставаме по същност

мекотели?

Защо ни даде разум във глава,

щом пак

не можем да надскочим

безформеното тяло и слузта...

Останахме пак същите – уста,

приспособена към околността...

Защо ни е интелигентност –

това го могат всички оцелели...

Успяваме.

Днес пак не правим разлика

между добро и зло –

така по-лесно постигаме целта си...

Дали??? Дали сме цели?

Безцелно пропиляваме живота си...

Безцелно падаме – надолу,

все по-надолу

и навътре,

все по-дълбоко спим.

Вървим

по кръгозора си –

все по-стеснен,

стесняваме го още –

стиснат във юмруци го държим.

И с простодушен поглед

душим простора, без души...

По-просто се живее, без глави.

Разпръснати са сетивата ни в телата,

изострени и хищни; оцеляваме.

По-лесно блещим

в опиянение очи,

разцъфва кожата ни от възторг,

размахваме изящни пипала

в прегръдката на октоподни структури.

Най-после всичко е на място,

октоподи сме –

клас главоноги,

най-сложно устроените мекотели –

силно развита нервна система,

перфектни сетивни органи –

очи и обоняние,

изключителен интелект

и способност за оцеляване...

...от камбрия до днес...

МИГ

Светещите лапи на деня

дращят по очите ми, приспани.

Палят дробовете и свистят...

свилени коси, раздрани.

            Рани в клетките ми тлеят –

            ято разпиляно... излетя.

Ятото на мислите ми – бели...

Бях ли аз мечта...

Бях ли твоята мечта?

Бях ли полъх, светлина...

Бях ли – ласка на дъжда...

Бях ли – морска пяна...

            Тихо тракат мокрите стъкла –

            като миглите върху очите ми.

            Миг... отмина пролетта.

            Лятото стоварва се върху плещите ни.

ВЯТЪР ПРЕЗ КЪР

Дните минават през мен –

като вятър

през кър...

Пуста пустиня пустее навън –

кърви кръгозора

навъсен.

Думите бягат през мен

и заглъхват –

като ек

във клисура.

Как ще стигна до теб?

Остана ли нещо,

което си струва

да пропътува

пътя –

от човек

до човек?

ТИ

Ти ме гледаш през масата,
помежду ни - лекарствата.
Ти си там, срещу мен -
като стълб, като ден,
като есен -
пълен
с всичко, което ми трябва.
Ти си сам, срещу мен...
И те нямам.
Бягам
в очите ти. 
Стъпвам 
в тях - като върху палуба.
Ти потъваш 
в математиката:
последното останало убежище -
подредено и предсказуемо,
далеч от тържището 
на живота.
Слънцето се отразява
в стъклото на масата.
Затваряш очи, губя те -
в света на числата и техните отношения;
разтваряш се -
в ен-мерното пространство
на геометрични фигури и уравнения.
Слънцето те ослепява.
Не, отдавна си сляп за света.
Всичко важно е тук, между нас,
на масата.
И в съседната 
стая,
където животът изтича

която някога те омагьоса,
когато боса
е тичала в дъжда
и е пила вода
от олуците...
Улиците
са били реки,
а косите й 
са плющяли върху лицето ти -
като вълни върху канари.
Днес тя тича
по границата на битието си
и няма кой 
да крепи равновесието й:
само нейната воля
и нашата обич.

*** 

Тя обича,
но любяща не е.
Тя е пещ,
тя е скреж,
тя е ручей,
порой
и лавина...
Не се чудя,
че нея избра -
за моя майка
и твой 
жребий.
Някога, 
тя написа, 
че не иска покой...
И не пожела да умира.

БЯЛАТА ЛУНА

Нощта е вън, зад завесите –

обляна от бялата луна.

Сгушила си е в шепите

цялата земя.

Мракът бавно се разкъсва –

като мираж,

като черен сняг,

като саждите

по вътрешното

на клепача.

Чакам утрото –

страж

на тишината.

ВИСОКОСНИЯТ ДЕН

Тихо изтича високосният ден –

подаръкът на календара,

дарът на природата.

Тиха тъга тъче примки

по бузите –

миглите ми

заприличаха на бесилки.

НЕДЕЛЯ

Неделя...

Крепост,

пост и бягство;

капсула

със тишина,

шина за счупена

душа

и самоличност...

отдалеченост,

безвремие,

без личност...

Затворени очи –

без памет и лъчи...

Зареян остров,

остър връх,

от който светът се

вижда отдалече –

вече

чезнещ и чужд.

Неделя...

Крепост.

Вплетени сме,

двете –

очи и пръсти и ръце...

Целебни мигове,

сърце,

което чупи капаните на телата...

Слети сме.

И пак сме същите –

слепи.

Слепени.

Неделя.

Крепост.

Крепи

се още вън оня свят,

от който бягам.

Посягам

към лицето ти...

Кожата ни

се влива,

попива миговете

на битието. 

Животът се раздвои,

потече по различни пътеки;

тъче различни съдби.

Бих ги изтръгнала –

и двете...

Вплетени сме,

двете.

И всички дни са Неделя...

СВЕТЪТ Е ЦИРК

Светът е цирк... но –

ние сме актьорите –

и клоуни, и зверове...

Дресьорите размахват

кожи и кожите се късат –

от наште гърбове...

И зрителите ръкопляскат –

плесници лепнат по лицата ни.

Пестници свиваме

и се оглеждаме –

огради и стени

притискат ни отвсякъде

и стискат

оголелите ни вратове.

Не са стени, огледала –

във тях се блъскаме –

и клоуни, и зрители,

и зверове –

развяваме

разкъсаните си тела –

от тях не стават знамена,

а само мачти

с дрипави платна.

И зрители и клоуни сме –

в цирка,

който сами

си построихме

с руините на нашите мечти.