„На дъх разстояние“ – една необичайна изложба, която очаквах с нетърпение.
За втора поредна година Александра Ивойлова излага свои фотохайга заедно с композиции по икебана на Богдана Нейкова – Енко, Валентина Герова – Барина и Марчела Колева – Йосуй със съпътстващи събития – тази година с танцов пърформанс на Момера Здравкова и чайна церемония на Криси Прахова.. Поредицата от събития превърна Галерията на Културен дом „Средец“ в кътче от Япония през горещите дни на ранното лято.
Вернисажът се състоя на 14 юни от 18 ч. при голям обществен интерес, като сред присъстващите имаше гости от японското посолство. Вратите останаха отворени за посетители до края на месеца.
В едни слънчев следобед прекрачих прага на изложбената зала. Шумът на града остана далеч, а меките звуци на роял довяха усещане за неповторимост на мига. Александра Ивойлова довърши музикалната фраза и ни посрещна с усмивка – „Обичам да свиря когато съм сама…“
И тези думи, заедно с меките акорди някак се вплетоха с поезията и формите на природата – двумерната фотография, три-мерната икебана… а времето промени хода си.
о, розата на сетивата –
и цвят, и дъх, и болка!
и мълчание
Хайку, което кореспондира с наслова на изложбата, снимка, която със своя ярък цвят в сърцевината дава пулс на камъка, над който се разлиства…
Меките нюанси на пейзажа преливат и потъват в детайла на едно конкретно цвет-че, понесло дъха на живота.
В златото на залеза поетесата пише:
връщат се рибарите –
под стъпките им
сребърни люспи
Вървя по сребърните люспи на залеза.
Снимаме пестеливо общия интериор, за да фокусираме вниманието върху хайку и хайга… Но композициите икебана не са просто декорация на залата, а част от преживяването на възприемащия, част от замисъла и целта на творците.
И този уют на белите стени зад стъклена витрина, едновременно отворен и откъснат от света, започва да тупти със зеленото потрепване на живо клонче, вплетено в икебана. И то протяга многолистните си пръсти към фотографията, за да докосне и срещне зелените листчета на розата, замръзнала в своя миг, залепнала във вечността на двумерното си съществуване.
Чувам гласа на поетесата-фотограф – „Никога не обработвам снимките – никак-ви допълнителни ефекти, фотошоп, колаж или друго. Това за мен е табу! Само мигът, който съм видяла и лентата е уловила!“
Каква устойчивост и чистота на кадъра в цифровия век!
Само мигът! Мигът на уловената емоция. Но нали това е и хайку?!
„Обичам да снимам природата…“ – казва Александра, докато потъвам в пейзажите и се опитвам да различа лицата на листата на оголено дърво…
лист след лист
пожарите на есента
угасват
Обърнатата перспектива… Корени в небето. Клоните, потъващи надолу… Или търсещи третото измерение на листа…
В едно скрито кътче на залата откривам своето откровение:
охлювче,
цял живот бързам…
ще те настигна ли
Не правя снимка, ще се върна отново…
Продължавам да откривам обърнатите мигове и да се питам – стихът ли идва първо, или снимката? Кога настъпва мигът на сливане…
Очите опипват настръхналото, накъсано пространство в скритото ъгълче на галерията, трептят мечовете на икебана – сухи – папрати, кухи стволове… мрежа, в която се хваща дъхът ми… сребърни люс-пи под стъпките…
В това отчупено от целостта на залата пространство намирам една огледална фотохайга, която снимам, но снимката се оказва размазана от неволно трепване на ръцете ми… Огледалният град, в огледалото на дъжда търси своето лице… Но не го намира… И композицията рухва – защото само късовете могат да покажат лицето на цялото. Или защото ни е съдено да познаваме само частично света около нас?
раздухвай огъня
разгаряй ме
създай ме!
Гласът на поета – в кладата на цвете!
И венчелистчетата пламват с пожара на слънцето!
Създай ме!
Пепелта на новото творение…
Съ-творение.
В тихия сумрак на жегата четири фотохайги остават свързани в своята различност…
In memoriam…
Вглеждам се в ъгълчетата на снимките, където разчитам имената на поетите – автори на хайку. Научавам, че са създадени в памет на четирима хайджини по техни избрани стихове и снимки на Александра. И отново забравям да попитам – снимката ли търси стиха си, или стихът – своето визуално изражение.
Поредицата започва с необичайно четириредно хайку на София Филипова:
отворих прозореца –
влезе писък на птица
затворих го –
писъкът вътре остана
/София Филипова/
Във фотографията на Александра няма стая. Но тя затваря три пространства. Онова, в което сме ние, наблюдателите – фотографът и възприемащият; оставаме извън кадъра на случващото се – онова, зад оградата. А то, от своя страна е разделено на две подпространства с друга ограда. Зад втората е обитаемият свят – светът на хайку. На границата е птицата. Центрирана в овален елемент на предната ограда, тя остава между световете – високо кацнала между тях. Птицата ни наблюдава – тя кореспондира с нашия свят, светът на наблюдателите, загърбила е своя свят, на живеещите в хайку и гледа – в онова междинно пространство на случването между изкуствата.
Много различна е следващата хайга, композирана по хайку на Димитър Палазов:
над извора…
жадният целува
по устните водата
/Димитър Палазов/
Тук няма много пластове за разгръщане и разбиране.
Има една равнинна констатация – „над извора жадният целува водата“, преплетено-прекъсната от персонификацията „жадният целува по устните водата“.
Фотографията също е изчистена от излишества – двумерността на изображението не е нарушена от перспектива и цвят. Черното и бялото кореспондират на основното послание на хайку, изградено върху контраста между необходимост и удовлетворение.
Съвсем различна е постройката на фотохайга, създадена по хайку на Димитър Горсов.
отдалеч идвам
надалеч отивам –
не ми вярвай, че съм тук
/Димитър Горсов/
Тук, за разлика от хайку на София Филипова, в което пространството разгръща своята препълненост и ни тласка в посоката „вътре-вън“ да търсим развитието на случващото се, времето е „мястото на действие“. И „тук“, в хайку на Димитър Горсов, е многозначно натоварено, като освен определение за място, носи смисъла и на „сега“ и на „при теб“, защото в това тристишие имплицитно съществува и Другият, човекът, с когото поетът общува, и това присъствие именно, е събитието, пораждащото хайку.
Много оригинално е решението на фотографа да вплете, да даде лице на Времето в своята снимка. Александра Ивойлова избира за декор на фотохайга пещера – с цялата натовареност на това понятие. Пещера – като символ на дългодействието на природните елементи, като символ на постоянството като двигател на промяната. И пещера – като обиталище на най-ранното човешко присъствие, но и като сцена, на която се е развило най-ранната представа и проява на изкуство и запис на история. Така, пещерата се оказва не просто символ на Времето, а и конкретното място на неговото протичане.
Отново ни изправя пред оста крайно-безкрайно последната хайга от поредицата in memorian.
При нея, почти без съмнение, хайку на Кирил Недялков има роля на първопричина.
в локвата
небето не може
да си намери място
/Кирил Недялков/
Художникът следва поезията; фотографът търси мястото, открива и запечатва мига – оня, в който огледалото на локвата е поело небето – онова негово късче, което е достатъчно, за да изпълни бреговете й и преливайки, да подскаже своята безкрайност.
Насечено от голи клони
на късчета пада в калта –
небе в локвата
– мисля си…
и продължавам да съзерцавам
вглеждам се в икебана и търся
онази изгубена изящност на деня –
в парче сух клон
поезия
И онова, което прикова сърцето ми…
За мен тази фотохайга е неповторима. Тук художникът улавя един невъзможен миг – когато птицата лети над самолет, разсякъл с белия си плащ небето… а поетът пише своето хайку:
чисто небе
ще те стигне ли
сърцето ми?
Някъде под текста, върху тънки клонки трептят листенца-птички в ритъма на пулс и вятър. В тази фотография динамиката на мига е нагнетена до крайност. Плоскостта и статичността на двумерния лист вибрират от скритото в тях движение, което получава своята посока и смисъл от ключовата дума в хайку – „стигне“… Тя свързва чистотата на небето, сама по себе си недостижима, със стремежа на поета към нея; стремеж, чийто извор и въплъщение е онази част от духовността, която притежава и може да култивира всеки – доброта.
Накрая /или в началото?!/, до самата врата на изложбената зала, потънали в сянката на носеща колона, една икебана посреща и изпраща посетителя. Златен варак покрива зелените листенца и изсъхналите клони – като спомен от детство…
светлината изяжда
ръба на масата –
колко чувства потънаха
в мрака ми
Габриела Цанева
