Искър Шуманов е преди всичко „политически журналист“; ако такова понятие може да се използва за някого, то това е за него. Целият му жизнен път е свързан с публицистиката – словото като меч срещу тиранията; словото като защита на разума и личното мнение, на правото да отстояваш себе, да приобщаваш, да просветяваш.
За мен, първата среща с Искър Шуманов имаше определящо живота ми зна-чение в много отношения.
Беше септември 1991 г., в редакцията на в. „Народно земеделско знаме“. Сърцето на София, стара сграда, вити стълби, които водеха към прашния таван, или към небето. Напрегнато очакване пред очуканата врата на главния редактор, в горещите дни на предстоящите избори. Носех в ръце ръкописа на първата си книга, „Миналото в мен“, която написах за четири месеца след току-що изгубените преди година първи демократични избори; книгата, която бе приета за печат и изхвърлена от печатницата след смяна на директора на издателство „Цанко Церковски“… или след поредния политически катаклизъм.
За мен нямаше значение – аз носех в ръце една истинска история, за която бях сигурна, че ще избухне като бомба в съзнанието на обществото, ако бъде публикувана. Ако стигне до хората навреме, мислех си, ще промени изхода на изборите. Да, исках да взриви общественото мъл-чание, а светлината от експлозията да освети мрака на премълчаваното минало. По онова време страдах, че е скандално дълго премълчавано – почти две години след „промените“. Какво да кажа днес?!
От днешна гледна точка, тази част от българската история – масовата нелегална съпротива след убийството на Никола Петков през 1947 г. и горянското движение – продължава да се премълчава, омаловажава и затъпква.
По онова време, динамиката на живота в един национален ежедневник за мен бе непонятна, но докато чаках някой да ме пропусне през открехнатата врата на главния редактор осъзнах, че не съм избрала подходящ момент за среща. Не си тръгнах. Чаках. Престанах да броя часовете и хората, които минаваха през мен.
И после, той излезе. Не знам как познах, че точно него търся. Крехък, невисок човек, уморено, сиво лице. И толкова будни, бистри очи. Той се вторачи в мен, а мислех, че съм станала невидима.
– Мен ли чакате? – попита и спря.
Устните ми едва се отлепиха, за да поздравя, за да потвърдя. После вече бяхме в кабинета му, ръкописът на книгата ми беше в ръцете му и говорехме за онова минало, което трябва да излезе от нас, от спомените ни, от спомените на близките ни и да стигне до всички.
– Съберете най-важното в 30 машинописни страници и елате в редакцията, когато сте готова. Но не преди изборите.
Окаменях. Едновременно щастлива и разбита. Нима той, журналистът-емигрант, героят-николапетковист, нима не разбира, че книгата ми е нужна сега?! Преди, не след изборите. А той продължава изречението си – дори не разбирам как е възможно да е прочел толкова много от „Миналото в мен“ докато сме разговаряли.
Но е прочел, прозрял е през мен и ме гледа с разбиращи очи.
– Книгата е важна за вашето поколение, за обществото като цяло, не толкова за читателите на „Народно земеделско знаме“. Госпожице, те са преживели това, за което пишете. Те го знаят; за тях ще бъде радостен фактът, че толкова млад човек като Вас е погледнал с техните очи. Но сега, преди изборите, за нашите читатели е важно да са информирани за днешните събития, не за вчера, миналото, за което пишете е в тях…
Слушам го, и започвам да виждам през него – тъй бистър, тъй чист. И разбирам, боли ме, но знам, че е прав. Другаде трябва да чукам, други врати да отварям. Но тази е тук, пред мен и зее широко отворена.
Изгубихме изборите. Ние, сините знаменосци, през 1990; изгубихме изборите и през 1991 – аз, и старите николапетковисти, онези, преминалите през съдилища, лагери, затвори, емиграция и години преследване – явно и тихо, заради неизличимото минало. „Миналото в мен“, събрано в 30 страници излезе в 10 поредни броя на „Народно земеделско знаме“, а аз получих от ръцете на Искър Шуманов първата си журналистическа карта. И в следващите четири години – между изпити по право и защита на дисертация по инженерна химия станах журналист. Полепна по мен прахта на редакцията, тракането на пишеща машина отмерваше дишането ми, разпадащите се гласове, диктуващи репортажи в телефонни слушалки, и аз, опитваща в движение да изчистя ненужното, да събера важното; и аз, от другата страна на телефонния кабел, автор на репортажи, опитващ се да „хване мига“ – днешният ден, с безличната му важност…
А после – станах адвокат. Повече от 10 години след разкъсаното ни сътрудничество, през 2004-та, отново срещнах Искър Шуманов.
Беше светъл следобед в горещ летен ден. Огромният кабинет на главния секретар на БЗНС бе пълен с хора, които не познавах. Отново се чувствах невидима, зад гърба си усещах яркото присъствие на Петко Огойски, който ме доведе в този кабинет. Но, ето, един от побелелите мъже се извръща към мен с цяло тяло, лицето му се изглади, а очите му светеха:
– О, авторката на „Миналото в мен“! А аз мислех, че вече сте ни забравили…
И с отривиста крачка тръгна сред непознатите към мен, протегна ръка и здраво стисна моята. В този ден станах адвокат на БЗСН и отново започнах да пиша статии за „Земеделско знаме“. Водих битките на БЗНС в съдебните зали и с перо в ръка, през следващите години, докато загубих последната – последен щрих на една безправова държава. БЗНС изгуби вестника си. Тогава, с Кирил Назъров и Георги Пинчев създадохме „Литературно земеделско знаме“.
А журналистическа карта, подписана от Искър Шуманов, още е у мен…
