отбрулени листи
стържат с шум на стари тетрадки
върху пясъка
звездите падат
от дупките на небето –
оглеждат се в окото
на птица,
издъхнала от жажда…
гласът на щурците
изтля
само млада трева
през стърнищата никне
отбрулени листи
стържат с шум на стари тетрадки
върху пясъка
звездите падат
от дупките на небето –
оглеждат се в окото
на птица,
издъхнала от жажда…
гласът на щурците
изтля
само млада трева
през стърнищата никне
Нощем,
когато щурците шумят -
като водопади,
когато не искам да виждам звезди
и затварям очи
дишам,
въздухът в гърлото ми свисти -
не се обичам,
искам да изчегъртам лицето си,
да се скрия зад челото си -
като зад стена,
като зад барикада,
която не искам вече да браня…
Нощем,
когато щурците вият -
като сирени -
искам -
да налея восък в ушите си
и да не чувам повече писъци…
Писъкът,
на умиращите от жажда щурци,
писъкът на тревите,
писъкът ти -
оня,
който мълчиш…
Него искам да отключа;
искам да пребродя
клокочещите сълзи,
искам -
коленете ми да кървят,
докато вървя по бързеите нагоре…
Заспивам над тялото ти -
тежка съм, като зима…
Ръцете ми са изтръпнали
от предчувствие за студ и вихър,
зъбите ми тракат - неудържимо…
Заспивам над коленете ти,
подути и гладки са,
хладки,
като коприна…
Заспивам в лятото,
август е,
август е…
суша и пясък остава
а ти си солена на вкус,
солена си,
като морето,
като русалка си -
неспособна да стъпва на сушата -
върху напуканата почва
с полените…
и кихаш срещу слънцето,
текат сълзи от очите ти
и си солена на вкус,
като русалка си…
пясък на плажа…
Получих ръкописа на шестнадесетата стихосбирка на Тодор Билчев в началото на лятото, когато изглеждаше, че пандемията отминава и животът се завръща към нормалността, т. е. към онази банална безпаметност на дните, позната ни от последните десетина години …
Пандемията не отмина – отново сложихме маските, но този път маските вече не бяха намордници…
Не се учудих, че още с първите стихове авторът въвежда темата за пандемията. Явно, не е възможно изкуството да отмине това световно явление, породило недоумение, сепване, страх, подсъзнателна съпротива да се приеме реалността – както умерената опасност от зараза и възможност за тежки последствия, така и умишлено дирижираното нагнетяване на истерия, довели до тотална промяна в ежедневието и поведенческите нагласи на индивидите като клетки и обществото като цялостен организъм.
Онова, което ме впечатли в ръкописа, бе усещането, че сатиричното начало при Тодор Билчев все повече взема връх над лиричното, а умението му да се надсмива /кога добродушно, кога по-бодливо/ над лирическия Аз и над читателя ми допадна и ме накара да се смея... Е, да, то беше смях през сълзи, но по-добре в сълзите на живота да има и малко смях…
Стихосбирката е структурирана в три неравни раздела „Извънредно положение“ /28 стихотворения/, „Извънредните“ /13 стихотворения/ и „Извън реда – безадресно“ /70 стихотворения/ и макар заглавията сами по себе си да внушава „извънредност“, то съдържанието и тематиката на отделните творби, особено от третата част, е разнообразно и често следва своя ритъм - пулсиращ, жив лиризъм – далечен и чужд на апокалиптичните заклинания, обмиващи мозъците ни в тон с извънредния световен ред, предизвикан от вездесъщия, изпълзяващ от всички канали за информация Covid-19.
Авторът определя като сатира само първата част на стихосбирката, а следващите две като лирика, каквото е и основното звучене на останалите му стихосбирки. Факт е, обаче, че повечето литературни конкурси, които е печелил Тодор Билчев, са за хумор и сатира и този сатиричен „дух в бутилка“ избликва от всеки ред и строфа на настоящата поетична книга…
Не, не се чете лесно „Водопой за кръвопийци“. Стихосложението често се сменя – като графика на кардиограма, ритъмът е неравномерен - понякога спъващ, понякога побутващ, подканящ… Твърде много горчивина и житейска тъга, но и ведрост, улавяне на мига…
Усещането, че надничаме зад рамото на автора и четем заедно неговия дневник е още по-осезателно, сравнено с други поетични книги на Тодор Билчев и това чувство идва не от датирането на отделните стихотворения, а по-скоро от общото преживяване на световната криза…
Противно на очакваното, стихосбирката не е конструирана хронологично и именно датирането на произведенията ни показва това. И – противно на очакваното, авторът не ни води по апокалиптичния път към „края на света“, а ни връща към нормалността на празничността, на традицията, на намереното спасение в „святата нощ“ и в устоите на природата и природния кръговрат. Един сложен замисъл за развитието на лирическата личност на поета и своеобразното повествование на неговите преживявания, търсения и открития през лабиринтите на времето, което в тази книга не е линейно, и дава възможност на автор и читател да бродят и търсят в повече от едно измерение.
д-р Габриела Цанева, редактор и издател"Като полудяло куче копая пръстта..."
Валентина Григорова
Имах…
Едно лудо куче…
Не спираше да тича,
дори когато спи…
Копаеше -
пръстта в двора,
тревата в кварталната градинка
и цимента в коридора...
Всички килими разкопа
у дома,
а когато килими не останаха -
прокопа паркета
и теракота…
Не спираше да тича,
дори когато спи…
Сънуваше простора -
на кварталната градинка
и двора,
оградени в стени,
/стени за прескачане, нали?! -
просто така, за отмора/…
Сънуваше зова
на живота,
пулсирането на кръвта,
цъфтежа на цвета,
звука от движението
на сока в тревите,
звъна на крила
и как полита…
Чупеше ноктите си
в твърдия зид на света…
И не спираше да гони,
дори когато спи…
Да гони -
на игра;
да гони
радостта,
присъствието,
топлината,
любовта…
Кехлибарени очи -
мълчи
тишината
на отсъствието
ти,
мъча се
да спра потока
на спомена,
който
горчи…
Стискам клепачи
и виждам само
опашка,
която се върти,
опашката,
която върти
тялото ти,
която лети…
Летиш!
Бяло
е,
бяло и празно
остана…
Палач е времето -
стискам клепачи -
миглите, като клечици
се забиват дълбоко в плътта на ирисите,
дълбоко,
като копия на разпятие…
Имах
едно лудо куче
и цялата обич
на света…
Разпиля се.
Разпилях я.
Бетонните клетки
на дните тежат
и душат.
Циментови статуи
в дните пълзят.
Циментови статуи -
в бетонните клетки
на дните
все пак оживяваме...
Тела без души
в сивите клетки
пируваме -
с оглозгани
сиви съдби...
И мечтаем... за:
Ледови нощи.
Мониторите жужат,
хипнотизират,
убиват...
Циментови статуи -
зомбирани спят,
не умират,
не спират
да смилат
духовен боклук,
не спират
да искат -
да са доволни,
напук:
на беззаконното битие,
на битите с юмрук,
на безбъдното утре,
на беззъбите медии
без право на мнение,
на премазания поминък,
на невъзможността
да поминуват,
ако не са на колене...
Колене ли?
Отдавна са станали
ходила...
Циментови статуи -
лежим на боклука...
Животът,
горчив и оскъден
премина -
през еуфории
и луди надежди за друго,
през отминали пориви
и озъбени зими,
през разрушение,
нови копнения
и онова "остави ме...
...вече не ми пука"!
През сито премина животът
и в ситото
не остави следи...
... само бетонните клетки
на дните,
само нощите,
покриващи с ледови блянове
болните мозъци -
сиви,
без мисли,
пълни само
с клишета,
бълвани
от всички кюшета -
през телевизори,
от всички ефири;
през монитори -
на компютри
и умни телефони,
от профили
и в анфас -
на приятели,
оплетени в социални мрежи,
отвсякъде -
през очи и уши...
В бетонните клетки
на дните,
в безлунните ледови нощи
отникъде
не можеш
да се спасиш
от онова,
което не искаш
да посадиш
в ума си...
Сивите клетки
още не спят -
сивите клетки,
циментови...
Ледови нощи...
Мониторите
тихо жужат -
приспиващи,
хипнотизиращи,
убиващи...
Циментови статуи
в бетонните клетки
на дните -
на пепел ли станахме?
Като пепел ли
се утаихме...
***
Ледови нощи -
щурци
пищят
и рушат
бетонните клетки
на дните.
Морето, в чаша...
Соленият зов на вълните,
пяната на прибоя
сърфирането с делфини,
песента на Кита,
дочута през проливите -
всичко ми даваш -
всичко,
във чаша.
Стихията блъска
кръвта в артериите,
сърцето тупти
с ритъма на Вселена...
Синьото на безкрая,
отразено в сините стени,
Синьото на безкрая,
затворено във чаша...
Бурята плиска дъжда си
в гърба ми -
ледени копия
ме пробождат,
пробуждат съня ми,
дъхът ми се слива с водата -
дишам я - пълна съм с нея...
Кожата, загоряла от лято
пее песента на тялото...
Капилярите се смеят -
цъфтят, като тичинки,
оплодени от есен...
Клетките ми
звънят
с мелодията на пороя,
кипят
и ме будят,
прохождам...
Кипя и умирам,
затворена в чаша,
кипя, пак се раждам -
пак там,
в морето,
пак там,
където
ще плувам с делфини
и
ще пирувам със свободата...
Щурците пищят -
надлайват се с кучетата,
надсвирват се с прилепите,
шумят с вятъра...
Шуми воят в ушите ми,
свистенето в гърдите ти,
нощта умира в прегръдката на луната -
разплискано пълнолуние,
липсваш ми -
защо утрото е толкова старо,
защо щурците пеят само за мен.
Като струни на вятъра...
Опитвам се да ловя
звуците на нощта
с върховете на пръстите -
не свиря,
тъка
с цветовете на лятото,
с опустелите пастели на поляните,
с овехтелите постели на тревите.
Пия носталгията на август,
попивам аромата на прах,
дъждът се изпарява преди да достигне
опустелите пастели на поляните
с овехтелите постели на тревите -
нощта връхлита
измита,
измита безсънието ми -
клепачите падат
върху зида на бузите -
звънят,
като клепала
в утрото.