ВЪЗДУХЪТ Е ЗЛАТЕН

въздухът е златен,
нажежен до жълто,
стопилка от слънчеви лъчи,
тежи
над листата,
над житата,
над водата -
плясък
на отблясъци
върху
вълни...
вадата 
се плиска,
шумоли,
провира 
се 
между корени
и корони,
под 
камъни
и
канари,
спи
в кладенци
и 
пещери,
в цилиндрите
на канализацията,
в цивилизацията
и
там,
където
сърцето
на земята тупти...
въздухът е златен,
напоен със жълто -
пеперуди
и пчели,
меден прах,
роса
от листни въшки,
шуми
вятъра,
пясъка
съска,
жужи
свредлото
на стършели
и
оси,
хорът на мравките
кънти под кората
на гнили пънове,
солото на щурците
реже свода на тревите,
руши тишината
между ушите,
ариите на врабците
посипват
покривката
с прах -
пак 
чакам
разтапянето
на слънцето в хоризонта на запад
и трепкането на светулките,
сред които се губи изгрева на Венера
кръговрат
въздухът е златен

МИГОВЕ - ПОРОЙ...

времето
се изсипва над главата ми –
като порой,
безброй
мигове,
като изтръгнати песъчинки
браздят очите ми,
косите ми
се влачат,
като треви
затлачени
в сухи
трупове на дървета,
кухи
тръби и остриета
от наранени
пръст и
пръсти
на удавени псета…
животът,
като мътен вихър,
преминава над главата ми –
бодли
на кактуси
и таралежи,
вода –
жадна
за знойната
уста на земята –
напукана, гладна,
гола и безпощадна
кърмилница,
закрилница
и пристан…
искан
покой
прах полепва по листата
и паветата
лицата
ми,
разискрени
и
буйноцъфнали
ловят
топлината
на луната
и чакат
утрото

ПОГЛЕДЪТ ТИ

погледът ти ме прогаря,

дълбае дупки в гърба ми –

буря и пепел в съня ни...

размахвам крила – кръв

по стените

ближа червено мастило –

не ме нарани,

превърна ме

в птица

момичето,

с очите

като въглен –

не

се

научи

да обича –

и днес

все

в облаците

тича,

облечено

със

семена

от тръни,

обсебено

от лист,

молив

и книга

РЕКАТА НА ВРЕМЕТО

реката влачи

товара си от история –

скъсани знамена,

изгорели степи,

подут кон,

опърлени небеса

и слепи поети...

няма път назад –

полетът със

надсветлинна скорост

е отложен;

оплождам

полетата на

очите ти

и чакам –

няма си;

няма пролука

нагоре,

енергията

на полето

е недостатъчна

за тунелен

преход;

остава само

молитвата

на

праведника –

неверник съм

не

моля...

дълбоко газя

в реката на времето...

бремето на историята

тъче нови нишки

в килима ни –

вятър и прах

безух

великан

брани

бранната

бразда

на границата

през счупено

огледало

се промъквам

отвъд –

пак

няма

брод;

бод

след

бод

бродирам

пътеката,

по която

ще стигна

хоризонта на събитията

РЪЖДА

ръжда –

настръхнала

по мрежата

на оградата;

ръжда –

на ивици

се стича

по стената й;

ръжда –

като утайка

от кафе

по дъното

на кутията

за инструменти...

ръжда –

държа

гвоздея,

с който ще

пробия

кожата

на самотата си –

и ми е все едно,

дали ще хвана

тетанус

АЛБАТРОС

Уморих се да бъда албатрос –

искам да съм просто –

птица в ято, без яркост

да се рея – до края на реката...

крилете ме болят, не мога

повече да споря с бога –

да бъда кал, това зоват

зениците, видели

края на простора...

крилете ме болят, не мога

вече да поря небесата

омръзна ми да бъда сам

творец на себе си

и на съдбата...

перата ми се осланиха,

окапват и линеят,

как с тях отново да летя,

отхапвайки предела?

днес слънцето потъна

във вълните, удави се

във океана – изпуснах

го от клюна си, не смогнах

да го хвана, търкулна

се зад хоризонта,

не стигнах до вулкана,

във който се превърна...

крилата ме болят,

перата ми линеят,

остава само пътят

назад – към оня бряг,

където ще гнездя -

като зрънце в утроба...

АЗ И ТИ

аз и ти –

стаята тежи от мълчание;

думите стягат гърлото,

като кост засядат в него,

душат ме, моите...

а знам –

ти не можеш да кажеш своите...

аз и ти –

тишината между нас е плътна,

като жива плът – с нож да я режеш

реша косите ти, галя те –

кожата ти е бяла...

аз и ти –

мълчанието горчи

и вината е моя –

аз мълча думите си,

а ти –

не можеш да ги говориш.

твоите думи

думкат

в главата ти,

падат като градушка...

слушам тишината ти

и се опитвам да я науча

думите бумтят в очите ти –

ще се излеят...

сълзи браздят страните ти,

поливат косите ти.

стаята изкласи,

докато те гледам –

ще мога ли да ожъна

стиховете ти?

знам, стихия си –

можеш да рушиш –

всичко по пътя

но днес си тиха,

тихо е...

и вината ми капе –

червена и гъста,

като кръв и вино...

БАЛДАХИН

дъжд капе върху

балдахина на дърво;

под него – куче

***

мокро, зъби и

нокти, скъсана кожа –

върти опашка

***

слабост в краката –

пролетна умора? пир?

желе на пода

***

изкупление:

чаша мляко с карамел –

след сладостта – горчилка

***

изкушение –

дим над езерото, зад

него е всичко

***

восъкът проби

дланта ми – молитвата

пак ме задави

***

капка кръв върху

роза, вретено в ръка –

стогодишна приказка

***

Разпуснах копринените си коси –

като гора, огряна от луната.

Ще дойдеш ли в сумрака на нощта?

До утрото, в мъглата ще те чакам.

Изхвърлих сънищата си в тревата,

избърсах кожата си със роса,

сварих отвара от вълшебно биле –

ще тръгвам – пътищата мамят.