ОХЛЮВ

Гола съм,

хлъзгава –

охлюв –

оставям следа 
по пръстта.

Стискам пръсти

в юмрук –

усещам пространството -
като буца пръст,

като барабанен звън,

като тътен на лава –

кънти в плътта –

като второ сърце...

Пространството –

остарява...

ЖЪЛТО И СТРАХ

Луната се е

впила в разперените

нокти на дърво.

***

А то – като смок

е усукало стъбло...

Все смуче сок от пръстта.

Паднали листа –

като лица се взират

в Луната. Жълто и страх.

ПИРШЕСТВОТО НА ЦВЕТЯТА

Пиршеството на

цветята свърши – сънни

падат в листи и треви...

Сънни падат... и

уморени ще сплетем

венци от главите им.

Сънни падат... Пак

изгарят цветовете

есенните дни.

ВИХЪРЪТ

Вихърът

вие навън,

хърка в листата,

дращи стъклата,

щорите

тракат.

Отиде си

последният

есенен

ден –

Земята бяга

към далечния полюс

на орбитата си –

Слънцето

се стопява...

ТАРАЛЕЖОВИ БОДЛИ

Таралежови бодли.

Всяко докосване боли.

Всяка дума е камък,

всяка мисъл е стон.

Впримчен живот.

Озъбени същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи –
като новородени.
Все по-зли...
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала –
които са ни втълпили, и
които сами сме изградили...
Рухва сградата
на личността,
остава –
озъбена уста...
И душа – таралеж.
Зъбите хапят –
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат –

последен страж

на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.

БЕШЕ НОЩ

Беше нощ
и душите ни светеха -
разпилени от вятър светулки?
искри над пожар?
Днес –
души вече нямаме и 
не виждаме тъмното.
Прах от души –
това ли остана?
Стърнищата нямат
нужда от пламъци.
Днес –
крачим щастливи,
вием високо,
пием праха на живота...
Нахлузваме си хомота
на участта
да бъдем асфалта
по магистралата
на Вожда.
Днес.
Избледнява денят, 
става прозрачен,
призрачно крачим.
Затварям очи.
И... 
Изчезвам?
Не се гневя
и не виня
и не отричам...
Не се увличам 
по мечти -
            за бъдеще, за синьо, за свободно.
Дори не стъпвам в стъпките на спомените
            за преди –
            когато имахме желание – за друго.
Душата ми е боса и мълчи...
и не оставя ходилата си по пясъка
            към Утре.
Днес – гола съм
и с мислите си да се облека не мога.
Разбягват се –
като взривените неврони на мозък.
Или като цвета на прецъфтяло глухарче през май.

ГЛУТНИЦА ОТ МЕЧТИ

Хлад повя от

прозореца –

горещият ад

на пустинята.

Кучета плачат

на двора.

Отчаяние?

Умора...

Дъхът на Сахара

отнесе душите ни.

Сухи и мъртви са…

Вслушвам се.

Камъни пукат

в тъмата… Не…

Скарабеи

драскат по тях.

Воят на вятъра

отвя тишината.

Дюни пълзят

като хищници.

Мигат очи –

сухи главни.

Суши ги –

дъхът на Сахара…

Души ги –

глутница от

мечти.

ЛЕТНИЯТ ДЕН

Денят изпи

крехкия хлад

на зората.

И властва –

нажежен до бяло;

съскащ от жега;

сладък от мирис на липи

и пъстър от изгорели

венчелистчета.

Лятото изпи

крехкия хлад

на телата.

И властва...

Въздухът,

натежал от лъчи.

Вятърът,

изял влагата на земята.

Ароматът

на цветя и треви.

Воят

на птиче ято.

Писъкът

на котарак, изгубил

двубоя

с улично псе…

И раздраният грак

на някой, заспал

на паважа…