Показват се публикациите с етикет изложба. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет изложба. Показване на всички публикации

вторник, 17 май 2022 г.

ЗА "ДОМ" НА ТАМАРА ТУРЛЮН

Тамара Турлюн – едно напълно непознато име сред ценителите на изкуството в България. Името на една млада художничка от Украйна, направила своя избор – да остане в родината си, за да подкрепи народа си в най-тежките дни на физическо и морално насилие, дни, в които на пръв поглед изглежда, че надеждата е стъпкана от танковете и разстреляна от ракетите на агресора, но и дни, в които маските на окупатора окончателно падат, за да открият грозното лице на една вековна имперска завоевателна политика.

Тамара Турлюн е в едно от бомбоубежищата на Киев, които хиляди граждани са превърнали в свой дом, а тя превръща кътче от него в класна стая, където продължава да преподава на своите ученици рисуване, апликация,  живопис… и устойчивост.

*

Проектът „Дом“ представя ежедневната артистична практика на Тамара по време на войната, един вик за осъзнаване на невъзможната реалност, но и за сливането й с живота, с убеждението за победата му над смъртта и унищожението и със стремежа към заедност с цялото човечеството, способно на емпатия и ангажираност срещу насилието. Един вик, ярък знак за съществуване – на изкуството и надеждата – дори там, където изглежда невъзможно да бъдат намерени.

Изложбата „Дом“, представена в столичната галерия Музей „Борис Христов“  е арт проект, създаден именно там, в бомбоубежището, в което тя се опитва да съхрани сакралното усещане за дом, за нормалност и надежда чрез своето изкуство и гражданската си позиция. 

Куриран е съвместно от Нана Мелконянц, Ксения Талалай и представители на музея.













Тамара Турлюн – изложба „Дом“ – плакат

В Европейската нощ на музеите, 14 май, изложбата е открита с пряко видео обръщение на художничката, запис на което продължава да звучи в залите за посещение.

*

След преодоляването на мерките за сигурност, посетителят влиза в уютния вестибюл на музея и е поканен да слезе надолу, по стръмно тясно стълбище. И остава запленен от гласа и вербалното послание на Тамара – едно съвсем младо момиче, което гледа на своята лична трагична семейна история и на избора на своя народ – да се противопостави на агресора дори с най-ценното – невинния живот на децата. Тя е от Донбас и изборът й, както и изборът на стотици хиляди нейни сънародници е белязан душевни и физически рани. Но е направен, преживян и неотменим.

Експозицията е аранжирана в три малки зали и съдържа общо 30 експоната – 28 картини-апликации, едно пано и естетически подредените дървени фигурки – играчки, изработени от художничката и нейните ученици, приходите от които са предназначени за фондация „Върни се жив“ в подкрепа на украинската армия.

Опустошени гнезда, като домовете на украинците от окупираните територии. Ще се завърнат ли птиците? Ще цъфнат ли отново цветя?

Тамара Турлюн – изложба „Дом“

В ракетните кратери намираме отговорите. Защото цветята цъфтят.



Тамара Турлюн – изложба „Дом“

Самотно-обрулени....




Тамара Турлюн – изложба „Дом“

Или разточително-напористи…


Тамара Турлюн – изложба „Дом“

Натежали от смърт и от скръб…


Тамара Турлюн – изложба „Дом“

Възстановяването на усещането за дом може да отнеме години, така както са необходими години, за да порасне едно дърво от развалините, зейнали за миг.


Тамара Турлюн – изложба „Дом“

Промяната на разрушението е неизбежна, необратима. Но не е присъда, не е край – а само начало на нещо различно.


Тамара Турлюн – изложба „Дом“

И това личи от изобилното разнообразие в тези черно-бледи форми, в неизкоренимото чувство за пролет – бодлива и непредсказуема в своето великолепие.

*

За мен посещението на тази скромна изложба бе именно това – връщане на усещането за пролет.


Тамара Турлюн – изложба „Дом“

Щастлива съм в своята възкръснала цялост и благодарна на Тамара затова, че изпод отломките на разрушения си свят тя върна целостта на моя свят.


Тамара Турлюн – изложба „Дом“

Всеки посетител може да отнесе със себе си и една от дървените играчки – принос към фонда „Върни се жив“, в подкрепа на който работи Тамара Турлюн.

Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 2/2022

четвъртък, 17 юли 2014 г.

СМИСЪЛЪТ Е В ТЪРСЕНЕТО, В ПЪТЯ, НЕ В ЦЕЛТА - интервю в СЕВЕР.БГ

Поетесите са хора, с такава нежна и крехка душа, че е трудно да говориш с тях за по-обикновени неща. Затова ще се опитаме да надникнем хем в света на строгия адвокат, какъвто е нашият главен герой, хем на писателя. Ще се опитаме да разберем и как се справя с вечната игра на въпроси и отговори за живота.
Представяме ви Габриела Цанева.
Тя гостува в Русе преди няколко седмици със свое представяне на най-новата си поетична книга "Състояния. Хайга” чрез изложба на картините, включени в изданието.
Смисълът е в търсенето, в пътя, не в целта...

Г-жо Цанева, как така човек с толкова строга професия като адвокат, пише поезия, издава книги?
Писането на поезия уравновесява писането на адвокатска проза. Преди да започна да пиша стихове, пишех есета, романи и повести, но тогава бях химик. Спомням си, че най-хубавите стихове от първата ми стихосбирка "Догонвам бягащия ден” написах, докато се подготвях за един от най-тежките изпити в правото – граждански процес. Най-силните есета от "Реши се и ще си свободен”, както и повестта "Миналото в мен” написах, докато учех химия. В основата на романа ми "Треви под снега” са студентските ми дневници от ХТМУ.

При повечето хора любовта към писането е заложено и се открива още в младежките години. При вас как се прояви? Какво написахте?
Първите ми публикации бяха в списанието за ученическо творчество "Родна реч” - едно есе за България, един пътепис за Франция. Но всъщност, първото творческо писане все пак беше поезия – думи, избухнали в цвят и светлина, чрез които исках да стигна до края на Вселената... една трудно улавяна поезия. Мисля, че всеки от нас понякога улавя екстремните страни на света като мерено слово; казват, че всеки човек носи в себе си романа на своя живот.
Поетите и писателите са онези хора, които са се научили да записват думите, които звучат в главите им, да превръщат в думи картините, които виждат край себе си, или онези, залепнали за клепачите на очите им; да записват историите, които преживяват, или които се случват около тях... да усещат с думи – и пак – да ги записват.
В една визитка казвате - "Все се питам коя съм?". Отговаряте - "Не знам". Успяхте ли да откриете отговорът? И все още ли сте разнолика и непостоянна, и това за кое ви помага повече - за работата или за писането?
Не, това е един от отговорите, които едва ли ще намеря. И да, разнолика и непостоянна съм – може би затова все се питам коя съм. Помага ми за писането, помага ми да търся – все нови въпроси с трудни отговори, въпроси без отговори. Непостоянството не помага в строгите професии, но мисля, че при мен то се проявява като духовно търсене, а не като бягство от задълженията на професията.
Сложна личност ли сте?
Е, на този въпрос едва ли аз трябва да отговарям.
За кои избягали мигове в живота съжалявате и искате да ги върнете обратно? А какво искате да забравите?
"Избягали мигове”? Надявам се, няма такива... онези прекрасните, незабравимите... те са в мен – непрекъснато, винаги, част от същността и настоящето ми... а онези, които не съм уловила – надявам се, че някога отново ще ги изживея... Тъжно е, когато има неизживени мигове. Не съм от хората, които мислено преравят миналото и търсят в него изгубените си съкровища.
За мен – всичко предстои. И това не са просто думи – когато бях в гимназията, вземах уроци по рисуване, за да кандидатствам в НХА... изживях отново тези мигове, когато тръгнах на курсове в НХА, за да нарисувам картините в книгата си "Състояния. Хайга”... нищо не е същото, но и нищо не изчезва напълно.
Как изливате душата си в хайку и хайга. Посягате към палитрата и четката, за да намерите най-верния път към себе си?
Хайку е твърде кратка форма за "изливане на душата”. Хайку е хванат миг, усещане, настроение, порив... прозрение. Хайку е светът около нас. А палитрата и четката правят този миг-свят по-плътен, по-цветен, по-уловен и вечен... това е очарованието на "хайга” – синтезът на слово и багра, на мисъл и форма...
Коя е тази тишина, "в която пораснахме"? Защо тишина? Сега шумно ли е, хаотично, дискомфортно?
"Тишината, в която пораснахме” – вече много хора я забравиха, не искат да си я спомнят... а много младите хора, за щастие, не познават тази тишина. Това е тишината на натрапените истини, на цензурата, на несвободата на духа. Тишина – безмислие, еднаквост, послушност... тишината на света, изграден върху гръмки фрази, празни думи и скрито насилие. Сега е шумно, хаотично... за някои – може би дискомфортно... Но шумността не е антипод на тишината. Днес също цари тишина - тишина като безмислие, като отказ да бъдеш/да искаш да бъдеш различен, да бъдеш себе си, като доброволно приета послушност – да слушаш все по-популистки, все по-уродливи слова от хора, които почти не могат да си служат със словото... Тишината на липсата на идеи за бъдещето, на идеи за "после”.
Тъжна ли сте през повечето време, поне така усещам в повечето Ви кратки разкази, които прочетох? Кое Ви натъжава, днес?
Тъжна съм не през повечето време изобщо, а само през повечето време за писане. И друг път съм отговаряла на този въпрос... заради мрачната ми поезия, вероятно, често ми го задават. Аз не съм тъжен човек, просто тъгата, болката – това са катализаторите на поезията. И в българската, и в световната поезия – лирическият аз страда.
Живеем в интересно време. Казват, че "Да живееш в интересни времена!” било проклятие при древните китайци. Тъжно е мълчанието, тишината, в нашето интересно време. Обществото ни е болно от негодувание към самото себе си и от безпътие – постигнахме целите си; заявихме, че не сме постигнали нищо. И сега – накъде?
Темата, която винаги ви вълнува?
Темите за произхода на Вселената и Разума, за строежа и същността им – като философски категории и като научна истина... тези теми често присъстват и в творчеството ми.
Как се справяте с вечната игра на въпроси и отговори за живота? И в кое е смисълът - в търсенето на себе си или редица истини за заобикалящия ни свят?
О, смисълът е в търсенето, в пътя; не в целта. Целта никога не оправдава средствата и постигането й не носи удовлетворение.