ПО ХАЙКУ НА ДЕН ПРЕЗ ФЕВРУАРИ - 01.02.19

Днес е началото на международното предизвикателство "По хайку на ден през февруари".
Чакам го цяла година
Дали ще стигна до края -
не зная...
Темата на 01.02.19 е:
ПЛАНИНСКИ СКЛОН
В главата ми, не знам защо, са върхове на борове, подредени като люспи на шишарка - катерят се нагоре, по склона на планината... аз съм в колата, пътувам нагоре по магистралата..., а всъщност, моят път минава през широколистни гори, които цъфтят под лъчите на залеза във всички нюанси на есента...
Не става за хайку тази моя представа-спомен за склон...
Не знам защо, в главата ми сега е пирамидата, Великата пирамида на Хофу в Гиза... Камъните, от които е изградена се катерят нагоре, към върха... като по планински склон... Не съм виждала пирамидите, само мечтая да ги видя... Не мечтая, не искам още да ги виждам, искам да оздравееш, искам само това... ти дишаш накъсано и се давиш, аз гледам нагоре, нагоре - погледът ми пълзи по тапета на стената нагоре и броя ударите на сърцето ти... и се свличам...

01.02-19
нагоре
по ронлив планински склон -
оздравяване

Това е моето хайку предизвикателство за днес. И не ми пука дали е хайку, и не ми пука дали е добро. Искам само да се изкатерим до върха... или поне склонът да спре да се рони...

ВАРАК В ОЧИТЕ

Скърца

старото стълбище

на старата къща,

дървото стърже,

като щурче.

Въздухът лепне

в гърдите, замръзнал,

устните пръхнат

от прах и безмълвие.

Ръцете горят

от студа

и болят

от липса на допир.

Очите тъкат

от лъчите

на слънцето

мрежа за спомени –

тайно завръщане.

Зимната къща

отвръща

с мълчание

на моя летен въпрос –

къде остана

детството –

скрито в скрина

на баба ли?

Детство,

поднесено

на ленен поднос.

Бавно изкачвам

старото стълбище,

дърпам завесата

от светлина.

Там, на тавана,

почти под слънцето,

виждам сандъка,

пълен с мечти.

Вдигам капака му –

варак в комина...

Въздухът – пълен

със сажди,

Очите ми –

с пеперудни крила.

И неоткрила

духа на детството,

дъха ми

става сива мъгла...

Тръгвам унила,

преглъщам ножове,

впили се в гърлото –

строшени стъкла...

Прегръщам ръце

и загръщам яката си –

денят е син от лед и слана.

Вървя в следата си –

хруска пътеката...

И не разбирам

кога разбрах –

зимната приказка

не е средството

да се завърна

в света...

ЧАЙКИТЕ ПАДАТ В НЕБЕТО

чайките падат в небето

облаците избърсаха

калта от локвите

пак синева търся,

пак очите ти –

светулки от слънце

в зениците

НЯКОЛКО ДУМИ ПРЕД БНР ЗА "ВИСОКОСНИЯТ ДЕН"

Габриела Цанева представя днес в Регионална библиотека "Любен Каравелов" осмата си стихосбирка "Високосният ден". Срещата е от 17:30 часа при вход свободен. Книгата е издадена от издателство "Захари Стоянов". Цанева е родена в Русе, завършила е Математическа гимназия "Баба Тонка". Доктор е на техническите науки. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия. Още можете да чуете от интервюто с Габриела Цанева, записано за предаването "Без рамки" на Радио Шумен.

Автор: Антоний Димов

Интервю пред БНР - "Високосният ден" на Габриела Цанева в РБ "Любен Каравелов"

Никола Бенин представя "Високосният ден" на Габриела Цанева в РБ "Любен ...

Габриела Цанева представя "Високосният ден" в РБ "Любен Каравелов"

ЛЯТНА КОЖА

Облякох лятната си кожа –
златисто-загоряла и гореща;
вървя по кея и посрещам
избягалите чайки от морето.

Съблякох лятната си кожа –
лилаво-гладка, като чужда;
изящна съм без нея и ненужна –
като забравена надежда.

ОПИТИ - 3

Не за първи път ще описвам ранните си спомени – най-ярките, онези, които определят живота ми, вече съм описала другаде... Но може би всеки спомен, оцелял от ранното детство до зрелостта, е животоопределящ.

Беше през лятото, месец-два след втория ми рожден ден.

Бяхме в Белоградчик – градът на първия ми спомен. 

Баба Елисавета, бабата на майка ми, вече не беше жива, но къщата й още беше наша.

Споменът ми е от двора на църквата. Мама и сестра й /и двете наричах „мамо”/ влязоха вътре. Аз останах на вън, на тревата. Накъдето и да погледна - само трева, висока като гора... и бялата пътека, по която тръгнаха, за да потънат в черна врата. Обясниха ми, че ще запалят свещички за баба Сива. Исках да тръгна с тях, исках да отидем при баба Сива заедно, но те не ме искаха. Започнах да пищя от отчаяние. Тогава мама откъсна една тревичка и ми я даде – каза, че това е моята свещичка, с която трябва да остана навън и да мисля за баба Сива, докато се върнат. Мракът на вратата ги изяде - като в гърло на чудовище изчезнаха. Или просто влязоха в друг свят, в света на мъртвите. Дълго ги чаках. Слънцето печеше като в ада – само светлина около мен, пада като водопад, а, майките ми – зад черната врата, зад бялата стена... Тази каменна стена остана в съзнанието ми като осезаемо разделение на световете, а вратата бе Проходът. Очаквах, че нещо ще се случи, тук, на границата между световете. Нищо не стана. Седях на тревата и гледах тъничките стъбълца на всяка тревичка. Не съм сигурна, дали тогава за първи път видях, че земята е напукана, а между пукнатините тичат мравки и разни други буболечки. Тичат по пръстта, заобикалят бучици и камъчета, а после потъваха в мрака на пукнатините – като в друг свят; изчезваха и се появяваха - други, или другаде?! и животът кипеше, пчелите жужаха, мухите бръмчаха, щурците, макар да не ги виждах – пищяха с пълно гърло. Мачках моята тревичка и чаках баба Сива да дойде и при мен. Не дойде. После майките ми се върнаха от другия свят, очите им бяха червени, бузите мокри. Казах им, че баба Сива не е дошла при мен. Мама ме грабна и ме стисна толкова силно, че ми се искаше никога повече да не ме пусне.