Скърца
старото стълбище
на старата къща,
дървото стърже,
като щурче.
Въздухът лепне
в гърдите, замръзнал,
устните пръхнат
от прах и безмълвие.
Ръцете горят
от студа
и болят
от липса на допир.
Очите тъкат
от лъчите
на слънцето
мрежа за спомени –
тайно завръщане.
Зимната къща
отвръща
с мълчание
на моя летен въпрос –
къде остана
детството –
скрито в скрина
на баба ли?
Детство,
поднесено
на ленен поднос.
Бавно изкачвам
старото стълбище,
дърпам завесата
от светлина.
Там, на тавана,
почти под слънцето,
виждам сандъка,
пълен с мечти.
Вдигам капака му –
варак в комина...
Въздухът – пълен
със сажди,
Очите ми –
с пеперудни крила.
И неоткрила
духа на детството,
дъха ми
става сива мъгла...
Тръгвам унила,
преглъщам ножове,
впили се в гърлото –
строшени стъкла...
Прегръщам ръце
и загръщам яката си –
денят е син от лед и слана.
Вървя в следата си –
хруска пътеката...
И не разбирам
кога разбрах –
зимната приказка
не е средството
да се завърна
в света...
Този коментар бе премахнат от автора.
ОтговорИзтриванеМотивът за връщането в детството чрез образа на старата, "бащината", къща е познат е използван в българската литература след поезията на Димчо Дебелянов. Габриела Цанева и намерила свой неповторим поетически начин да измерва тактовете на биографичното време чрез свидното пространство. Особено ми допадна поантата на стихотворението:
ОтговорИзтриване"И не разбирам
кога разбрах –
зимната приказка
не е средството
да се завърна
в света..."