ЕЛА И МЕ ВЗЕМИ

Ела и ме вземи...

Днес грее слънце.

Обесена съм –

в слънчеви лъчи.

Ела и ме вземи!

Въжето все души,

дори когато е от слънце.

Днес няма нищо

в нашите души...

Ела и ме вземи –

днес имам само теб,

отдавна се изгубих,

но някак, днес,

увиснала на слънчеви лъчи,

разбрах, че ми е тясно.

Ела и ме вземи,

днес нямам тяло –

на слънце станах,

на слънчев вятър...

Днес тичам към безкрая –

в душата ми е ясно...

Ела и ме вземи –

страхувам се от празните пространства.

Ела и ме вземи -

страхувам се от свободата...

КЛЕПАЧИТЕ МИ ПЪРХАТ

На Диана

Тъгата лепне по клепачите,

клепалата се блъскат някъде –

като крила на мъртва птица.

Кънти тъгата – под дърветата.

Листата падат по пътеките,

постилат в жълто синевата.

А слънцето гори през клоните...

Не, не през клоните...

Клепачите ми пърхат

и през миглите

лъчите влизат

във очите ми –

насечени,

отсечени лъчи.

Клепачите ти пърхат

и през миглите,

като през счупени криле,

пак гледаш синевата,

пожълтялата,

от падащи листа.

Тъгата лепне по клепачите,

клепалата се блъскат някъде -

като крила на стар прозорец.

Кънти тъгата – под гредите.

Рухна къщата. И прах

покрива руините.

СИВОТО

Сивото,
което
крие всички цветове
Пустота,
в която

зреят нови светове...

ЦВЕТОВЕТЕ НА АВГУСТ-2

Звездите падат - 

листа в тревата... Искри

над кремък. Мъка.

НЕ ИСКАМ

Не искам облаци и синева,

и пътища, и безпределно...

Не искам висината – да летя...

Не искам пропастта – да я прегръщам.

Не искам все да чакам Утрото,

не искам – и без Утре мога.

Не искам Слънце и Луна –

звездите са съвсем

достатъчни, когато мога да чета

в очите ти 

светлинни блясъци...

Днес искам само тишина -

от шумните безсмислици,

безпътици...

Без блян, обляна синева...

Без блян и сини облаци...

Облени в облачни води,

затлачени, реките плачат...

Реките - земните очи -

палачи...

Освобождение 

от думи и мечти,

от мисли и копнежи,

от тежко битие,

от болки,

страхове,

от отчаяние

и от победи...

Днес чакам

само онова, 

което ще се случи –

без искане,

без мисъл да се случи...

И тялото ми най-после ще олекне

от цялата вкопана в клетките Вселена,

тежаща с плътността на изродено вещество.

И тялото ми най-после ще празнува,

освободено от всичките умиращи Вселени –

бледни, блудни, 

разпилени – във всяка клетка – по една, 

умираща във черен колапс...

А някъде – квазизвезда – начало, пак, отново...