ВЯТЪРЪТ

вятърът брули

полата в краката ми,

пясък в косите,

пръски в лицата ни;

твоите пръсти –

сплетени

в облаци,

свирят

с лъчите

на слънцето...

вярътър мачка

листата в краката ти,

пепел в челата,

дъжд в гърбовете ни;

моите пръсти

държат перилата,

които ни

пазят

от сплескване...

СТУД

Студът превърна

ръцете ми в камъни,

в ръцете ти ги вплитам –

като корен в пясък...

Студът превърна

пръстите ми в плесен,

протягам ги към теб и

като паяжини лепнат.

Студът превърна

очите ми във преспи,

затрупани с листа –

на топки сплеснати...

Студът превърна

дните ни във клетки.

Студът - окова

покълна в мен...

ИЗРЕЗКИ ОТ СПОМЕНИ

складирам изрезки

от спомени – черно-бели

проблясъци:

въртележка

с дървени коне,

лепнат устните

от хрупане на

захарно петле,

прах в сандалите

и кръв по коленете –

паднаха преградите

и литнахме далече...

ЗАХАРНИ КЪЩИЧКИ

Струпани камъни

до трупа на дърво.

Кой събра в шепа

дните ми?

Кой стъпи

в стъпките ми?

И вместо

в захарната къщичка

на мечтите си,

зарових пръсти

в краха

на живота си...

Във фабриката

за сладкиши

мирише

на ванилия и мед,

шуми листопад

от шоколадови пръчици –

захарни къщички

и сладолед...

***

върху тревата -

прах от венчелистчета –

очакване

СТЪПКИ ПО ПЛАМЪЦИ

Топлината пълзи по въздуха,

попива в кожата, враства се

в костите - течението на кръвта

я отмива, все по-навътре

я всмуква - до всяка гладна клетка,

до всяка глътка вакуола,

до всяка локва цитоплазма...

Топлината пълзи, не спира

от задъхването на почвата –

все по-дълбоко потъва влагата,

все по-дълбоко се влива

във вените на дърветата...

Изтича кръвта на съществата,

които дъвчат светлина

и повръщат храната ни...

Топлината пълзи, впива

зъби във залеза, боса си,

отънялата кожа на ходилата ти

пие огъня на луната и сънуваш,

че стъпваш по пламъци...

Топлината пълзи, няма си –

пот и сълзи текат от лицето ти...

облаци...

ДВОЙНИЦИ

образ в образа -

огледало в огледало;

бягаща перспектива,

подкосено стъпало,

раздвоено съзнание,

изострено осезание:

роклята ти лежи

захвърлена върху стола –

водопад

от червена свила

и мека отрова...

Котаракът забива

острието на ноктите си

в тъмните гънки –

докосва с устни

плътта ти – 

ти си красива –

бакърена кожа

и бели зъби...

НАДЕЖДА

Заравям пръсти в косите ти,
като в козината на куче –
обичам те,
потъвам в очите ти,
чакам те –
да се завърнеш,
да ме прегърнеш,
да спориш,
да вриш –
думите ти
да смъкнат кожата ми –
до мускул,
до кост,
да цвърчи душата ми –
да кипи
до голо,
да боли,
да съм будна –
от думите ти…
няма ги,
няма си…
И пак –
заравям пръсти в косите ти,
обичам те,
потъвам в погледа ти –
като в очите
на куче –
обичаш ме,
галиш ме,
душиш ме,
вплиташ пръсти
в ръцете ми,
давиш се –
в очите ми,
които те
чакат –
да се завърнеш…
Тук си,
мокра,
удавена,
задавена,
до голо отворена
рана,
раздрана,
разпъната,
просната,
съхнеща,
тръпнеща,
блудна,
будна,
душаща,
дишаща,
жадна,
пожар…
Пожар си –
обичам те –
няма,
скована,
заключена –
ти си стихия –
по-жива
и истинска
от скотска
тълпа.

ЗАЛЕЗЪТ РАЗПЛИТА КОСИТЕ МИ

залезът разплита косите ми,

потичат по мен – водопади,

нощта ме разтваря в очите ти –

идол съм, с дъха си ме галиш...

свещи разтапят телата ни,

светулки догарят, като цигари,

гола улавям вятъра –

къде те отвя в съня ми...