РАВНОВЕСИЕ

равновесие –

паяк тъче мрежата

си; ти си в нея

***

бъдещето е

пресечната точка на

миналото и

настоящето –

сънищата са

убежища за срещи

на разминалите се

мигове

ПЕПЕЛ ОТ РОЗИ

пепел от рози –

кожата ти има цвета

и аромата на мъртви цветя,

сладостта на зрели праскови

и гладкостта на вода;

пепел от рози –

пръстите ми

миришат на изгоряло,

кожата стърже,

ще скъсам нишката

на паяжината,

с която ме държиш...

пепел от рози –

вятърът измете

огнището –

опустошение?

освобождение...

НИРВАНА

през прозореца –

сребърни струни –

дъжд, или пълна луна?

вън звъни хор

от щурци;

стаята лепне от тишина...

нирвана

за сетивата:

тетивата на слуха

хлипа изхлузена,

виси,

обесила лъка,

до утре...

копието на окото

спи забодено

някъде високо,

до утре...

паяжината на обонянието,

напудрена със цветен прах,

киха

върху езика,

който ближе влагата на нощта,

до утре...

кожата пие тъма –

увила тялото като скафандър

души го, изолира го, суши го

с прегръдката на смок...

до утре...

нирвана

лотос съм

от всяка чакра

излизат пипала,

вкореняват ме

във въздуха,

държат ме –

до утре...

писък на чапла –

слънцето,

като въглен,

се търкулна в реката –

съска животът –

утре е

КУТИЯ ЗА СПОМЕНИ

шосе,

нажежено и жадно –

като пустиня;

мараня,

като паяжина

дими;

някъде в края му

спи

старата къща –

скърцащо

стълбище,

прах

и буркани

със сладко

от бели смокини –

кутия за спомени

ВЪЗДУХЪТ Е ЗЛАТЕН

въздухът е златен,
нажежен до жълто,
стопилка от слънчеви лъчи,
тежи
над листата,
над житата,
над водата -
плясък
на отблясъци
върху
вълни...
вадата 
се плиска,
шумоли,
провира 
се 
между корени
и корони,
под 
камъни
и
канари,
спи
в кладенци
и 
пещери,
в цилиндрите
на канализацията,
в цивилизацията
и
там,
където
сърцето
на земята тупти...
въздухът е златен,
напоен със жълто -
пеперуди
и пчели,
меден прах,
роса
от листни въшки,
шуми
вятъра,
пясъка
съска,
жужи
свредлото
на стършели
и
оси,
хорът на мравките
кънти под кората
на гнили пънове,
солото на щурците
реже свода на тревите,
руши тишината
между ушите,
ариите на врабците
посипват
покривката
с прах -
пак 
чакам
разтапянето
на слънцето в хоризонта на запад
и трепкането на светулките,
сред които се губи изгрева на Венера
кръговрат
въздухът е златен

МИГОВЕ - ПОРОЙ...

времето
се изсипва над главата ми –
като порой,
безброй
мигове,
като изтръгнати песъчинки
браздят очите ми,
косите ми
се влачат,
като треви
затлачени
в сухи
трупове на дървета,
кухи
тръби и остриета
от наранени
пръст и
пръсти
на удавени псета…
животът,
като мътен вихър,
преминава над главата ми –
бодли
на кактуси
и таралежи,
вода –
жадна
за знойната
уста на земята –
напукана, гладна,
гола и безпощадна
кърмилница,
закрилница
и пристан…
искан
покой
прах полепва по листата
и паветата
лицата
ми,
разискрени
и
буйноцъфнали
ловят
топлината
на луната
и чакат
утрото

ПОГЛЕДЪТ ТИ

погледът ти ме прогаря,

дълбае дупки в гърба ми –

буря и пепел в съня ни...

размахвам крила – кръв

по стените

ближа червено мастило –

не ме нарани,

превърна ме

в птица

момичето,

с очите

като въглен –

не

се

научи

да обича –

и днес

все

в облаците

тича,

облечено

със

семена

от тръни,

обсебено

от лист,

молив

и книга

РЕКАТА НА ВРЕМЕТО

реката влачи

товара си от история –

скъсани знамена,

изгорели степи,

подут кон,

опърлени небеса

и слепи поети...

няма път назад –

полетът със

надсветлинна скорост

е отложен;

оплождам

полетата на

очите ти

и чакам –

няма си;

няма пролука

нагоре,

енергията

на полето

е недостатъчна

за тунелен

преход;

остава само

молитвата

на

праведника –

неверник съм

не

моля...

дълбоко газя

в реката на времето...

бремето на историята

тъче нови нишки

в килима ни –

вятър и прах

безух

великан

брани

бранната

бразда

на границата

през счупено

огледало

се промъквам

отвъд –

пак

няма

брод;

бод

след

бод

бродирам

пътеката,

по която

ще стигна

хоризонта на събитията