ВИХЪРЪТ

Вихърът

вие навън,

хърка в листата,

дращи стъклата,

щорите

тракат.

Отиде си

последният

есенен

ден –

Земята бяга

към далечния полюс

на орбитата си –

Слънцето

се стопява...

ТАРАЛЕЖОВИ БОДЛИ

Таралежови бодли.

Всяко докосване боли.

Всяка дума е камък,

всяка мисъл е стон.

Впримчен живот.

Озъбени същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи –
като новородени.
Все по-зли...
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала –
които са ни втълпили, и
които сами сме изградили...
Рухва сградата
на личността,
остава –
озъбена уста...
И душа – таралеж.
Зъбите хапят –
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат –

последен страж

на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.

БЕШЕ НОЩ

Беше нощ
и душите ни светеха -
разпилени от вятър светулки?
искри над пожар?
Днес –
души вече нямаме и 
не виждаме тъмното.
Прах от души –
това ли остана?
Стърнищата нямат
нужда от пламъци.
Днес –
крачим щастливи,
вием високо,
пием праха на живота...
Нахлузваме си хомота
на участта
да бъдем асфалта
по магистралата
на Вожда.
Днес.
Избледнява денят, 
става прозрачен,
призрачно крачим.
Затварям очи.
И... 
Изчезвам?
Не се гневя
и не виня
и не отричам...
Не се увличам 
по мечти -
            за бъдеще, за синьо, за свободно.
Дори не стъпвам в стъпките на спомените
            за преди –
            когато имахме желание – за друго.
Душата ми е боса и мълчи...
и не оставя ходилата си по пясъка
            към Утре.
Днес – гола съм
и с мислите си да се облека не мога.
Разбягват се –
като взривените неврони на мозък.
Или като цвета на прецъфтяло глухарче през май.

ГЛУТНИЦА ОТ МЕЧТИ

Хлад повя от

прозореца –

горещият ад

на пустинята.

Кучета плачат

на двора.

Отчаяние?

Умора...

Дъхът на Сахара

отнесе душите ни.

Сухи и мъртви са…

Вслушвам се.

Камъни пукат

в тъмата… Не…

Скарабеи

драскат по тях.

Воят на вятъра

отвя тишината.

Дюни пълзят

като хищници.

Мигат очи –

сухи главни.

Суши ги –

дъхът на Сахара…

Души ги –

глутница от

мечти.

ЛЕТНИЯТ ДЕН

Денят изпи

крехкия хлад

на зората.

И властва –

нажежен до бяло;

съскащ от жега;

сладък от мирис на липи

и пъстър от изгорели

венчелистчета.

Лятото изпи

крехкия хлад

на телата.

И властва...

Въздухът,

натежал от лъчи.

Вятърът,

изял влагата на земята.

Ароматът

на цветя и треви.

Воят

на птиче ято.

Писъкът

на котарак, изгубил

двубоя

с улично псе…

И раздраният грак

на някой, заспал

на паважа…

ДАЛИ ДА КАЖА...

Мислите не са ми отеснели

и не висят по мен - като парцал на чучело...

Дали да кажа, че съм стара?

Сияе кожата ми, чиста и без бръчки.

Присмивам се на огледалото,

защото силуетът ми е същият.

Обичам още същите вихрушки,

в които мислите се разпиляват.

И още търся брод към бъдното,

душата ми е същата - мечтае.

Дали да кажа, че съм стара?

За същото мечтая - да съм друга,

за друго да мечтая - все за още:

за още пътища, звезди, простори,

за слънчеви зари, за висини, за ново.

Дали да кажа, че съм стара?

Очите ми все в Утре гледат.

И търсят ралото, с което

умът ми ще разравя нови бездни.

Без дъх останах, но не искам

да кажа, че съм стара, че не мога

да тичам по границата на простора...

Не ми се ще да кажа, че съм стара,

но времето ме тъпче и не спира

с горещите си нокти да раздира

безбрежното на същността ми.

ЕЛА И МЕ ВЗЕМИ! - 2

Дните падат като есенни листа.

А е пролет, пролет, пролет.

Вятърът разнася аромата на трева

и дъждът блести – като напъпил ствол е.

Днес вали, вали, вали.

Цъфти плътта на голите дървета.

Няма слънце и звезди.

Днес Луната пак не свети.

Капки падат - като зелени стрели,

лятна буря наднича отвън, а е пролет.

Ела и ме вземи!

Изведи ме в дъжда...

Ако съм с теб – ще газим във водата голи.

Олуците ще бъдат водопади,

вадите край тротоарите – реки,

а локвите ще бъдат океани.

Ела и ме вземи, 

изведи ме навън!

Ако съм с теб – дъждът няма да е кален.

Ще бъде пролетен и есенен и летен...

Небето няма да ми трябва - 

очите ти ще бъдат моето небе.

Капки падат - като изживени дни.

Лятна буря фучи, а е пролет.

Ела и ме вземи, 

изведи ме далеч!

Ако съм с теб – животът няма да е кален.

Ще бъде пролетен и есенен и летен,

а зимата ще бъде цветна.

Ела, изведи ме, насън...

Ще гледаме капките 

с отблясъци от синьо,

вятърът ще свисти,

ще гони пясъците,

а облаците ще целуват морето.

Ела!

Върни ми дъжда,

мъглата,

върни ми солта на вълните...

Остави дланта си 

върху главата ми,

спаси ме -

от експлозията на мислите.

Ела!

Ще тичаме в дъжда,

в мъглата,

в солта на вълните...

ще тичаме под слънцето на дланите ти,

които ще впиват вените си в мен

и нежно ще ме давят...

Ела и ме вземи.

Сега се давя –

в кално и в копнежи...

ДНЕС ТИШИНАТА Е СИВА, БЕЗ СМЯХ

Днес тишината е сива, без смях.

Като камък, като лед, като лава.

Днес тишината измива деня  –

зимно-каменна, зимноядна...

Днес крачим върху леда, сиво, без страх -

тъпчем замръзнали локви,

замръзнали клони бият очите ни,

Белеят в сумрака коли и листа,

настръхнали бели корони,

далеч от леса – дърветата стенат,

корите им светят, като звездно небе,

палят огньове - с отблясък от улични лампи.

Капчуците капят под стрехите,

висят над главите ни - дамоклеви мечове.

Главите си, сивите, под тях сме поднесли -

Главите, понесли поредните скечове,

с които живеем в ням унес унесени,

доволни и песенни,

доволни, обесени

от чувство за хумор,

с което вибрираме

по-тъжно, по-есеннозимно,

по-хлъзгаво, жалко, заминало...

Умираме... бавно и сиво,

замръзваме,

завързали

лица и усмивки,

щастливи умираме –

щастливци, без време

и някъде тръпнем –

от омерзение

и някъде

дреме

горчилка,

мътилка...

Вървим през града, замръзнал и есенен,

Прегазваме локви, покрити със скреж,

Краката се плъзгат в леда и залепват...

Не падаме. Няма летеж.

Тишината е сива, без блян, без кипеж.

И влачим крака към живот-изкупление.

Умираме – песенни, весели, с хумор –

защото ни казват, че сме обречени;

с усмивка ни казват, че сме ненужни...

С усмивка и с патос,

и с оптимизъм, с цинизъм...

почти добродушно –

за овчедушни...

И вярваме, вярваме –

как лесно се вярва на смях –

че сме чужди,

безлични...

безделници,

некадърници,

непотребници.

боклуци,

търбуси,

пълни с отпадъци,

поколение без мечти,

тълпа без надежди,

без блясъци.

Щастливи, ухилени, с празни очи,

с пълни гърла над участта си се смеем.

И мечът Дамоклев не пада над нас;

не отсича главите ни.

Отдавна ги няма главите.

Днес тишината е сива,

студът я попива.

Днес минувачите

крачат

под клепачите

на дърветата,

под перчемите

на стрехите,

настръхнали

влачим плътта си;

краката ни мачкат леда...

капчуците падат

върху телата ни.

безболезнено,

безполезно –

главите отдавна ги няма  –

да ни обезглавят.

Днес тишината е сива,

студът я попива.

Днес мравуняци

път си намират

сред замръзнал асфалт...