Две сенки върху
лунната пътека... Спят
звездите. Утро
сряда, 12 януари 2011 г.
вторник, 11 януари 2011 г.
неделя, 9 януари 2011 г.
СЛАДОСТ
Гроздови зърна,
разпукани - сладост и
сласт... Отлетели ята...
В изкълвана длан
дюля спи и сънува
клюн... Врабче на перваза...
събота, 8 януари 2011 г.
ЕСЕННИ ВАРИАЦИИ
Дървото грее
с жълти листа – как иска
слънце да бъде!
* * *
Дървото изгря
с червени листа… Няма
нужда от слънце…
* * *
Пламти гората -
като пожар… Слънце я
жари… Прохлада…
четвъртък, 6 януари 2011 г.
СПОДЕЛЕНА ТОПЛИНА
Срещнах Весислава Савова в Интернет.
Първо се запознах с rarebird и с нейната поезия, с красивата недоизказаност на нейните хайку, после със статиите и рецензиите... накрая – с късите й разкази. Постепенно зад псевдонима започнах да виждам твореца, личността на Весислава Савова – тя наистина е рядка птица, която умее с лекота да ни понесе върху крилата на въображението си, но и да ни потопи в нови области на познанието с вещина и ерудиция.
Във всеки жанр, тя бе различна. Във всеки ред - бе последователна... Проникновена, наблюдателна, чувствителна – тя може да спре дъха на читателя със странно сравнение, с неочакван образ, с постигнато безвремие в съзерцанието. Може да го стисне за гърлото с внезапен финал, зад който нищо не се вижда, но се усеща цяла нова Вселена...
Весислава е добър събеседник – щедро раздава скритата същност на духа си и в коментари към чужди произведения, и с посланията в собственото си творчество.
Ако напишете името й в google, ще се отворят много връзки, по които можете да стигнете до творчеството й, но ще намерите много малко за личността й. Едва след запознанството ни в реалния свят научих, че Весислава Савова е естествена, непринудена и готова да откликне на всеки повик, който изкуството отправя към нас, творците. Тя не говори за себе си, а оставя на творчеството да говори за нея.
Когато се съгласих да представя първата й книга, не предполагах колко трудно ще се окаже това.
Защото най-трудно е да пишем за нещо, което мислим, че познаваме...
Преди година, на един дъх прочетох някои от разказите, представени в настоящата книга, публикувани в литературен сайт. На един дъх – защото завръзката е като вдишване – естествена, насъщна; кулминацията ни изпълва с живот – такъв, какъвто е край нас, или такъв, какъвто бихме искали да беше... развръзката – като въздишка я издишваме... изпразнени сме от очакване.
Още тогава усетих, че съм се докоснала до един необикновен творец, и не защото четенето на тези разкази бе едно от малкото неща, които ми доставиха истинско удоволствие.
Днес, когато между написването на един текст и неговата публикация разстоянието е само един клик, все повече пишещите се опитват да спечелят вниманието и симпатията на читателите си с необичайни теми или език; с нещо, което да бъде като камък, хвърлен в блато...
Оказва се, обаче, че камъните станаха твърде много и блатото закипя от тях... а после се превърна в каменна пустош...
Весислава Савова не е от авторите, които се опитват да ни впечатлят с псевдоноваторство. Тя успява пестеливо да разказва разтърсващи човешки истории. Някои от героите й срещаме всеки ден и често ги отминаваме, без да ги забележим. Други, бихме могли да намерим по-скоро в народните приказки, отколкото в онова селце там, захвърлено отвъд хълмовете край магистралата. Но аз ще оставя читателя сам да реши - дали героите от книгата, които умират, когато бъдат лишени от любов, могат да бъдат наши съвременници, или чрез техните истории Весислава Савова ни води към една съвременна митология („Когато свири щурец”, „Старият бор”). И в единият, и в другият случай, чрез своята първа книга „Приятели”, тя ги прави видими и близки.
Безспорно, разпръснатите из Интернет текстове, сега, събрани заедно, въздействат по-силно. А повторната среща с някои от тях, е като среща със стар, добър приятел.
Може би точто затова и авторката се е спряла на това заглавие за своята първа книга - ПРИЯТЕЛИ - кратко, топло, точно.
Композиционно, книгата е разделена на шест части, всяка от които съдържа нееднакъв брой разкази, обединени в обща тема – „Те са и наши родители”, „Те са и наши деца”, „И те са като нас”, „Виртуални страсти”, „Насилници и престъпници”, „Надежда”.
Ще побързам да кажа, че това разделяне е условно. Може би защото всеки от нас би могъл да види по нещо от себе си във всеки от героите, може би защото всяка от историите, би могла да се случи. За героите на Весислава Савова наистина може да се каже, че и те са като нас, като децата ни, като родителите ни... А историите, които разказва, можем да почувстваме като свои – все едно дали живеем в заобикалящата ни реалност, изпълнена с насилници и престъпници, или търсим във виртуалното пространство познание, съпричастие, общуване, страст – ние можем да потърсим и да дадем надежда...
Мисля, че онова, което не разделя, а обединява отделните разкази в книгата на Весислава Савова „Приятели” са споделената топлина и любов.
Много малко са съвременните български автори, които се осмеляват да пишат с човещина, които се осмеляват да обърнат гръб на всеобщия вой срещу всичко и всички, на вездесъщия негативизъм, за да ни дадат онова пламъче, от което имаме нужда и което ще ни направи по-добри.
Без съмнение, пред нас е една книга, която ще остави своята светла следа в новата българска литература.
Без съмнение, това е първата ни официална среща с автор, който има какво да каже и умее да казва това, което иска по много начини – и всеки от тях е изпълнен със светлината на вдъхновението и таланта!
Габриела Цанева
Първо се запознах с rarebird и с нейната поезия, с красивата недоизказаност на нейните хайку, после със статиите и рецензиите... накрая – с късите й разкази. Постепенно зад псевдонима започнах да виждам твореца, личността на Весислава Савова – тя наистина е рядка птица, която умее с лекота да ни понесе върху крилата на въображението си, но и да ни потопи в нови области на познанието с вещина и ерудиция.
Във всеки жанр, тя бе различна. Във всеки ред - бе последователна... Проникновена, наблюдателна, чувствителна – тя може да спре дъха на читателя със странно сравнение, с неочакван образ, с постигнато безвремие в съзерцанието. Може да го стисне за гърлото с внезапен финал, зад който нищо не се вижда, но се усеща цяла нова Вселена...
Весислава е добър събеседник – щедро раздава скритата същност на духа си и в коментари към чужди произведения, и с посланията в собственото си творчество.
Ако напишете името й в google, ще се отворят много връзки, по които можете да стигнете до творчеството й, но ще намерите много малко за личността й. Едва след запознанството ни в реалния свят научих, че Весислава Савова е естествена, непринудена и готова да откликне на всеки повик, който изкуството отправя към нас, творците. Тя не говори за себе си, а оставя на творчеството да говори за нея.
Когато се съгласих да представя първата й книга, не предполагах колко трудно ще се окаже това.
Защото най-трудно е да пишем за нещо, което мислим, че познаваме...
Преди година, на един дъх прочетох някои от разказите, представени в настоящата книга, публикувани в литературен сайт. На един дъх – защото завръзката е като вдишване – естествена, насъщна; кулминацията ни изпълва с живот – такъв, какъвто е край нас, или такъв, какъвто бихме искали да беше... развръзката – като въздишка я издишваме... изпразнени сме от очакване.
Още тогава усетих, че съм се докоснала до един необикновен творец, и не защото четенето на тези разкази бе едно от малкото неща, които ми доставиха истинско удоволствие.
Днес, когато между написването на един текст и неговата публикация разстоянието е само един клик, все повече пишещите се опитват да спечелят вниманието и симпатията на читателите си с необичайни теми или език; с нещо, което да бъде като камък, хвърлен в блато...
Оказва се, обаче, че камъните станаха твърде много и блатото закипя от тях... а после се превърна в каменна пустош...
Весислава Савова не е от авторите, които се опитват да ни впечатлят с псевдоноваторство. Тя успява пестеливо да разказва разтърсващи човешки истории. Някои от героите й срещаме всеки ден и често ги отминаваме, без да ги забележим. Други, бихме могли да намерим по-скоро в народните приказки, отколкото в онова селце там, захвърлено отвъд хълмовете край магистралата. Но аз ще оставя читателя сам да реши - дали героите от книгата, които умират, когато бъдат лишени от любов, могат да бъдат наши съвременници, или чрез техните истории Весислава Савова ни води към една съвременна митология („Когато свири щурец”, „Старият бор”). И в единият, и в другият случай, чрез своята първа книга „Приятели”, тя ги прави видими и близки.
Безспорно, разпръснатите из Интернет текстове, сега, събрани заедно, въздействат по-силно. А повторната среща с някои от тях, е като среща със стар, добър приятел.
Може би точто затова и авторката се е спряла на това заглавие за своята първа книга - ПРИЯТЕЛИ - кратко, топло, точно.
Композиционно, книгата е разделена на шест части, всяка от които съдържа нееднакъв брой разкази, обединени в обща тема – „Те са и наши родители”, „Те са и наши деца”, „И те са като нас”, „Виртуални страсти”, „Насилници и престъпници”, „Надежда”.
Ще побързам да кажа, че това разделяне е условно. Може би защото всеки от нас би могъл да види по нещо от себе си във всеки от героите, може би защото всяка от историите, би могла да се случи. За героите на Весислава Савова наистина може да се каже, че и те са като нас, като децата ни, като родителите ни... А историите, които разказва, можем да почувстваме като свои – все едно дали живеем в заобикалящата ни реалност, изпълнена с насилници и престъпници, или търсим във виртуалното пространство познание, съпричастие, общуване, страст – ние можем да потърсим и да дадем надежда...
Мисля, че онова, което не разделя, а обединява отделните разкази в книгата на Весислава Савова „Приятели” са споделената топлина и любов.
Много малко са съвременните български автори, които се осмеляват да пишат с човещина, които се осмеляват да обърнат гръб на всеобщия вой срещу всичко и всички, на вездесъщия негативизъм, за да ни дадат онова пламъче, от което имаме нужда и което ще ни направи по-добри.
Без съмнение, пред нас е една книга, която ще остави своята светла следа в новата българска литература.
Без съмнение, това е първата ни официална среща с автор, който има какво да каже и умее да казва това, което иска по много начини – и всеки от тях е изпълнен със светлината на вдъхновението и таланта!
Габриела Цанева
неделя, 19 декември 2010 г.
СКРЕЖ
Зимен сън заспа
дюлята, докосната
от слънчев лъч. Скреж.
Върху сухите листа -
блясък на сълзи.
вторник, 14 декември 2010 г.
УДАВЕН СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ
удавен слънчев
лъч подпали дъното
на чаша... уиски?
* * *
тъга засяда
в гърлото... горчилка от
кафе... живота?
* * *
снежинка върху
буза... потече сълза...
попий я с устни!
събота, 11 декември 2010 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)