Мълчанието
тежи като рало и
разравя ума...
* * *
Усещам тялото си -
като пръст и топлина,
които ме извайват –
атлазена и гладка...
Усещам всеки мускул,
кост, докосване...
и всяка болка,
трепване, копнеж...
Усещам кислорода -
дълбокото му
сливане с кръвта и
милионното
докосване на
капилярите...
Усещам и войната
в себе си – смъртта на моите
войници... и на победените.
Мълчание...
Усещам битката на мислите
в главата си.
Усещам битката им в клетките
-
как по-дълбоко се вкопават,
впиват се
в пихтиестото бяло на
аксоните.
все по-дълбоко се прегръщат,
преглъщат ме... замерят ме с
импулси
отчаяние и с корените
си–дендрити
все по-дълбоко пият от
душата ми...
Все по-дълбоко... удушават
се...
И милиони примки на
разюздани ласа
се впиват във врата ми...
бесят ме...
Обесена от собствените
клетки -
жива съм.
Усукват ме с въжетата –
неврони...
люлеят ме, замерят се с
главата ми...
търкалям се в краката си...
И пак съм жива.
Ще се изправя, ще вървя
нататък...
Където пак ще има „после”...
И „после” пак ще бъде
отговор, не бездна.
Мълчание...
* * *
Прозорецът се
превърна в картина. Спи
животът – далеч.