Денят на народните будители и забравените създатели на празника
За Стоян Омарчевски, правителството на Александър Стамболийски и будността като действие
На 1 ноември България почита своите народни будители: книжовници, просветители, духовници, революционери, писатели и обществени дейци, съхранили езика, културата и стремежа към свобода. Имената им са познати. Портретите им отново влизат в училищата, библиотеките и тържествените зали. Значително по-рядко обаче се назовават хората и политическата воля, превърнали почитта към тях в официален държавен празник.
Денят на народните будители не възниква извън политиката. Той е създаден като част от просветната и културната политика на земеделското управление на Александър Стамболийски и по инициатива на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски. Празникът е осмислен не само като възпоменание, а като инструмент за духовно възстановяване на общество, излязло от войните, националните катастрофи и Ньойския договор.
Това политическо родословие на празника не бива да бъде премълчавано. То не намалява общонародния му характер. Напротив, показва рядък момент, в който държавата признава, че училището, книгата, културата и паметта са част от инфраструктурата на националното възстановяване.
Празник след националната катастрофа
През 1922 г. българското общество все още преживява последиците от войните и поражението. Държавата е политически разтърсена, материално изтощена и духовно обезверена. Официалното въвеждане на празника идва три години след подписването на Ньойския договор, когато нуждата от общи нравствени ориентири е особено силна.
В Окръжно № 17743 на Министерството на народното просвещение будителите са определени като „далечни и близки строители на съвременна България“. Погледът към миналото трябва да даде на младежта „бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество“.
Това е съществената дума: творчество.
Празникът не е замислен като ден за пасивно преклонение пред застинал пантеон. Историческите личности трябва да действат като нравствен пример, който подтиква младите хора да продължат започнатото. Миналото не е убежище от настоящето, а източник на енергия за неговото преобразяване.
Институционалният път също е ясен. През юли 1922 г. Министерството на народното просвещение определя деня за празник на българските будители. На 31 октомври Министерският съвет го обявява със свое постановление. На 13 декември XIX обикновено народно събрание приема законовото допълнение, а на 3 февруари 1923 г. цар Борис III подписва закона.
Следователно историческият факт е ясен: Денят на народните будители е създаден по инициатива на министър Стоян Омарчевски и е официализиран от правителството на Александър Стамболийски, XIX народно събрание и държавния глава.
Не изолиран жест, а държавна политика
Инициативата на Стоян Омарчевски не е единственото му просветно действие. Като министър между 1920 и 1923 г. той провежда широк кръг реформи: въвежда задължително основно образование, насочва средства към строителството на училища предимно в малките селища, подкрепя законодателство за народните библиотеки, депозирането на печатни произведения и поощряването на българската литература и изкуство.
Затова Денят на народните будители не е декоративно допълнение към политиката на кабинета. Той е нейното символно обобщение: училището да разшири достъпа до знание; библиотеката да го съхранява; книгата да го разпространява; държавата да почита хората, превърнали просветата и културата в обществено служене.
Тук се разпада и удобният стереотип, че една земеделска, „селска“ партия не би могла да бъде носител на истинска културна и просветна политика. Именно управление, опряно върху огромното селско мнозинство насочва училищното строителство към селата и малките градове и се опитва да изведе знанието извън тесния кръг на столичния и градския елит.
Това не е отрицание на интелигенцията. Това е опит за демократизация на културата.
Будителите не трябва да принадлежат само на учените общества, университетските аудитории и литературните салони. Техният образ трябва да достигне до всяко училище, включително там, където книгата, учителят и библиотеката са били единствените прозорци към света.
Кой има право да бъде носител на духовността
Разделението между „образован интелектуалец“ и „прост селянин“ е едно от най-устойчивите високомерия в българския обществен живот. То пренебрегва факта, че голяма част от възрожденската култура се развива именно в малките градове и селските общности, в училището, читалището, църквата, кооперацията и местното самоуправление.
Самият Стоян Омарчевски не се вмества в карикатурата на необразования земеделски политик. Той завършва философия и право в Софийския университет, работи като учител и впоследствие става министър на народното просвещение.
По данни, представени от БТА чрез изследването на проф. Мария Младенова, първоначалният импулс за празника достига до министъра чрез писмо от селянин, който предлага да се почитат „големите българи“, а названието „народни будители“ е предложено от Боян Пенев.
Този разказ, ако го приемем в неговата документална рамка, е забележителен. Идеята тръгва от обикновен гражданин, получава име от интелектуалец, превръща се в политика чрез министър и достига до цялото общество чрез правителството, парламента и училището.
Това е будителство не като привилегия на една социална група, а като движение между обществото и неговите институции.
Паметта след 1989 година
След 10 ноември 1989 г. възстановяването на демократичния живот започва с голяма обществена енергия. На 7 декември 1989 г. е създаден Съюзът на демократичните сили, в който участват независими граждански организации, възстановената социалдемокрация и БЗНС „Никола Петков“. Учредителната декларация изрично предвижда съставните организации да запазят своята самостоятелност и специфичен облик. В учредителния момент присъстват продължителите на две исторически политически традиции, подложени на преследване след установяването на комунистическата власт: земеделската опозиция и социалдемокрацията. Държавна сигурност е наблюдавала земеделците и социалдемократите като политически противници на режима.
Първоначалният СДС обединява различни движения, организации и възстановени партии. Скоро в него настъпват разцепления и „отлюспвания“, а част от първоначалните политически субекти поемат по различни пътища.
Това е факт, който е проверим и доказан. Оттук нататък трябва да бъдем особено прецизни в разказа си. Твърдението, че определени сили съзнателно са разбили опозицията отвътре, не може да бъде представено като цялостно доказан факт без конкретни документи, имена и проследими действия. То може да бъде основано само на лична памет и обосновано с лични наблюдения на тенденции. Но съществува и друг основателен въпрос за влиянието на бившата Държавна сигурност върху българския Преход и той е насочен не към миналите събития, а към Днес. След 1990 г. службата е преструктурирана, част от архивите ѝ са унищожени и това е факт. Но наследените кадрови и агентурни мрежи продължават да бъдат двигател да обществения организъм; това също е факт, макар и не всеобщопризнат и лицеприятен; предмет на обществения и исторически спор е само доколко това е единственият двигател.
Именно тук личната памет и документалното изследване трябва да се срещнат. Но срещат ли се?
Хората, които са преживели началото на Прехода, помнят присъствието на реални земеделци, социалдемократи и политически затворници, за които демокрацията не е била своевременно приета публична роля, а платена с години преследване позиция. Те помнят и постепенното им изтласкване от центъра на политическия живот.
Тази памет не бива да бъде обявявана за достатъчно доказателство за всеки конкретен механизъм на подмяна. Но не бива и да бъде обезсилвана само защото не се вписва в опростения разказ за демократичния Преход.
От възстановяването на празника до забравата за неговия произход
Денят на народните будители е премахнат от официалния календар след 1945 г. Общественото му честване е възобновено на 1 ноември 1990 г. по инициатива на общонародното сдружение „Мати Болгария“ и неговия председател Петър Константинов. Официалният му статут е възстановен на 28 октомври 1992 г., когато 36-ото Народно събрание приема допълнение към Кодекса на труда, обнародвано в „Държавен вестник“, бр. 88 от 30 октомври 1992 г. Решението е взето по време на правителството на Филип Димитров, но е парламентарен законодателен акт, а не акт на Министерския съвет. /За любознателния читател ще е интересен фактът, че решението е взето в самия ден, когато правителството на Филип Димитров не получава поискания вот на доверие./
Възстановяването на празника връща имената на будителите, но не и цялата памет за политическата среда, в която празникът е създаден.
Тук е мястото на една публицистична хипотеза.
След 1989 г. обществото е разделено по много линии и фронтове, но никога, що се отнася до общия пантеон на възрожденците; никога, що се отнася до ролята на учителя, образованието и книжовността. Затова е лесно и празникът на народните будители и възстановяването му да се приеме като кауза. Значително по-трудно за новоустановяващите се елити се оказва признаването на историческата роля на земеделското управление, чиято политическа традиция вече е подкопана и отслабена, разпокъсана и изтласкана от новите центрове на влияние.
Празникът се завръща, но неговите институционални създатели остават в периферията на обществената памет.
Така възниква удобен разказ: българските интелектуалци са създали празника на духовността. Но той е само частично верен. Интелектуалци действително подкрепят и назовават идеята, но тя става национален празник благодарение на министър земеделец, на земеделско правителство и на парламентарно законодателство.
Дали заличаването на тази връзка е непременно резултат от някакъв заговор или предварително изработен план? Не бих казала. То може да бъде и следствие от по-дълбоко обществено предубеждение, което също би могло да се тълкува като внимателно отгледано и насадено, но може и да е естествено породено: убеждението, че духовността принадлежи на градския интелектуален елит, а не на политическо движение, свързано със селото и селските народностни маси.
Но тъкмо фактите разрушават това предубеждение, а фактите изложихме по-горе.
Тук няма да правим анализ на управлението на Александър Стамболийски. Ще кажем само, че за времето си, то е имало своята положителна стойност, но е имало и многобройните си противници, на които е станало жертва. И ако разглеждаме историческия контекст, ако разглеждаме кървия преврат срещу изборното начало, само бихме могли да възхваляваме жертвите, ако не искаме да се превърнем в апологети на палачите им. В българската история доста отсечени глави има, които неясно се свързват с “робството”, но е хубаво да помним, че и през ХХ век има две отсечени глави и те са стърчали високо – главите на министър-председателя Александър Стамболийски и на министъра в правителството му Райко Даскалов.
Нужно ли е да оповестим в тази статия необходимата критичност към земеделското управление?
Сигурно, ако искаме да запазим тона на “универсалната истина”. Сигурно, защото възстановяването на историческата справедливост не изисква идеализиране на правителството на Александър Стамболийски. Политиката му трябва да се разглежда критично, но и да не се губи конкретния исторически контекст. Но историческата точност изисква да държим двете истини едновременно: да, земеделското управление не е извън критиката, но неговата просветна и културна роля не може да бъде отричана заради политически предубеждения.
Същото важи и за първоначалната концепция на празника. Ако се чете внимателно текстът на указа, с който празникът е роден, можем да видим в него следи към езика за „култ на българския народен гений“, който носи характерната за началото на ХХ век склонност към изграждане на национален пантеон. Можем да го отречем, като очевидно негоден за нашия глобализиран ХХI век. Но можем да видим и това, че подобен пантеон има потенциала да вдъхновява. Той може да превърне живите, противоречиви личности в декоративни икони, чиито думи се честват, без повече да се чуват. Но може и да отвори устите на хора, които твърде дълго са мълчали, но чиито думи имат силата да разчупят статуквото.
Това отличава паметта от пропагандата – усилието да видим „другата гледна точка“. Тази статия иска да бъде статия за паметта. Но „другата гледна точка“ не винаги е възможно да бъде преглътната, нали, днешни читателю? Дали ще се отърсим от пропагандата? И може ли паметта да бъде чиста следа, без пропаганда…
Какво остава у нас, Днес? Какво е за нас празникът днес, отделно от неговите вдъхновители и създатели? Навярно това е важният въпрос, отвъд въпроса за история и памет.
Кой е будителят днес
Най-тиражираният съвременен образ на будителя включва учителя, писателя, учения, библиотекаря, журналиста, духовника и културния деятел. Това разширяване е естествено, ако пазим същността на понятието. /Лично аз, бих отхвърлина образа на духовника днес от този списък. Но това е личното ми мнение – нелицеприятно, бележка под линия/.
Ще продължа с по-сдържан патос, за да върна темата към онези, които днес са призвани да празнуват, да усетят радостта от признанието за тежкия труд да бъдещ будител, да знаеш какво е, да не го забравяш…
Казваме, че будителят днес не е непременно национално известна личност; че не е почетно звание, което може да бъде раздадено на всеки публично говорещ човек.
Но какъв е Будителят, Днес? Оня ли, който разширява знанието, вместо да разпространява удобни заблуди? Оня ли, който събужда самостоятелна мисъл, вместо да изисква послушание? Оня, който съхранява паметта, без да я превръща в митологична украса, който защитава човешкото достойнство, който изгражда среда, в която другите могат да четат, мислят, творят и спорят… Оня, който приема, че будността понякога означава самота, непопулярност и несъгласие с времето.
Ако трябва да отговорим с „Да“ – колко ли всъщност трябва да бъдат днес празнуващите?! И на колко от портретите трябва да погледнем с подозрение…
Много от историческите будители не са били удобни за своите съвременници. Те не са приспивали обществото с уверения в неговото величие. Назовавали са невежеството, страха, примирението и зависимостта. Други – не са удобни днес.
Затова истинското будителство не може да бъде само тържествено. То трябва да бъде и неудобно. То трябва да бъде готовност за онова, което не носи признателност и овации, което носи само трудни въпроси и трудни “трябва”.
Празникът като проверка
На 1 ноември можем отново да поставим цветя пред портретите и да произнесем познатите имена. Но празникът ще остане жив само ако ни накара да зададем няколко по-трудни въпроса:
Кого сме извадили от историческата памет?
Кои политически и обществени традиции сме обявили за недостойни, без да познаваме делото им?
Кои будители почитаме само след като вече не могат да ни противоречат?
Кога духовността се превръща в привилегия на самоназначен елит?
Кога словото пробужда и кога просто възпроизвежда удобния разказ?
Сред тези въпроси трябва да стои и един конкретен:
Защо честваме празника, но толкова рядко назоваваме земеделското правителство, превърнало го в държавна политика?
Историческата справедливост не изисква да подменим един пантеон с друг. Не трябва да превръщаме Стоян Омарчевски в безпогрешна икона, нито управлението на Александър Стамболийски в изгубен златен век. Достатъчно е да върнем фактите на полагащото им се място.
Денят на народните будители е създаден в момент, когато българската държава осъзнава, че след материалното и политическото поражение е необходимо и духовно възстановяване. Той е плод на срещата между обществена идея, интелектуално участие и държавна воля. Но институцията, която превръща тази идея в общонационален празник, е земеделското управление. Да признаем това, не означава да превърнем празника в партиен. Означава да го освободим от историческата непълнота.
И тогава 1 ноември може да бъде не просто ден на признателност към онези, които са съхранявали духовната свобода, а и ден за проверка дали самите ние сме останали достатъчно будни, за да разпознаваме истината дори когато тя не съответства на удобното ни самочувствие.
Да помним будителите означава да помним и хората, превърнали тяхната памет в обществено задължение.
Източници и допълнителна литература
Първичен исторически източник
- Окръжно № 17743 от 28 юли 1922 г. на Министерството на народното просвещение. Това е основният документ, подписан от министър Стоян Омарчевски, който обяснява защо погледът на младите трябва да бъде насочен към „далечните и близките строители на съвременна България“ и към техния пример за дейност и творчество.
Прочетете пълния текст в Уикиизточник - Факсимилно копие на Окръжно № 17743, съхранявано от Централната библиотека на Българската академия на науките. Отворете документа в сайта на Централната библиотека на БАН
За официализирането на празника през 1922–1923 г.
- Национален военноисторически музей, „Честит Ден на народните будители!“. Материалът проследява инициативата на Стоян Омарчевски, Окръжното от 28 юли 1922 г., законодателната инициатива на Министерския съвет от 31 октомври, приемането на закона от Народното събрание на 13 декември 1922 г. и обнародването му през 1923 г. Прочетете историческата справка на музея
- Българска телеграфна агенция, „Отбелязваме Деня на народните будители“. Посочени са предложението на Стоян Омарчевски, решението на XIX обикновено народно събрание от 13 декември 1922 г. и Указ № 23 от 3 февруари 1923 г. на цар Борис III. Прочетете архивната справка на БТА
- National Geographic България, „Ден на народните будители“. Материалът поставя възникването на празника в духовната криза след Първата световна война и проследява пътя от инициативата на интелектуалци до официализирането ѝ от земеделското управление. Прочетете историческия обзор
За Стоян Омарчевски и просветната му политика
- Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“, „1 ноември. За началото на празника“. Публикацията представя мотивите за празника в контекста на националните катастрофи и включва обширни части от Окръжно № 17743. Прочетете материала за началото на празника
- Стоян Омарчевски, биографична справка. Източникът обобщава образованието му по философия и право, учителската му работа, министерския мандат и реформите в училищното, библиотечното и културното законодателство – вторичен източник: Прочетете справката за Стоян Омарчевски
За възстановяването на празника
- Българска телеграфна агенция, „Денят на народните будители е обявен за официален празник през 1992 година“. Това е най-полезният източник за точната дата: на 28 октомври 1992 г. 36-ото Народно събрание приема допълнение към Кодекса на труда, с което 1 ноември отново става официален празник и неприсъствен ден за учебните заведения. Прочетете архивната публикация на БТА
- National Geographic България, „Първи ноември – Ден на народните будители“. Посочени са инициативата на Петър Константинов за възстановяване на празника и законодателното решение на 36-ото Народно събрание от 28 октомври 1992 г. Прочетете справката за възстановяването на празника
Допълнителен справочен източник
- Ден на народните будители, обща историческа справка. Материалът събира сведения за първото неофициално честване в Пловдив през 1909 г., инициативата от 1922 г., прекъсването след 1945 г. и възстановяването през 1992 г. Този източник също е подходящ главно за обща ориентация. Прочетете общата справка
Габриела Цанева
сп. “Картини с думи и багри”, бр. 4/2026
в. “Литературно земеделско знаме”, бр. 4/2026
Няма коментари:
Публикуване на коментар