АЛГОРИТЪМЪТ НА ЖИВОТА

АЛГОРИТЪМ

Алгоритъмът на живота се повтаря.
Стъпка по стъпка –
вселената се разширява –
пръстите на гравитацията отслабват
охлажда се плътта на битието
и ето:
енергията намалява,
връзките се заздравяват
все по-здраво стискат
електроните и протоните в атоми,
атомите в молекули,
молекулите в живот…

КИСЛОРОД

Кислород – молекулата на живота…
Бедно антропоцентрично въображение!
Кислород – молекулата на окислението
и разрушението…

Разпад –
Ела на сметището за скраб
и се радвай на живота!
Кислородът хищно изяжда метала –
символа на твоя труд,
на твоя прогрес,
на тържеството ти над природата,
над стихията на битието –
ето,
скраб –
скръбта
над творението ти,
човеко!

Пълниш гърдите си
с миризма на ръжда,
и да –
тъпчеш с крака
зелената фабрика
на съществуването си.
Дишаш отпадния продукт
на фотосинтезата,
храната на друг
превръщаш във враг…
Да, въглеродният ти отпечатък намалява –
но ще спасиш ли своя свят?
Той не се нуждае
от спасители,
както нехае
за действията ти
на разрушител.
Кръговрат.
Алгоритъмът
на вселената.

МОЛЕКУЛИ

Гонят се в космическия мрак
откъснати от звездни
бездни
йони –
оголени ядра –
протони,
безмасови фотони,
електрони,
потъват в тъмни облаци без зрак…
изгубен злак
за очите ни.

И продължават да се разпиляват
все по-далеч от огнения праг,
от който са родени
все по-далеч –
в нагънатата плът на някой друг маяк
потъват
все по-изгубени,
студени
и недостъпни
за сетивата ни –
как бедно са скроени…

Студените пръсти
на гравитацията стискат,
притискат,
смазват,
въртят и всмукват –
все по-навътре,
все по-плътно,
все по-малко
остава
за свобода
И в студа
между слънцата,
в колапса
на нови
атомите се спояват
в строителните единици
на живота –
молекули.

*
Молекулите на аромата ти
полепват по кожата,
вливат се в потока
на кръвта ми,
потъват
в плътта –
стават част от клетките ми?

Колко по-дълбоко могат да влязат в мен –
молекулите на аромата ти
ме преследват в съня ми,
като полъх на вятър
и образ на цвете,
като прах върху крило на пчела
като облак от лунна дъга,
с който бърша тъгата си,
в който потъват поетите.
Молекулите на аромата ти
ме събуждат –
не поглеждам зад себе си,
знам, тук си
Повеят от присъствието ти
свети.

РЕАКТОР

В реактора на сътворението
изгубих очите ти.
Погледът ти в гърба ми
още боли.
Ти –
ще се върнеш ли
от пещта на звездите?
Ще посърнеш ли в шепите ми,
ще полетиш ли?
Ще ме вземеш ли с теб?
Ще бъда тих
спътник
на мечтите ти.
Ще стъпвам в стъпките ти –
те няма да бъдат слани.
Сланите са само
за цветята
и човеците.

СЕНЗОР

Тихо потраква
гайгеровият брояч –
първият сензор
за радиация
повсеместно присъствие

Сянката ти
докосна електронното око
на сензора за движение
сянката ти ли беше,
или вятъра

Докато търся още видове сензори,
колко ли пъти докоснах сензора за допир
на смартфона?

Сянката ти –
няма сензор за налягане,
да измери натиска й
върху спомена ми
за теб

Сензорът за светлина
включи нощната лампа
в тишината ми
още звучат
стъпките ти

ВОЛТАЖ

съскането на лаптопа –
реже мозъка ми,
пробива го,
прогаря го –
волтажът на информацията,
която струи през
полупроводниковите му схеми,
единиците и нулите на магнитното поле
неумолимо крачат през главата ми,
парализират мозъка – пихтия
пия
кафето си,
но то не прояснява мисълта –
разпръсната по пътищата на невроните,
изпепелена от милионите
препускащи импулси
на чужди мисли,
скрити в тихото жужене на лаптопа ми

Жужене на пчела между стъклата
как тихо трака
ударът на тялото й
в двата бряга
на прозрачността,
която слага
край на свободата.

Жужене на пчела между листата
на лалетата –
как тихо се отлепя
от тичинковите полета
и полета й
звънва с вибрациите на тънките крилца
в главата ми

Жужене на пчела –
пак броди в кошера
от клетка в клетка,
изтрива нектара от крачката си –
изгубен електрон
между атомите в кристалната решетка…

В един полупроводников слой
от дънната платка на компютъра ми
се пренесе още един бит информация…

ПРОТОН

трудно е да се повярва –
съставните части на протона
тежат повече от него
затова пътят на истината не е вяра,
а доказателство

ИЗОТОП

вътрешното привличане на
протон и електрон –
в родилната зала на ядрото
обратен бета разпад,
маршът на радиоактивните изотопи

ТУРБИНА

косите на изгорелите газове
вплитат енергията си турбината
на двигателя
едно крило на птица
в пожара на катастрофата

КОДЕКС

свободна воля,
свободен стих,
свободен електрон

космическият вятър
брули окъсания перчем
на магнитосферата

бурният бяг
на електроните
в желязното ядро
на планетата
ни брани от
браните на
космоса

колко са непознатите правила,
които трябва да открием,
за да заключим
познанието за света
в няколко научни свитъка?

сборът на правилата
не прави цялото
сборът на правилата
само взривява
устоите на свободата

кой каза,
че осъзнатият отказ от свобода
на индивида
е най-висшата форма на свобада
на обществото?

кодифицирани норми
кодифицирани мечти
кодифицирани вериги

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

СРУТВАНЕ

 *

срутване –
небето ближе корените
на дърветата
и някъде на хоризонта
залезът изяжда планините

Срутване – худ. Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

*
срутване
сливам се с мъглата
разпадам се,
попивам по стъклата –
аромат на есенни листа съм

*
срутване
пия вибрацията на клавиатурата
поливам шума на лаптопа
прашинка съм
излитам в космоса на стаята

*
срутване
шумът на магистралата
потъва във плътта ми
напуквам се, пропадам –
камъче в скала

*
стъпките на тълпата
по гърба ми отекват –
всяка стъпка –
болезнена язва
и кратер от мисъл

*
язвите на ежедневното
отричане на действителността
дълбаят битието
срутване – битийността
затрупва визията на бъдеще

*
тъга – празното място
в средата на тялото –
срутване, гладкост
обтекаемостта на дните
без надежда промени.

*
всичко се свлича
безкрай от непотребности
срутване
колко пъти трябва да станеш
след всеки свой край

*
срутване –
оттичам се някъде там –
колко са липсите,
които не знаем,
че сме пропуснали

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

КЛЮЧАЛКА В ОБЛАКА

1.

Вървиш в дъжда
и търсиш ключалката на облака –
да го заключиш в самотата си,
да го отучиш от плача
във вятъра,
да го опитомиш, да го направиш свой –
и този облак да стопи тъгата ти,
да те обвие в меката си пяна,
да те загърне от студа
да те прегърне
с влажните си капки,
да те разтвори в тишината си.

худ. Габриела Цанева

2.

Вървиш в дъжда
и търсиш сметката на дните си.
Не търсиш слънце, смях, игра;
не търсиш радост и победи?
Защо се вглеждаш само
в изгубената синева?
Защо се вглеждаш само
в калните петна
под себе си?
Защо не видиш птицата
под стряхата на пъстър клон?
Защо не видиш вятъра
в перата й?
И синевата в погледа й?..
Неугасимият копнеж към полет…

3.

Вървиш в дъжда –
контейнери за смет
измити светят,
вонята им се стича във канавките,
вонята им –
като изминалите дни потъва,
скрива се от погледа,
следа леплива по пътя ти остава,
следа, която ще изчезне след пороя…
Контейнерите тихичко припламват,
улавят порива на вятъра,
а пръстите на падащия дъжд ги галят.

4.

Вървиш в дъжда
и кабелите капят
над главата ти –
протегнали ръце над сградите,
преплели пръсти със дърветата,
трептят, оголили снаги на вятъра…
Звънят – като китари,
събрали прахоляка на тавана.
Висят по кабелите
над главата ти
дъждовни капки – като броеници,
пищят в сумрака мокри птици,
във вадите покрай бордюрите
препускат есенни листа –
безшумни лодки без платна
и бурята внезапно стихва –
последна капка над усмивка.

5.

Търкаля се на тротоара
смачкан лист – оръфана брошура,
до нея – скъсана фактура…
Вървиш в дъжда –
косата е залепнала за темето
и челото, и капе – във устата,
очите гледат –
отвъд потните стъкла на очилата,
и облаците,
и мъглата…
Дънките се впиват във бедрата,
обувките дълбаят стъпки във водата,
а ризата души гърдите –
защо дъждът се скита в низините,
защо водата търси тъмнината на почвата,
защо реката пада
във водопада,
а после – всичко
се разпада
в океана,
защо,
защо…
Къде са –
пиковете в необята?

6.

Стар болт, забит в греда –
под него – пътека от ръжда.
Протягаш пръст –
пътеката да следваш…
Забива се в плътта
треска –
и…
Капка кръв в пръстта.
Тя става стръв
за блудните ти мисли
и тласка те към размисли
разлистени, цъфтящи
и пречистващи,
омитащи
прахта на прашните ти дни,
прелитащи над тучни планини
и слънчеви полета,
над струните на лунни изгреви,
които хапят твоите мечти
и капят –
пътеката в краката ти гори.

Така улисан си
във дребните неща,
така боли
от малките беди,
така кървиш
и свираш се в калта –
къде остана
блянът ти за път и свобода?!
Дъждът ръми –
вървиш под капките,
потъващи под стъпките ти –
изгубил нишката,
покълнала от погледа встрани.

7.

Трака дъжда по стъклата
с ритъма на вятъра.
Трака клавиатурата в мрака
с ритъма на вихъра
в главата.
Цунами от препинателни –
въпроси и удивителни;
зад всяко многоточие –
още мисли –
за пленителни изгреви над бурни вълни;
за влудяващи вихри над планини;
за завихрени струи в кипяща вода –
колко гейзери стават в разлома,
колко вълма от наслоени облачни структури,
колко вулкани,
странични и вертикални трептения,
разпространени през континенталните плочи;
колко още може да носи тази Земя?

8.

Температурата се покачва –
още един обесен сигнал
на тялото, което крещи.
Стене кожата, настръхнала
като гората на отсрещния хълм.
Тичат през нея:
бурята на нервния срив,
подземната река на кръвта бумти,
земетресения от гладни за кислород мускули,
цунами от спазми на гръдния кош…
Искам почивка!
Разкош…
Температурата се покачва.
Размива се треската
в потните капки,
в пукнатините на устните,
в забързания бяг на клетките –
ах, неуморните войници
на организма –
източникът на покачването
на температурата.

Термометърът
отмерва отстъплението
на болестта –
тремор в пръстите,
тремор в плътта.

9.

Архивът на паметта ми
се задръства.
Страница
по страница –
спомените тежат,
лепнат,
залепват,
сливат се –
стават калъп,
в който личността
изтънява.
Архивът на паметта ти
изтлява –
страниците му
една по една се давят;
страниците му
една по една потъват.
Архивът на паметта ми
тежи.
Архивът на паметта ти
олеква.
Някъде ще се срещнем
отново –
някъде –
по равновесната
пътека.

10.

Бюрокрация.
Лъскавите коридори
да учрежденията,
ненужни, поради настъплението
на онлайн технологиите
пустеят –
като алеи през ноември –
нито сняг, нито листа,
нито цветя, нито трева.
Хлъзгавите коридори
на министерствата,
минирани от безброй
предателства и отстъпления
пустеят –
като гробищен парк в делник –
вече никой не вярва в тях,
вече никой не иска надежда за бъдеще,
вече никой не иска залог за просперитет,
вече никой не иска…
Стерилните коридори
на болниците,
чужди на човешкото страдание,
на болести и отчаяние
пустеят –
роботи-импланти ще се
грижат за здравето на пациента;
роботи-импланти
ще следят
за издайническите следи
на предстоящи болести
и бедствия…
Роботи-импланти
ще спасяват човечеството.
Пустите коридори
на училищата,
лишени от присъствието
на обучители и обучаващи се
още повече пустеят –
ще остане ли
човечество
за спасяване?
Бюрокрация –
замразяване.