КРИТИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД
Когато, в края на осми клас надрасках първата
си рецензия за театрална постановка не знаех, че скоро ще ми се наложи да пиша
рецензии за филми и пиеси като част от подготовка за приемен изпит, на който не
се явих, защото вече бях станала студентка... Не знаех, че да пиша рецензии за
книги ще ми стане хоби, вътрешна потребност и... почти професия... Не знаех, че
когато правиш критически преглед на нещо, което някой друг е направил, ти не
просто разбираш по-добре другия, не просто помагаш на другите да го разберат...
Тогава отиваш по-навътре в себе си.
Тогава, в края на осми клас, просто откликнах
на зададената тема от учителката ни по литература и описах случката, която
най-силно ме бе разтърсила през отминаващата учебна година...
НЕ КАЗВАЙТЕ "УТРЕ"...
"Не
казвайте утре,
с вих на
площада,
ще кажа
истината,
после - на
клада.
На клада,
но утре,
а днес
потърпете,
днес се
налага
да
премълчим..."
Този мотив
звучи в цялата драма на Стефан Цанев "Носете си новите дрехи,
момчета". Промъква се в диалозите на героите, прелита през залата,
прониква в сърцата и вълнува умовете на зрителите.
Действието
ни грабва от първия миг, границата между актьор и публика изчезва. От сцената
се задават въпроси, отправят се упреци. Към всички нас ли? Губим представа за
време и място.
Врачки, а
редом с тях хора от космоса, от бъдещето, от миналото. И всички питат - какво е
истина, какво е лъжа, стремим ли се към истината, свикваме ли с лъжата.
Зрителят не може да остане равнодушен към тия толкова вечни и в същото време актуални
въпроси, които навярно неведнъж си е задавал сам.
Действието
продължава и става ясно, че това не са никакви свръхземни същества.
Всичко се
случва днес. Козлодуй. Вечерта, преди откриването на І-ва АЕЦ. Нейните
създатели - инженери и физици, са устроили карнавал.
Взаимоотношенията
между главните герои се разкриват. Живи, истински хора, със своите чувства,
мисли, стремежи, идеали, всекидневни грижи. Неусетно се вплитат и проблемите за
любовта и самотата на съвременния човек.
Понеделник.
Пресата гърми. Работниците ликуват. Цяла България е обърнала очи към тях. Но...
Има
грешка, съвсем малка изчислителна грешка пречи на главния генератор да заработи.
Всеки момент може да избухне. Трябва ли да се съобщи на хората, трябва ли да се
предупреди пресата? Трябва ли да се признае грешката? Трябва ли да се каже
истината, високо, на всички?
Или да се
премълчи. Не, не да се излъже, защото грешката ще бъде открита и отстранена.
Днес, или утре, реакторът ще заработи, електростанцията ще влезе в
експлоатация.
Една
съвсем малка лъжа ще спести толкова разочарования. Една... благородна лъжа?
Но имат ли
право шепа хора да спекулират с вярата на цял народ? Имат ли право да излъжат
надеждите на милиони?
Тук
въпросите на действащите лица и авторовите внушения проникват още по-дълбоко в
същността на проблема за лъжата и истината, за доброто и злото, за делничното и
същностното. Кое е по-важно - материалното благосъстояние, или душата на един
човек? Трябва ли да се пренебрегва, да се унищожава, едното в името на другото?
Кой от нас има сърце, кой няма? И - трябва ли да имаме?
Отново
странни същества превземат сцената. Но в тях вече познаваме героите на пиесата.
И виждаме
Мая като подсъдима. Обвинена е в нещастие... през ХХХ век. Ще бъдат ли наистина
щастливи всички хора в ХХХ век? И тогава - ще има ли право в общата радост един
да скърби? Ще има ли право в общото щастие един да бъде нещастен? Един... да
бъде различен? Каква трябва да бъде съдбата му?
Мая е
оправдана - една сълза тежи повече от една новооткрита и изучена галактика.
И когато
зрителят се чувства успокоен, защото мисли, че вече е получил причастието на авторовия
отговор, следва една неочаквана развръзка.
Трите
врачки убиват Александър. Той е открил грешката, централата работи, не се е
наложило да излъжат, не се е стигнало до същинско действие.
Но
намерението също е действие. И намерението да излъжеш също е пагубно. И е
наказано.
Още звучат
в ушите ми последните думи на Мария - "Винаги ли трябва някой да умре, за
да се научим да живеем?"
Пиесата ме
порази със своето разнообразие - като режисура; и с дълбочината и широкия
спектър на засегнатите проблеми - като драматургия. Толкова оригинална
театрална постановка гледам за първи път. Може би това се дължи на
майсторството на режисьора В. Луканов, който показа не само добро познаване на
сцената, но и завидна смелост и размах на идеите. Може би се дължи на
всеотдайната игра на актьорите - Мая Драгоманска /Мая/, Мая Владимирова
/Мария/, Доротея Тончева, Белла Цонева и Невена Мандаджиева /трите врачки/ и
Любомир Младенов /Александър/ който успя да изгради един противоречив и жив
образ... А може би просто - защото театърът е магия.
Пиесата на
Стефан Цанев е една новаторска и актуална творба, която ще задоволи вкуса на
интелигентния, мислещ зрител. Това е спектакъл, който вълнува, кара публиката
да мисли - да приема, да отхвърля... да участва. И независимо, че ще има хора,
които няма да я приемат, защото все още смятат, че на театър се ходи за
развлечение, "Носете си новите дрехи, момчета" е ново постижение в
българската драматургия, постановка, силна с това, че се прицелва в
най-съществения проблем - съдбата, душевността и моралния избор на съвременния
човек.
30 май
1979 г.
ЛАВИНА
Филмът
започва с летящ трамвай, идващ от снежно поле. С тракащи колела и релси, със
забързани хора, с един развенчан Дядо Мраз. И с едно чувство за обреченост,
идващо от заглавието и бързащите към планината герои, оставили с лека ръка
обикновеното, делничното, за да докоснат зовящите снежни върхове.
Всъщност,
същинският филмов разказ започва, когато те се откъсват от познатия ни свят и
остават сами в снежната пустош, защото “Лавина” е един филм за изключителното;
за това, което не се случва всеки ден и на всеки.”Вгледайте се добре в лицата
на тези момчета, защото това е последният ден от живота им...” Тези думи,
изречени от един почти нереален глас зад кадър, превръщат обречеността в неизбежност.
Но ако това е настроението в залата, то на екрана е друго - алпинистите
остроумничат, недоволстват от нечие закъснение.
Всекидневното
е в тях. На фона на този контраст идването на Дара в групата и решението на
фотографа да замести отсъстващия водач още повече изпъкват с трагизма си.
Глътка въздух - и за героите и за зрителите е срещата с немските туристи.
От
тук до кулминацията филмът обеднява на действие, но едва сега се разгръща
философската мисъл на авторите. Сега се прави дълбок психоанализ на героите.
Сега, когато групата се движи в кръг, без посока, сред ослепяващ снежен вихър,
сред непознати скали и ледове. Сега, когато всеки е изправен сам срещу
природата, далеч от топлата пазва на цивилизацията, там, където човек може да
види какъв е. В мечтата на алпинистите да стигнат Памир има нещо символично,
нещо като стремежа към полет...”.”Всеки си има лавина, която го дебне... която
той прокопава със собствените си стъпки...” Обреченост, съдба, фатализъм...
или...
”...или
една философия на различните, на тези, които рискуват, за да се чувстват хора.
Тези думи не ни крещят -”рискувай, рискувай, защото и благоразумните подкопават
своите лавини...”
И
все пак - обреченост и фатализъм има -”вървиш със заскрежени клепачи към
мечтания връх, а в гърдите ти ледена буца тупти.”
До
трагичната развръзка героите остават почти непознати. Зрителят усеща само
непреодолимия им стремеж към необикновеното, което постоянно го връща към
първоначалното предчувствие, че ще се случи нещо, нещо страшно, но и нещо,
което може да бъде превърнато в спомен, защото - страшно е да се умре без
спомени.
Решението
да тръгнат нагоре е взето.
Лавината
пада дълго и красиво. Застига алпинистите и в техните угасващи очи виждаме
живота им, сблъскваме се с проблемите им. Обикновени човешки проблеми - любов,
започваща зрелост под родителска опека, неразбран талант... Сега виждаме
героите в друга светлина - виждаме ги като обикновени хора, като тия, които
всеки ден срещаме по улиците... може би защото необикновеното е във всеки от
нас. Зрителят почти забравя лавината и това, че сега те са вече ледени трупове.
Страшни
са стърчащите в снега боси крака на един от тях, кървящата му глава и
работещото до нея радио.
И
все пак, не всичко е свършило. Изпълзяват изпод снега - един след друг.
Окървавени, с изпочупени ръце и премръзнали крака, те се търсят, разравят снега
и вадят от него... живи и мъртви. После идват спасителните вертолети. Ид¬ва
водачът им. Единадесет трупа и двама осакатени.
Петимата
оцелели гледат филмовата лента, на която е заснет последният ден от живота им,
защото... улиците са същите, и хората по тях са същите, само единадесет души ги
няма, няма го и стремежът - към полет. Встрани от тях седи водачът им, Деян. В
страни от главната сюжетна линия, в страни от основните авторови внушения,
засегнат, но недоизяснен остава проблемът за отговорността...
Какво
мисля за филма, дали ми е харесал, или не - трудно бих могла да кажа.”Лавина” е
необичаен филм за необичайното. Чудесно е показана красотата на суровата
неопитомена природа. Прекрасен е кадърът с хижата и утринното небе. Интересно
заснето е падането на лавината, която в близък план прилича на облак. Героите
на филма са хора с различни съдби и различни характери, умело защитени от
актьорите. Не малко бяха поставените проблеми. Може би сюжетът беше прекалено
опростен и донякъде лишен от действие, но това бе компенсирано с умело използваната ретроспекция.
“Лавина”
е малко странен филм, който въздейства не толкова на разума, колкото на
психиката, на усещанията, на подсъзнанието. Това е филм, който не говори, а
внушава.”
1982 г.
„Треви
под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000
ПОЛЕТ НАД КУКУВИЧЕ ГНЕЗДО
Залез.
На преден план блато. В далечината - синкав връх. Припламват огньове. Не.
Автомобилни фарове. Камерата ги проследява.
Без
връзка с първия кадър Уекслър ни въвежда в психиатрична клиника. Музика.
Усмихната сестра учтиво приканва болните да вземат лекарствата си. Блестяща от
чистота и милосърдие психиатрична
клиника. Каква е терапията? Осъществената мечта на много психиатри - на болните
да се гледа като на личности и проблемите им да се лекуват с взаимно доверие.
Съвършена клиника, където с новодошлия се държат като със здрав.
Обикновен
човек, обикновено лице. Едрият план ни сближава. Къде е границата на нормалното
и откъде започва патологичното? Как да определим един човек като “душевно
болен”, щом като души нямаме? Мистър Макмърфи (новият луд) разбива илюзията за
щастливата клиника - тя е мъртва, редът в нея - неизменен. Очарователната
усмивка на мис Ратчид гарантира спокойствие. Конфликтът между болния и сестрата
е неизбежен, той не е следствие на даден облог. Това е конфликт между
обезличаващия ред и бунтът, продиктуван от будната мисъл и свободния дух на
един човек, виждащ в хората хора, воюващ за свободата на човешката воля дори там,
където тя е счупена, смазана или забравена. Когато Макмърфи идва, заварва луди.
Когато си отива, оставя след себе си личности. Кое е това, което прави човека
човек? Кое е това, което превръща човешкото съзерцание в сила, която устремена
към свободата помита решетките на затвора... Бунтът на Вожда е учудващ и вдъхва
надежда на фона на трагичната развръзка на конфликта Макмърфи - Ратчид. Филмът
достига кулминацията си в момента, когато лудият впива пръстите си в шията на старшата
сестра, която, след ужасяващата смърт на Били, подканва към поредното занятие.
Двамата се гледат напрегнато, вкопчени до смърт. Камерата заема последователно
гледната точка ту на единия, ту на другия. Изкривени от омраза лица. На Ратчид,
само мигове преди това смазала с безчовечността си връщащия се към нормален
живот Били. И на Макмърфи, рискувал свободата си, за да накара болните си
приятели да поискат свобода, да ги подтикне към активен живот, за да ги
освободи от натрапчиви идеи, от страха, от апатията... да ги направи личности.
И
ние си спомняме риболова - синевата на морето и небето, клатещото се бяло
корабче, на което всеки върши нещо - без надзор и без принуда, където всеки се
чувства пълноценен човек. Само тук люлеещата се камера, подсилваща чувството на
нестабилност у изгубилите управлението на кораба хора се натрапва на зрителя
като изразно средство, показващо гледната точка на героите, или символизиращо
тяхната психическа неустойчивост.
Изключителна
е играта на Луиза Флечър в образа на сестра Ратчид, която без излишно напрежение
създава образ на героиня, будеща възмущение, караща зрителя да иска да я
смаже... да иска да смаже машината, смилаща хора. Не по-малко силен е образът
на Макмърфи (в ролята - Джак Никълсън). Човекът, дръзнал да разбива с главата
си скала и станал жертва на тази дързост. Той остава незабравим със своята
усмивка, с вдигнатите вежди, и с очите, вдъхващи надежда. Неговата гибел е
естествена, логична и неизбежна, защото Макмърфи е идеал, а идеалът е по-добре
да бъде мъртъв, отколкото развенчан.
Филмът
поставя проблеми, свързани с живота на една клиника за душевно болни, с
нерешените въпроси на съвременната психиатрия, с проблемите на едни “непълноценни”
хора, които са изолирани, дори изключени от обществото. Но тези хора са част от
това общество, те не бива да бъдат пренебрегвани, не бива да се гледа на тях
като на безразумни същества. Не бива веднъж завинаги да им отнемаме правото на
свободна воля. Не бива - да ги оставяме да крещят нечути сред мраморните стени
и решетките на клиниките. Защото не този е начинът да бъдат върнати към
живота... А това е целта дори на жената-машина Ратчид.
Ако
погледнем на филма на Милош Форман по-широко, ние ще видим там не само нечутия
вик на лудите, но и нечутия вик на милиони хора, искащи свобода на личността,
свобода на мисълта и право на свободен глас.
Тогава
ще се сблъскаме не само с белите мраморни стени и решетките на болниците, но и
с белите мраморни стени и решетките, които, невидими,
ни заобикалят.
1982 г.
„Треви
под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000
ЧИСТИЛИЩЕТО НА ПАСИФИКА
Ако
кажа, че в този изненадващо философски роман Мишел Турние поднася темата за
Робинзон по един нов и неочакван начин, ще бъде точно, но невярно. Невярно,
защото, макар и точно, няма да обхване разностранността и дълбочината на засегнатите в творбата
проблеми.
Това,
че старата и добре позната история на Дефо е разказана по нов начин, е
естествено – Турние живее двеста години по-късно. Естествено е това, че в края
на ХХ век един писател се занимава с душевността, а не единствено с деятелността
на героя си. И докато романът на Дефо остава приключенски, интересен преди
всичко за детско-юношеската аудитория, то същата история, разказана от Турние,
добива философски и нравствени измерения, които могат да вълнуват и въздействат
на един по-широк кръг от хора. Да се разкриват мислите, общото духовно лутане и
развитие на героя, е ако не често срещан, то поне познат литературен похват. И
така – какво остава? Формата не е оригинална; сюжетът не е непознат;
интерпретацията не е неочаквана… И все пак?
Налице
е един изключителен роман.
Какво
разбирам под “изключителен”? Не неговите литературни качества (такива съвсем не
липсват), а неговата философска същност. Защото именно това прави “Чистилището
на Пасифика” една оригинална, необичайна творба. И го превръща в едно Чистилище
на душите ни. Защото Робинзон и острова Сперанца не са някъде в океана… защото
всеки от нас е един Робинзон, макар че не всеки има своя Сперанца.
Би
могло да се каже, че темата за самотата и дехуманизацията е модна в
съвременната литература. Бих казала – актуална е. Не в литературата. В
съвременния свят.
В
романа на Турние идеалният самотник от ХVІІІ век разсъждава с ума на човек от
ХХ век и стига до чудовищни изводи, до преоценка на човешките добродетели; на
човешките критерии за добро и зло. Стига до едно духовно израждане, което
граничи със съвършенството.
Спираловидното
развитие не е откритие. Това е външното движение на Робинзон. Той тръгва от
тинята, преминава през изнурителния труд за благоустройството на острова и
запазването на човешките порядки, за да стигне до мрака на пещерата и
сърцевината на Сперанца. И от това ново стъпало отново тръгва по изнурителния
път на откриване и опознаване на естествената земна мощ, на “другия остров”.
Постигнато е едно равновесие, една хармония между човек и природа. От
корабокрушенец, Робинзон става господар, а после част от Сперанца. Това са
фактите в неговия житейски път. Това е развитие.
Но
истинското развитие, истинското движение, е отразено в “Бордовия Дневник”.
Защото “Бордовият Дневник” е лутането. Лутането на душата и пътят на интелекта.
Тук Робинзон е философ, занимаващ се с темата за познанието; с темите за
религията, за човешката деятелност; за любовта и смъртта; за механизма на
естественото развитие… И с темата за самотата.
“Какво
ни прави хора?” “Какво ни прави съществуващи” – да се замислим над тези въпроси
ни провокира Турние чрез героя си. И се изкушава да ни даде отговор –
“Отношението на хората към нас.”
И
тъй като всяка хипотеза се нуждае от доказателство… Доказателството идва с
образа на Петкан. Неговият смях разрушава съвършеното дуо Робинзон-Сперанца. Спиралата
на развитието продължава. Робинзон преминава през съзнателното разрушаване на
личността си, за да достигне до повторното си разпадане и до духовното си
сливане с Петкан, а оттам и до съвършената слънчева личност, в която се
превръща.Постигнато е ново състояние на покой – сега опорните точки са три;
необходимият и достатъчен брой, осигуряващ устойчиво равновесие в тримерното
пространство. (На Сперанца времето не е измерение – то е спряло с разрушаването
на водния часовник.)
Новото
съвършено равновесие отново рухва. Когато пристига на острова, шхуната “Бяла
птица” захвърля неговия обитател с трийсет години напред в бъдещето и връща
изгубеното четвърто измерение. И това е второто доказателство…
Светът
е разтърсил душата на самотника. Но той се оказва неспособен не да направи
крачката от трийсет години напред, в бъдещето, а да приеме жестокостта и
жалките цели на хората срещу себе си. Той се отказва от цивилизацията, но не може
да се откаже от човешкото присъствие. Когато разбира, че Петкан го е напуснал,
решава да умре. Това е крахът на една упорита борба със себе си и за себе си.
Това е и краят на вярата в човека. И отчаянието от безсмислието на живота. И
скръбта на безизходицата.
В
този момент, в сивия здрач преди изгрева, в най-кошмарния час на денонощието,
когато всичко изглежда свършено, след една окончателна разруха, е поставено
ново начало.
Какво
ще се случи след това? На какво ниво ще се издигне спиралата на развитието?
Едно
детско юмруче потръпва в ръката на Робинзон. Слънцето посвещава в рицарство
своя малък рицар…
Един
оптимистичен финал – едно тържество на доброто и красивото. Дали те не са пътят
към съвършенството?
Отново
съм в началото – кое прави романът на Турние така зашеметяващо изненадващ; така
откровено разтърсващ – като удар с чук?
“Бордовият
дневник” – това ли е отговорът? Това ли е оригиналната същност на романа?
“Бордовият
дневник” - като интелектуална дейност на
един съвременен писател, влязъл в кожата на най-традиционния корабокрушенец…
Едно
поне е сигурно – всяка дума в този роман, всяка мисъл, всеки въпрос и всяко
доказателство се отнасят до днешния ден.
Днес
всички сме крушенци…
1985 г.
„Треви
под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000
Няма коментари:
Публикуване на коментар