ИЗКУСТВОТО
Бързах.
Винаги бързам.
Толкова бързам, че не виждам нищо край себе си. И по-добре - няма
много за гледане. Не. Хубавото не е много; иначе - болка и мръсно - колкото
щеш.
Та, бързах.
Едва се провирах - през бързащи минувачи, кашони с гевреци, закачалки
с поли и елеци, щайги с кисело зеле и с краставици, камари с ябълки и хавлии,
машини за пуканки, за кафе, за… детски колички втора употреба и масички с
четени книги.
Бързах.
Тогава, стигнала почти до края на тунела, през шума на стъпки и
гласове, на клаксони и спирачки, идващи от Цариградското шосе, чух… кръшната
мелодия на народна песен, свирена на акордеон.
"Голяма работа" - казвам си и пролазвам до светлината в края
на подлеза, спъвам се в няколко чифта чехли, нахално разцъфнали на показ върху
последното (или първо?!) стъпало от многото стъпала по пътя нагоре, по които
слънцето слиза надолу, надолу, та чак до края (или до началото?!) на тунела.
Хукнах нагоре - още по-бързо; някой се развика след мен. Тъкмо да се
обърна, за да се извиня, когато песента ме обзе.
Гласът се извиси - мощен, плътен… кънтящ. Глас, като за концерт. Глас,
какъвто не очакваш да чуеш в някакъв си мръсен подлез.
Пееше - народна песен.
После секна изведнъж.
Някъде по средата на стълбището един луксозно облечен мъж хвърляше
стотинка в очукана паничка. Чу се само звън.
И въздишка.
Въздишката беше на акордеона, който замени гласа. Песента продължи -
оттам, откъдето беше спряла преди. Изглежда, жената не можеше да пее, докато
получава пари. Седеше на мръсна очукана щайга - досущ като тези, в които в
другия край на тунела държат киселите зелки и пликчетата с кисели краставици и
саламура. Беше слаба и сива… т.е. без лице и възраст… Само глас. И ръце, които
тичаха чевръсто по клавишите на акордеона и изтръгваха от него звуци - като от
орган.
Стигнах до нея тъкмо когато си пое въздух и запя. Силата на гласа й ме
удари физически - почувствах го с кожата си, с костите си, с… Чак после с
ушите… Чак после с… Душата си?
От очите ми потекоха сълзи.
Започнах да бъркам в джобовете си за някоя стотинка (левче не исках да
дам). Хвърлих рестото от двете автобусни билетчета, които стисках с ръка и още
по-бързо хукнах нагоре - гласът пак спря. Акордеонът въздъхна и продължи
нататък.
Зачаках. Горе, на спирката; горе, на светло - с почерняла душа. Крадец
на изкуство…
Слушах гласа. Пееше - не се щадеше. Не спираше; не умираше. Пееше -
като за последно. Пееше - като на концерт. Слънцето печеше.
Най-после дойде моят автобус. Погълна ме в търбуха си - като закуска.
Пъхтейки продължи. Гласът ечеше…
После…
Пътувах в комфортния си автомобил. Слушах джаз на Hi-Fi уредба. Гледах
залеза - червено слънце, сиви гори, снежни преспи по върховете, розово небе,
сребърна магистрала, която лази към превала на планината…
Не мога да се отърва от гласа.
Не мога - от болката, която носи.
Не мога - от усещането, от убедеността… че изкуството проси.
***
Бързах.
Много бързах - да не изгубя хората, с които вървях; да не се изгубя.
Спрях.
Озърнах се.
Поток от непознати.
Река, море, безкрай. Лицата им - като пяна на вълни подстачаха край
мен, шумяха, къдреха се и изчезваха.
Не знаех точно къде съм; нито точно накъде де вървя - нали други ме водеха.
Когато запяха - спрях.
Бяха млади - навярно колкото мен (тогава)… Две момичета и едно момче.
Той свиреше на цигулка; те пееха - арии от опери. В калъфа на цигулката
минувачите хвърляха монети, въргаляше се и някой друг книжен франк… Общо взето-
слушателите бяха повече от парите. Все едно - тълпяха се - спираха, почти се
блъскаха. Избутаха ме - до самия ръб на кръга, който се бе образувал около
музикантите. Почти се спънах в калъфа на цигулката. Пуснах няколко сантима -
все едно, че си бях купила билет за концерт. И заслушах - все едно ми беше къде
точно се намирам; накъде точно трябва да вървя… стигаше ми това, че съм в
подлез, някъде в центъра на света.
Не се загубих - върнаха се за мен. С поучителен тон ми обясниха, че
почти на всеки ъгъл можеш да се спънеш в музиканти - много просяци се навъдили
напоследък. Не можах да схвана каква е връзката между музиката и просията, но
продължих бодро да крача по всички улици - отдадох го на липсата си на познания
по тънкостите на езика.
Докато бях в Париж наистина видях още много улични музиканти. Все ми
се струваше, че крада музика. Понякога бързо отминавах - все едно бях
клептоман, отмъкнал цена дреболийка. Понякога направо грабех (веднъж дори се
въоръжих с джобен касетофон) Друг път си плащах - и с чиста съвест отивах при
ангелите.
После си заминах и забравих.
И уличните музиканти.
И Париж.
До деня, в който, някак изведнъж, от нищото, в градинката пред
"Кристал" се появиха картините.
Шарени, ярки, нахални - те избутаха сивото на асфалта, върху който
пораснаха; на околните сгради… дори на тревата - отъпкана, омърляна, опушена,
опрашена… но не от насекоми… Ние бяхме насекомите - пълзящи, вонящи, ядящи…
унищожаваши… но това беше по-късно.
При първия цъфтеж на картините се сетих за Монмартр… за художниците…
за галериите на открито…
Когато отидох на Монмартр, току-що бях обиколила всичките музеи (е, не
всичките, но поне тези, които са най- Лувъра, импресионистите, Роден…) Бях се
нагледала на картини и скулптури - от Египет, та чак до тези, забутани между
тръбите на центъра Бобур… Дори бях започнала да си мисля, че съм се научила да
усещам общото в тях - онова, с главното "И"… което наричат Изкуство…
"Това е - мислех си - отговорът. Когато човек види най-хубавото на всички
светове и епохи, ще се научи да го отличава от лошото… и - пази Боже - от
посредственото."
Нищо подобно.
Когато отидох на Монмартр го видях - главното "И" на
изкуството. Съвременно и дрипаво и прашно. Досадно, ежедневно, сбутано,
пробутвано и шумно - то надничаше иззад всяко платно (е, не точно из-зад
всяко…) и пищеше - продавано - с цел забогатяване, или оцеляване, или… като
примамка, за забавление - на тълпи от туристи, зяпачи, колекционери, учащи… или
просто вървящи по пътя си слепи.
Докато съзерцавах (или зяпах) картините от една сергия (някой - като
на шега - беше пуснал касета с "Картините на една изложба")
художникът ме нарисува… Трябваше да се спасявам с бягство от портрета си. Или
от портретиста?
(По-късно същото ми се случи и на един нашенски морски курорт… много
по-късно - и след Монмартр, и след "Кристал".
Та тогава, на Монмартр - пак се чувствах като крадец - влязъл без
билет в най-живия музей на изкуството… И избягал - за да не си плати. Тогава
моите домакини, с развеселени очи, пак ми казаха нещо, което пак не разбрах.
Разбрах го много по-късно - горе-долу по времето, когато
"Крисал" се премести в подлеза на "ЦУМ"… и когато избягах
от портрета си край морето… Не, тогава наистина побягнах от портретиста.
Оттогава все бягам от сергиите за изкуство.
И все ме привличат.
Така стана и с книгите на площад "Славейков". И с гайдаря от
подлеза на "Орлов мост" и Университета. И с…
Все не мога да разбера - къде започва и къде свършва истинското.
Все не мога да се отърва - от усещането за едновременното съществуване
на кича и величието. И от мисълта - това ли е причината всичко да протяга
счупена паничка за насъщния?
Все не мога да разбера - връзкта между изкуството и просията.
сп. „Литернет”, (e-LiterNet)
11.03.2002,
№ 3 (28)
в-к „Литературен форум”, бр. 14, 09-15.04. 2002
(под заглавие "До подлеза и назад")
СЪНЯТ
Сънят се процеждаше през клепачите — тежък и гъст, като мед. Нощта
пълзеше, преливаше, наместваше се, изпълвайки всяко пространство със себе си.
Душеше.
Щорите на прозорците леко дращеха стъклата, едва докосвани от вятъра,
който се вплиташе в оголяващите есенни клони и задрямваше между жълтеещите
листа… някак трудно му беше да стигне чак до фасадите на заспалите сгради.
Беше толкова тихо, че дишане не се чуваше. Всъщност, дишаше ли? Нищо
не помръдваше — нито въздухът, нито гърдите. Очите трудно се отлепваха,
клепачите тежаха като камъни.
Най-после сънят отстъпи. Въздухът лежеше като одеало и скриваше шума
от тихи стъпки.
Изведнъж нещо тежко тупна на балкона… Не много тежко, но повече от
птица. Пак стана тихо — ни вятър, ни дихание. Само потрепване на сънни мигли. И
скърцане. От щорите, или от стъпки?
І
Вече беше съвсем будна. Не точно будна — просто, отворени очи. Иначе —
нито дихание, нито движение.
Само сянката отвън се движеше. Малка сянка, плътна сянка, на прибежки
и залегнала почти до бетонната плоча на балкона, се приближи до стъклената
врата. Прозираше — през полуотворените щори, малко по-черна от нощта.
На сънят не му се щеше съвсем да си отива. Тежко се отлепи от
завивките. Да стане от леглото се оказа твърде трудно. Стъпи на пода — все едно
босите й крака потънаха в пясък. Препъна се — без малко да падне, но се подпря
на коляно. Изправи се. Опита се да вдиша — все едно не въздух, а нещо
по-вискозно от мед напълни дробовете й. Не се задуши, продължи — да наднича
през щорите и да следи сянката. Уж черна, а всъщност много по-черна от нощта.
Съществото ловко се докопа до вратата и с цялата си тежест се облегна
върху нея. Силиконът пое натиска, а стъклото се изду. Приличаше на зрителна
измама, но не беше. Съвсем лекичко вратата поддаде. Точно когато реши да я
подпре с тяло видя, че прозорецът е отворен. Почти невидимо отворен, но
всъщност само мрежата беше между нея и онова, отвън.
Леден ужас скова движенията й — все едно, че медът беше замръзнал…
като кехлибар.
Съществото, изглежда, не изпитваше такива затруднения. Изправи се като
изпусната пружинка на химикалка и отскочи. Тихо тупна на килима… Там беше, в
средата на стаята. И беше светло. Все още боса, по пижама, тя го гледаше
втренчено. Най-обикновено дете. Дори по-малко, отколкото беше изглеждало в
началото. Не най-обикновено… страхотно чаровно дете… Едно такова… като го
погледнеш, че като ти те усмихне… всичко ще направиш за него… То се усмихваше и
на нея вече й се струваше, че е съвсем в реда на нещата това, дето е дошло на
балкона й отникъде, на 12-тия етаж… Имаше и още нещо… беше ужасно мръсно и
вонеше — все едно, че е излязло от сметището.
В първия момент й се стори, че ще припадне от шока — тя боса, по пижама,
в средата на стаята, в която спи, заедно с това опърпано, омазнено с боклуци
вонящо същество. Само че нямаше накъде повече да припада. За дишането — отдавна
не дишаше, а за ходенето… кехлибарът си стоеше наоколо. Всъщност, сега осъзна,
че не е светло, а е… кехлибарено.
Реши, че трябва бързо да хване нещото и да го изкъпе, преди да е
вмирисало цялата къща. Дори не се запита защо реши да го изкъпе, а не да го
изгони. Изглежда, идеята за баня му се хареса, защото тя не разбра как го
хвана, но вече го къпеше. А то растеше. Докато си мислеше как ще го облече с
остарелите си детски дрешки, то растеше. Все пак го изтри и го сложи босо на
теракотните плочки в коридора и започна да се рови в гардероба. Когато
най-после откри окъселите си панталони видя, че по-скоро тя ще може да ги
облече, отколкото то.
Не, че беше кой знае колко по-голямо от обикновен човек, само дето
някак изпълваше целия апартамент. И някак… ами-и-и нещо липсваше… Липсваше ли?!
Къде ти — всичко беше оглозгано… и мебелите, и книгите… чак май и стените…
Не искаше повече да се чуди…
ІІ
Не помнеше как точно се озова в дома на родителите си. Всъщност, това
си беше истинският й дом. Топъл и сигурен. С топлата гръд на майка й, в която
зарови главата си, за да забрави ужаса. И с топлата ръка на баща й, която я
изведе пак там, на светло, при ужаса.
Разказа им всичко, както си беше. Само дето думите някак не стигаха.
Или нещо друго не стигаше? Родителите й нищо не разбраха и тя не им се
разсърди, защото това, което чу, че чуха, не беше това, което им разказа… Или
не беше това, което се случи?
Все едно — заспа на топло, все още боса, по пижама. Не мърдаше, не
дишаше. Само очите й бяха отворени и гледаха в бяло. Бели сенки тичаха по
стените. Пъргави, гъвкави, драскаха по мазилката с бели ръчички и тичаха запъхтени
по всички блокове, къщи, огради, заводи, комини… навсякъде.
Скочи. Дишаше. Сънят си беше отишъл. Тихо бе, тъмно бе. Нощ. Вятърът
дишаше в клоните на одрипавелите дървета и го мързеше да духа сред сградите.
Кехлибарът си беше отишъл.
Всички спяха. Дълбоко. Почти не дишаха. Виждаше — всички.
Завити с дебели одеала; леко прехвърлили леки чаршафи; отгънати;
отгърдени; голи; с пижами и нощници… спяха… По двама, прегърнати… обърнати с
гръб; сами; със светнати лампи и маски против светлина; с тампони в ушите и със
слушалки, надути до 120 децибела; със захвърлена до леглото книга, пред
телевизора… или просто заровили глава пред компютъра… Спяха.
Майка й и баща й — в съседната стая, дълбоко, на тъмно, добре
защитени… И баба й, до отворения прозорец.
Чу писъка. Не, пищеше сама.
Хукна по ледените теракотни плочки — все още боса, по пижама. Затръшна
прозореца миг преди съществото да се хване за перваза. Чу писъка — май му
прехапа ръката?!
Не, баба й се караше — „Защо ми затваряш прозореца? Ще ме душиш ли?“
Майка й и баща й дойдоха от тяхната стая — „Съвсем се вманиачи… Мръсотия виждаш
навсякъде… и от въздуха ли ще ни пазиш?“
А те тихо стържеха стените — навсякъде. Вмъкваха се през прозорците,
през щорите, през балконите, през комините… Влизаха в домовете и гризяха… Едни
такива малки сладки същества, като малки сладки дечица… само дето не бяха… Само
дето много бързо растяха… И всичко оглозгваха. Не до кости… до край.
Баба й се протегна в леглото, тежко си пое дъх… Закашля се. Тежка
храчка загъргори в гърлото й. Цялата се разтресе. Баща й я потупа по гърба;
майка й бързо отвори прозореца…
ІІІ
Бяха много. Десетки… стотици… Пълзяха нагоре. Ръчичките им лепнеха по
стените. Личицата им грееха — едни очички, едни усмивки… Всичко ще направиш за
тях…
Първото допълзя до прозореца — а-ха — и ще влезе. Тя го гледаше — едно
такова сладичко, мъничко, русичко със сини очички и розови устнички… как да го
удариш?
Удари го. То се сви като гумена топка. И като топка отскочи надолу… А
как пищеше… Да ти се скъса сърцето… Не само от мъка… от вина. Само че вместо да
се разпльоска на плочника пред блока, то отскочи като топка и се залепи за
стената… някъде към шестия етаж… и запълзя…
Пълзяха. Десетки, стотици…
Не само по този блок… Навсякъде.
Докопваха се до домовете, до офисите, до фабриките… навсякъде.
Гризяха, оглозгваха всичко — до край. И растяха…
Не, че ставаха много по-големи от нормалните хора. Само дето не бяха…
Хора…
ІV
Съмна. Нашествието продължи. Само очи и усмивки. Невероятна тишина.
Само Слънцето сипеше лъчите си — не като в жълт кехлибар; като всеки ден.
Прозорците, дори затворени, започнаха да поддават — просто стъклата се
издуваха, издуваха… като балони… и се пукаха. Съвсем беззвучно… После всичко
изчезваше — не само звука. Първо стаите някак оголяваха, после… Всичко се
оголваше. И хората ставаха все по- малко; все по-малки. По-уморени, разсеяни и
примирени. Знаеха, че са загубили битката, без да знаят каква точно е тя. И
сговорчиво отстъпиха.
Тя, все още боса, по пижама, стоеше до прозореца. И удряше — всяка
усмихната пълзяща муцунка. Не че обичаше да удря — направо й се плачеше. Ръцете
й бяха меки като гумени. И след всеки удар коленете й все повече омекваха —
а-ха и ще се свлече на колене. Само че не се свлече. Дори нямаше време да
обърше влагата на очите си. Удряше ли удряше, дори когато усети, че е по-лесно
да удря стъклата, издуващи се като балони. После разбра, че и стените се
издуват. Знаеше, че няма прегради. Само тя. Там някъде, зад гърба й, бяха майка
й и баща й. Не ги виждаше, но знаеше, че са там, не са се предали… Не в
безопасност — такова нещо вече нямаше, но все пак не и оглозгани. Знаеше, че и
с баба й нещо се случва — нали през нейния прозорец започна нападението… но
знаеше, че още съществува.
Съществата прииждаха на тълпи — все по-големи, все по-озъбени. Вече не
си правеха труда да изглеждат милички. Само дето не й беше по-лесно да ги удря.
Всяко си имаше лице. Падаха надолу, свличаха се — на тълпи, всяко ударено
повличаше десетки, стотици. Все едно — прииждаха — с хиляди. Знаеше, че е
безсмислено, но все някак — удряше.
Тогава разбра, че те са навсякъде. Вече не само пълзящи, вече не само
отвън. Вътре бяха. Усмихнати, сладки. Изгризваха с поглед прозорците — правеха
място за другите. Тя продължи. Съвсем безполезно бе. Чуваше писъци. Чуваше
удари. И някъде далеч в суматохата — кашлицата на баба си. Жива бе. Продължи —
да раздава юмруци…
V
Изведнъж разбра, че всичко е свършило. Тихо бе — като в Ада. И
слънчево. Вятърът, най-после събудил се, бавно повлече със себе си жълтите
облекла на дърветата. Свлече се. Утихна в тревата… А тя бе зелена, зелена,
зелена, свежа и крехка, новородена. Не беше трева, а жито. Въздухът, сладък от
миризмата на изгорели полски цветя и цъфнали гергини, давеше при вдишване. И
беше чист — свят да ти се завие.Светът изглеждаше някак по-млад и просторен.
Не, че съществата ги нямаше вече — пълно бе с тях.Съвсем като хората бяха, само
дето… не бяха. Не, че и хората се бяха свършили. Там си стояха. Само че, не
всичките…
Сгради не бяха останали. Или почти… Тези, които бяха оцелели — бяха
празни, почти. Нямаше и коли, и компютри, и книги дори. Не съвсем — тук-там бе
останало по нещо. Дори ако човек се вслушаше добре, щеше да чуе и телевизор,
гъгнещ… дали последните новини?
Все още боса, по пижама, тя тръсна коса — като куче след баня. И седна
на тревата. Там някъде, до нея, почти невидими на светлината, бяха те. Шушукаха
й нещо в главата. Знаеше, че са успели. Но знаеше, че тя не е от победените.
Имаше и оцелели. Знаеше, че има избор.
Можеше да продължи. С тях. Шушукаха й сладко в главата — мамещи, измамващи,
примамващи — напред, към други светове. Към звездни бездни, към неоткрити
галактики… Какви ти галактики… Там, отвъд, където препускащите фотони още не са
стигнали, където пространството още не знае за Големия взрив… Или не… по-отвъд…
най-отвъд… където Взривът още не се е случил… където още всичко предстои… Къде
ли още? Тихичко й бъбреха…
Знаеше, че може да остане на Земята. Да продължи — оттам, накъдето бе
тръгнала. Да твори? Да изгражда? Или живот да засади… Пръстта се процеждаше
между пръстите на краката й — рохка и влажна.
Къде да върви?
Идваха — право към нея. Отдалеч ги позна. Макар хем да бяха, хем да не
бяха те.
Баща й стъпваше по-леко, косата му беше съвсем черна. Майка й беше…
тънка като горска нимфа, косите й бяха разцъфнали клони. Баба й плавно ги
догонваше. Усмивката й бе прогонила буцата в гърлото…
Сгуши се в тях. Чак сега осъзна, че е станала мъничка — почти като в
първия си спомен. Почти безпаметна, напълно безсловесна. Доплака й се — толкова
много имаше в себе си, толкова много да каже, разкаже, да пита, да иска да…
После разбра, че няма нужда от думи. Мислите сами отиваха там, където могат да
бъдат чути. Беше хубаво, като „у дома“, макар че дом вече нямаше.
Нямаше нужда от дом. Всяка глава беше стряха, всяка мисъл — подслон.
Сгуши се в тримата. Знаеше, че не всичко е толкова хубаво, колкото
изглежда. Знаеше, че не всички са оцелели, както и почти нищо не е оцеляло.
Всичко излишно беше изядено. Всички излишни.
Беше страшно, но не се страхуваше. Знаеше, че не се е предала.
Знаеше, че ще продължи — оттам, накъдето бе тръгнала.
Погали баба си, целуна майка си и обеща на баща си, че ще се върне,
когато дойде време да се жъне.
е-Библиотека
„Читанка”
gabriellezz.wordpress.com, 26.03.2002 г.
ОПИТОМЯВАНЕ І
Облаците се сгъстяваха. Все по-тъмни ставаха… все по-тъмно ставаше. И
въздухът се сгъсти. Все по-трудно беше да се диша. Все по-трудно се вървеше.
Всичко настръхна - изсъхналата трева, вкопчила се във все по-бързо
изстиващите камъни, спечената земя и дърветата - без листа.
Вървеше - ноктите се впиваха в пръстта и прилепваха грапавата кожа на
стъпалата към ронливия гръб на склона. Бързаше - трябваше да стигне догоре, за
да огледа околността и да намери най-подходящото укритие, защото знаеше, че
идващата Буря ще е от онези, след които остават трупове… което не беше чак
толкова лошо… стига да не си от труповете. Знаеше, че я следват. Нейните…
Знаеше точно колко са и почти точно колко от тях ще оцелеят… Последният, със
сивата глава, нямаше да оцелее. И без бурята времето му изтичаше… левият му
крак не зарастваше и смърдеше… отдавна трябваше да го прогони, защото тази
смрад привличаше Хищници, но все не можеше да го прогони, защото знаеше, че
произхожда от него и когато той си отиде, част от нея също ще си отиде, а точно
сега имаше нужда от всичко, което бе… И малките на Жълтооката нямаше да
оцелеят… твърде малки бяха и нямаха още сили да искат… съзнанието им се губеше
в сивото наоколо и нито тя го улавяше, нито дори майка им… а ако не иска, никой
не оцелява… затова, може би, Сивоглавият все пак щеше да оцелее, нищо, че
кракът му смърдеше и времето му отдавна бе минало. Рижавият и Пъстрата щяха да
се справят. Усещаше ги как вървят успоредно един на друг и не се изпускат от
поглед. Гъвкавите им тела следваха извивките на терена и без усилие напредваха.
Точно пред тях вървеше Черновеждият, впил свъсен поглед в гърба на Жълтооката…
и те ще оцелеят… и Големият… Големият… Усещаше горещия му дъх с космите на тила
си, настръхнали от въздуха, който носеше вестта за Бурята… Но и да не беше
дъхът му, съзнанието му оставяше дълбока бразда в сивото, което тя се опитваше
да опитоми. И тази следа плашеше с настойчивостта си. Беше точно като следата,
която оставя Хищникът в гладката трева - незабележима - за окото на неопитния и
невръстния и страшна за окото на онзи, който вижда… Знаеше, че трябва да се
пази от Големия, ако иска да оцелее. Знаеше, че трябва да овладее смрадта на
Страха, защото… когато той го надуши, щеше да дойде краят й. Но сега вятърът
духаше - от него към нея. И гонеше облаците - все по-бързо по небето.
Когато се изкачи най-горе видя всичко - малкия поток в дъното на
склона, който го опасваше почти отвсякъде. Видя - каменния гребен, малко
встрани от мястото, откъдето се бяха изкачили… Острите върхове на дърветата,
които се опитваха да бодат небето… И храстите, пръснати сред пожълтялата трева.
Ставаше все по-студено - вятърът почти приглаждаше настръхналите от идващата
буря косми. Очите й се мъчеха да се преборят с настъпващата сивота, ушите й
улавяха пукота на изстиващата пръст, носът й се опитваше да отдели страха на
Нейните, за да усети присъствието на укритие, или на Други, но не успяваше -
вятърът отвяваше всичко.
Някъде далеч небето се запали и тътенът на огъня му заглуши всички
шумове, а мирисът на изгорял въздух заличи всички други миризми.
Знаеше, че трябва да реши сега - накъде да ги поведе; къде да ги
скрие.
Като убождане от чужди зъби, първите капки се забиха в плътта й.
Студени - като настъпваща зима.
Небесният пламък лумна над главите им едновременно с всепоглъщащ
грохот, който ги накара да се свият в праха. И тогава - по-ярко от светкавицата
и по-оглушително от гърма, в съзнанието й избухна страха на някой Друг. И този
Някой беше близо - някъде там, сред кухините на каменния гребен се спотайваше,
опитвайки се да заглуши трясъка на страха си… Тя заглуши своя страх и ги поведе
нататък.
Последваха я - дори малките на Жълтооката, побутвани от Сивоглавия,
който продължаваше да крета последен в редицата - решен, изглежда, да не
позволи на никой да изостане след него… и да оцелее. Капките падаха, трополейки
като стъпки на стадо Пасящи. Едри капки, те се изгубваха бързо в праха на
земята; сред ронливите камъни; сред тревата, която се опитваше да ги стегне в
душаща прегръдка… падаха, попиваха, пълзяха - все по-дълбоко в земята. После я
препълниха, преляха.
Вятърът бе спрял - изгубил сили сред капките, които капеха във все
по-бърза последователност. После се сгъстиха и дъждът се изсипа като река,
течаща от небето.
Дупката зееше пред тях - тъмна и суха.
Тя направи крачка навътре. И спря.
Смърдеше - на Други.
Знаеше, че Нейните ще усетят смрадта и няма да я последват, ако… Ако
не ги тласне.
Дупката беше голяма и тъмна и суха… и топла, стоплена от дъха и телата
на Другите, които се спотайваха в дъното й - в най-тъмния, най-сухия и
най-топлия участък, от който извираше Страх… толкова мощен, че почти подкоси
краката й, и накара Нейните да заскимтят. Без да разбере как, Тласъкът избухна
едновременно със светкавицата, която разкъса небето, а грохотът й, уловен и
усилен от ехото, ечащо сред камъните вън, разтърси земята под краката им. И
този Тласък сви Страха на Нейните… Влязоха в дупката. Всички - дори малките на
Жълтооката, избутани от Сивоглавия.
И на Другите…
...
Седяха скупчени в дъното на пещерата. В най-тъмния, в най-сухия, в
най-топлия край. Огънят беше угаснал.
Бурята бушуваше навън и знаеха, че скоро няма да спре. Знаеха, че
когато водата си отиде ще дойде Белият студ, знаеха, че когато дойде Белият
студ няма да има храна, а храната в пещерата бе малко и нямаше да стигне до
Топлото... Знаеха, че много от тях няма да го дочакат, дори ако запалят отново
Огъня. И Страхът все по-дълбоко пълзеше в телата им.
Не знаеха, че Страхът има цвят и мирише.
И не разбраха защо се появиха Другите.
Първо влезе един, след него - всички. Затвориха отвора, през който
влизаше въздуха, светлото, мокрото и студа. Изглеждаха огромни, рунтави и
заплашителни. Излъчваха сила и сигурност и нещо, което спираше дъха, но
парализираше Страха.
Скоро Дребната разбра, че е парализиран само нейният Страх. Всички
скимтяха от ужас, свити край нея. За Хубавата не се учуди - тя излъчваше срах
дори когато не се страхуваше, защото знаеше, че страхът й привлича ловците.
Малкото на Хубавата също се страхуваше - то постоянно се страхуваше, защото не
различаваше истинския Страх от другия. И ловците се страхуваха - Пъргавия, дори
не знаеше защо. И Мърльото, защото знаеше, че ако му се случи да се сблъска с
Хищник ще загине.
Дори Еднооката, която се грижеше за Огъня, за събирането и за
складирането на храната се страхуваше. Еднооката… отдавна трябваше да си отиде
но не си отиваше, защото вече никой не смееше да събира и да складира вместо
нея... Един ден, много отдавна, още когато дърветата се разлистваха, Силната
започна да събира, защото същата сутрин Еднооката не можа да стане. Вечерта,
след като ядоха, всички завиха от болка… някои умряха. Някои оцеляха… тези,
които пиха от отварата, която Еднооката им даде… Силната не пи. След нея никой
не посмя да събира. Дори Дребната, която отрасна в скута на Еднооката и знаеше
всичко за всяка тревичка, гъба и плод… Но тя беше още много млада и знаеше, че
времето й не е дошло… тогава Еднооката успя да стана от постелята си и продължи
да събира и складира.
Дори Ловецът, оня, на който всички разчитаха, се криеше в тъмното.
Страхът бе парализирал движенията му, но не и сетивата му. Знаеше, че Те са
много. Знаеше, че са силни и бързи и хищни. Знаеше, че не може да спаси племето
си, но трябва да опита… Яките му пръсти стиснаха излъсканата дървесина на
тоягата, на върха на която бе вързал заострен камък и с която никога не се разделяше,
но кой знае защо, не можа да се изправи. Тогава усети върху ръката си твърдата
длан на Дребната. Усети как тя изсмука цялата сила, която бе останала в него и
смътно почувства, че нещо ще се случи.
Дребната най-после разбра, че времето й е дошло и че точно тя трябва
да направи нещо. Сега.
И се изправи.
И Нейните се изправиха, скупчени зад гърба й.
…
Въздухът беше черен, тежък, смърдящ и студен, а Страхът извираше
отвсякъде, като ярка паяжина, която обсебваше, впиваше се в мозъка, изгаряше го
и душеше.
С тила си Младата усещаше треперенето на Нейните, дори на Големия,
скупчени зад гърба й. Само Сивоглавия чакаше напрегнато - някъде на ръба между
тъмнината и дъжда… Чакаше какво ще направи - готов да й даде силата си, ако
почувства, че тя се нуждае от нея… Ето затова не го бе прогонила… когато кракът
му засмърдя и започна да привлича Хищници… дори и тогава той беше полезен,
защото пръв ги забелязваше… дали по невидимата диря, която оставяха в гладката
трева, или по онова, което като диря оставяха в сивото неопитомено пространство
на ума, което тя се опитваше да направи свое, и в което знаеше, че той също
броди…
В него бродеше и Другата. Неумело, без да знае, тя се опитваше да се
улови за края му и падаше, преди да е успяла, но все едно, тя беше там, макар и
на ръба му.
Опита се да я хване, да я задържи… Тънката следа на ума й, като
драскотина на нокът върху камък, едва се забелязваше… Младата затвори очи,
прилепи ушите си към врата си и престана да диша, прибрала език зад плътно
слепналите си челюсти. В равномерното сиво, което настъпи, тя фокусира цялата
сила на ума си и успя да върже пламтящата му змия за бледата следа на Другата.
Дребната стоеше изправена в целия си ръст и трепереше неудържимо.
Някъде далеч ехтеше грохотът на Бурята, някъде далеч тъмнината се разсейваше,
изсечена от нащърбения ръб на дупката, от която се влизаше в пещерата. Виждаше
ги
Едри, рунтави, зловещи… очите им светеха в мрака и излъчваха нещо,
което караше гръбнакът й да настръхва, някъде долу, долу под чуждата кожа, под
нейната кожа, под плътта... та чак до самата й същност. И точно тогава, когато
мислеше, че Страхът ще погълне и нея усети как мощна светкавица издърпа ума й
от бездната, към която летеше…
…
Младата тихо припълзя напред. Нейните я последваха. Дребната ги
гледаше - като отдалеч… Дори не разбра, как Страхът изчезна.
В тъмното се чуваше само триенето на клечките, с които Еднооката се
опитваше да запали Огъня.
Някъде далеч навън едно дърво, изкачило се прекалено високо по склона
рухна, разцепено от гнева на небесния огън. Пороят съскаше между клоните му,
сред които тлееше червена топлина. Когато облаците се отръскаха и от последните
си капки и хукнаха по пътя си, гонени от вятъра, черната коруба още пазеше
горящи въглени в сърцевината си.
Дребната не разбра точно как видя всичко това, нито защо хукна навън,
грабнала в скута си късче прахан и суха тояга. Тичаше по мокрите камъни,
следвана по петите си от вълчицата. Кой знае защо, не се страхуваше от нея.
Когато стигна мястото направи точно това, което трябваше - запали тоягата и
усети как топлина поглъща цялото й тяло. Вълчицата съсредоточено я гледаше с
тъмните си очи и кой знае защо на Дребната й се стори, че точно тя я бе
накарала да вземе огъня.
Когато се върнаха в пещерата, Еднооката още търкаше своите клечки,
защото знаеше, че огънят е живот и трябва да го запали, дори това да е
последното нещо, което ще направи. Сухите й ръце, по-сухи от клечките, които
държеше, се движеха с неизменен ритъм толкова дълго, колкото ничии други ръце
не можеха. И това беше така не защото беше най-силната, а защото се бе научила
на търпение и на умението да пропъжда болката. Ловецът се подпираше на тоягата
си, като се чудеше в кой от хищниците първо да я забие. Знаеше, че ако успее да
го направи е много вероятно или всички зверове да се нахвърлят върху ранения,
или всички, без ранения, да избягат… Знаеше, че само така той и племето му биха
могли да оцелеят, а може би дори да се сдобият с храна, достатъчна за много
дълго. Жълтооката кърмеше малките си, свита в първата суха ниша до входа. Усещаше
острите им зъбки върху изсъхващите си зърна и мислеше колко добре би било и за
нея и за тях и за цялата глутница да се доберат до скритите запаси от месо и
плодове в дъното на пещерата… или дори до нечий жив врат, от който би рукнала
прясна сладка топла кръв… Сивоглавият душеше въздуха и се чудеше дали след
Бурята ще има слънчеви дни, или направо ще дойде белия студ. Надяваше се, че
ако топлината се задържи достатъчно дълго, може би смърдящата му рана ще
заздравее, тогава… може би пак ще може да види как дърветата се разлистват.
Големият не сваляше погледа си от тоягата в ръцете на Ловеца и се опитваше да
слее мисълта си с неговата. Знаеше, че когато успее да направи това, ще са в
безопасност - той и цялата глутница. Притвори очи, прилепи ушите си към врата
си и спря да диша, прибрал език зад стиснатите си челюсти. В равномерното сиво
на ума си видя, миг преди да го направи, движението, с което Ловеца се
прицелваше към него… Беше лесно - Другият бе сляп и много бавен. Мускулите на
Големия се свиха и го изхвърлиха високо над земята. Траекторията на полета му
бе така изчислена, че да пресече разгръщането на чуждия скок, преди да е
започнал. И тогава усети яркия мирис на кръв, плуващ в съзнанието на
Жълтооката; почувства глада на малките, впили острите си зъбки в изсъхналата й
гръд; видя бляна за слънце и зеленина, избухнали в ума на Сивоглавия; улови
дори прогонената болка на Еднооката, опитваща се да запали Огъня… Тежкото му
тяло затрупа тялото на Другия. Нещо изхрущя под него. Ловецът се опитваше да
извърти главата си така, че да е по-далеч от зъбите на звяра. Големият видя
незащитената му шия и разтвори паст…
Тогава Тласъкът изпепели ума му.
Остана само тишина.
И мрак.
И въздух, който засядаше в гръдта.
Бавно се отдалечи от падналия, който продължаваше да стиска счупената
си тояга със счупената си ръка.
Еднооката продължаваше да търка клечките си, дори когато Дребната
запали огнището с пръчката, с която бе пренесла небесния огън. Пламъците
играеха по лицето й и го топлеха. Но нещо друго, по-горещо я изгаряше отвътре.
Вдигна глава и срещна тъмния поглед на вълчицата. Когато улови погледа на
жената, Младата бавно се извъртя и тръгна към входа на пещерата. Свежият въздух
помилва езика й, с който улавяше вкуса на попилия в земята дъжд, на вятъра,
изчистен от смрад и от прах, на реката, която шумеше някъде долу и рушеше
хълма, който ги бе приютил в сухите си недра… Очите й се навлажниха, гледайки
простора.
Докато се опитваше да се изправи, Ловецът тихо стенеше. Това най-после
накара Еднооката да изостави безполезното си вече занимание и да припълзи към
него. С вещите си пръсти, от които можеше да прогонва болката, можеше да
прогонва и чуждата болка. Когато успя да стори това с ръката на Ловеца тя силно
я издърпа, докато изпука, а после, когато с ръцете си видя гладкостта на
костта, бавно завърза с парче кожа пръчките, с които палеше огън, към болната
ръка. Ловецът спеше в скута й, приспан от изтощение.
Сивоглавият гледаше всичко това от ръба на дупката и мислеше, че може
би наистина ще види пак зелените дървета, защото огънят топлеше, а жената все
някога щеше да излекува и неговия крак. Еднооката усети, как нещо я дръпна за
тила и извърна главата си към зверовете. Те стояха скупчени към входа на
пещерата и кротко си ближеха телата. Един проскубан сивоглавко куцукайки се
приближаваше към нея.
Големият се отдръпна от пътя му. Съзнанието му още кънтеше от удара,
който го бе сполетял. Знаеше, че никога повече няма да помисли за вкуса на
кръвта, пулсираща в гладката шия на някое от тия същества. Бавно тръгна към
изхода, където беше Студа, откритото, празното и… Храната… Когато мина покрай
Младата усети настръхването на гръбнака й като свое…
Отмина я.
Потъна в света - свеж и измит - и хукна на воля.
Слънцето грееше. И макар да не топлеше, Големият знаеше, че Природата
им е подарила още един ден… или още няколко дни, преди да ги сполети Белия
студ. Кръвта пулсираше във всичките му клетки и караше тялото му да прелита на
едри скокове върху земята, камъните, храстите и пожълтелите треви. Прескачайки
един от тях усети с оголения си корем Страха на някой Друг. Беше едра бяла
зайка, която дори не се опита да побегне. Тласъкът отново се стовари върху
него. Викаше го - обратно в пещерата. Той грабна плячката, захапал козината над
врата й и бавно се завърна там, където… го очакваха?
…
Белият студ бе сковал всичко. Хапеше бясно всеки, който излезе вън.
Огънят в пещерата гореше - Еднооката топеше сняг в стара черепна кост
и печеше прясна мръвка върху мокри листа. Хубавата кърмеше второто си малко, а
Пъргавия и Мърльото седяха край нея и не сваляха очи от гладката кръглост на
бялата й гръд. И Жълтооката кърмеше- второто си котило. Оцелелите й малки от
първото се въргаляха по гръб и хапеха въздуха, за да не хапят гладките голи
ръце на Голямото малко на Хубавата, което се опитваше да разроши с пръсти
пухкавите им кореми. Сивоглавият лежеше на ръба на пещерата и мързеливо дебнеше
зайците да не излязат от нея. Ушите му, прилепнали към врата от удоволствието
да чувства топлина в оздравелия си крак, се изправиха и бързо се завъртяха във
всички посоки. Чу как много стъпки дращят твърдата обвивка на снега. Подуши
въздуха - миришеше на студ и пустота. С тила си усети тласъка на Младата -
завръщаха се. И той блажено се протегна в очакване на новата храна.
Ловецът и Дребната носеха трупа на едро Пасящо. Големият пак бе
захапал жив заек. Рижавият накуцваше и понякога спираше, за да може Пъстрата да
оближе раната му. А Черновеждият душеше следата, която оставяше Младата.
gabriellezz.wordpress.com, 23.04.2002 г.
blog.bg (gabrielle.blog.bg),
10.10.2006 г.
ОПИТОМЯВАНЕ
ІІ
Тихо бе. Толкова тихо, че се чуваше пълзенето на скарабеите в
пустинята. Денят си бе отишъл. Небето бавно се изпълваше със светлини. Звездите
горяха във вечните си съзвездия, познати отпреди.
Тот усещаше умората в мускулите си като тежест, на която все по-трудно
устояваше, но продължаваше да следва ритъма, който си бе наложил от сутринта.
Знаеше, че трябва да използва нощния хлад, ако иска да стигне до края на пътя
си. Птах се провираше между сухите храсти и камъни, сякаш следваше невидима пътека,
или по някакъв необясним начин надникваше в торбата на спътника си и разчиташе
картата, свита на стегнат свитък и пъхната на дъното й. Тот рядко вадеше своето
най-голяма съкровище, тъй като познаваше всяка рисунка, знак и надпис върху
папируса, на който преди много поколения мъдреците бяха съставили карта със
земята на Кеме и бяха означили пътя, който водеше от Океана през пустинята до
нея… Момчето се опитваше да ги отгатва в извивките на терена, а кучето
напрегнато бродеше сред непознатия свят, като ту избързваше и почти се
изгубваше в неравностите на местността, ту отново се връщаше, притискаше се в
краката на стопанина си и черпеше сили от равномерната му походка, или… го
приканваше да продължи нататък. Понякога Птах се губеше почти по цял ден, но тогава
винаги се завръщаше с някакъв звяр, който ставаше за ядене.
Тот вървеше като в унес сред плътния мрак, когато усети, че Птах пак е
изчезнал. Не искаше да спира, защото знаеше, че ако спре, няма да може да
продължи, затова само се огледа и се опита да намери в тъмното светещите очи на
спътника си. Не ги видя, но точно когато си помисли, че го е изгубил, мракът
изсветля и в равномерното сиво, което се възцари пред очите му видя малък
навес, встрани от пътя, който следваше, образувал се между няколко по-едри
камъка, разхвърляни в пустинната местност, сред която се скитаха. Птах
съсредоточено душеше въздуха край укритието, което бе намерил и сякаш викаше
младежа при себе си.
Тот скоро намери мястото, извади неголяма черга от торбата си и я
простря върху още топлия камък под навеса. Най-после седна и се отпусна върху
грапавата тъкан на постелята си. Вдигна очи към звездното небе и се опита да си
представи накъде ще вървиутре. Познаваше света от училището на мъдреците,
познаваше небесните и земните знаци, познаваше изкуствата и занаятите, а също
историята на хората и боговете. Знаеше много неща, но всъщност за първи път се
отделяше от дома си и пътуваше сам… Не точно сам, тъй като Птах беше с него, а
това не бе малко. И, сякаш разбрал мислите на младия си спътник, Птах реши да
докаже ползата от присъствието си в това рисковано пътешествие. Той се сви в
краката на момчето и вля топлината си в тялото му, за да го предпази от бързо
идващия студ. Тот не разбра кога заспа, завит с меката козина на кучето.
Сънуваше… стени, които греят от безброй фигури, изрисувани с
най-изящни линии и с най-ярки цветове. Не знаеше дали бе в храм, в дворец… или
на открито. Светлината се процеждаше като през плътни завеси… Или не бе
светлината на деня? Странни сенки запълзяха. Не, фигурите се раздвижиха, сякаш
съживени от душите на мъртвите, чийто образ претворяваха.
Момчето се мяташе и задушаваше в съня си, така внезапно, така
изпепеляващо нахлул в съзнанието му. Тот бе прекалено млад, за да се интересува
от смъртта. Душата му бе прекалено ведра, за да се пита какво вирее в страната
на Запад, където бродят душите на мъртвите. Разумът му бе прекалено зает с
багрите и формите на живата природа, за да се пита какво причинява краят й и
какво идва след него...
После… всичко свърши така изведнъж, както започна.
На Изток Слънцето отново се роди и даде живот на Земята и всичко живо
по нея. Денят дойде.
…
Джосер гледаше червеното зарево на залеза, което правеше пясъка на
пустинята да изглежда още по-червен и още по-чужд. Далеч зад него остана черната
мека пръст на Кеме. Далеч зад него остана живителната влага на Нил. Умората на
похода предателски се впиваше дълбоко в тялото му и му напомняше, че макар и
син на бог, все пак е смъртен. Не сваляше очи от залеза на Ра. Дали наистина бе
син на Слънцето, с божествена, вълшебна златна плът? Ако е така, плътта му би
била нетленна, вечна… като душата Ка. Не бе така… Знаеше със сигурност, че
предшествениците му бяха изгнили като обикновени хора…
Но той бе Джосер. Не произхождаше от тях… бе син на… Слънцето.
Нощта падна внезапно, изпи жегата на деня и възцари хлад и отмора.
Войската спеше дълбоко, пазена от бдителни стражи. След като обходи целия лагер
и лично се убеди в безопасността му, Фараонът най-после се отпусна в меката си
постеля. Сънят бягаше от уморените му очи, с които искаше да пробие мрака и да
открие врага. Знаеше, че е наблизо. Повече от един сезон си играеха на криеница
и все по-навътре в пустинята навлизаха… Все по-далеч от черната земя на Кеме…
Все по-далеч от Дома. Войниците страхливо гледаха враждебната природа,
незнаейки дали да се страхуват повече от хищните зверове на пустинята, или от
чуждата войска. Дори не смееха да мислят за смъртта, която ги дебнеше зад всеки
хълм и камък, далеч от Долината, далеч от тези, които ще ги помнят.
Генералите все по-настойчиво се опитваха да му внушат, че е разумно да
се върнат. Страхът ги караше все по-смело да изразяват несъгласието си с
похода. Страхът от Пустинята, страхът от Врага, страхът от Неизвестното, което
дебнеше зад всеки стрък трева, зад всеки камък, дупка, стряха. Страхът от
умората, от жаждата, глада… Но не от Него… Джосер знаеше, че няма път назад. Не
и ако иска да бъде син на бог, сам бог и фараон, обединител - на Долната и
Горната земя… родоначалник на Третата династия, която ще властва през идващата
вечност над цялата Земя…Само да можеше да види къде се крие врагът… Само да
можеше да го срещне… Битката щеше да бъде негова, защото богове му помагаха… а
и да не му помагаха пак щеше да успее, защото знаеше, че Кеме има нужда от
него… Иначе всичко щеше да се върне към безпаметното време на Началото, когато
никой не е знаел какъв е и кой е, кой му е господар и защитник, кой трябва да
му дава дан…
Фараонът затвори очи и в настъпилата плътна чернота видя последните
месеци от живота си - бягството на вражата армия след последното сражение, в
което, изглежда, никой не бе победил… дългото подло бягство все по-навътре в
пустинята и преследването, което съсипваше, обезсилваше и убиваше армията му.
После черното се превърна в сиво - равномерно и всеобхватно. Тогава
видя всичко - вражата армия, капнала от умора, спеше зад съседния хълм. Бе
толкова близо, че не устоя на изкушението лично да се убеди в истинността на
изображението, което боговете му изпращаха, макар да бе сигурен, че е точно до
всеки войник, кон и палатка, както всичко останало, което до този миг ме
научавал от сивото, което идваше след пълния мрак.
Когато се изправи, бойното му куче стреснато изръмжа в съня си, но
стана и го последва.
Първата розова милувка на Ра, с която поздрави пустинята, завари
войската на Джосер строена за бой. Свити в заслона на съседния хълм, враговете
спяха. Когато лъчите на Слънцето се кръстосаха с бронзовия меч на Фараона,
атаката започна.
Унис, който не искаше да бъде последния фараон от своята династия, се
събуди, за да поздрави своя баща, Слънцето, при новото му раждане. Знаеше, че
никой не може да му отнме божествения произход… но не беше същото с
божествената власт. Розовите лъчи на Ра докоснаха бялата му роба, погалиха
беловласата глава, обагриха с цвета на бронз лицето му, изгубило цвета си.
Войниците му спяха, сгушени в червените дюни на пустинята. Тогава почувства
тръпката под краката си – тътен в кората на земята.
Битката връхлетя като природен катаклизъм.
Копитата на ездитните животни се забиваха в пясъка и земята клокочеше
като врящ котел...
Двете войски се сблъскаха, както наточен меч се сблъсква с глина.
Впиха се една в друга, после се сляха… тропот, пръхтене, дишане, звън на метал.
Накрая остана тишината.
Смърдеше. На изпражнения и кръв, на пот, на прах, на страх и още нещо…
Почти неуловимото присъствие на мъртвите...
Докъдето стигаше погледа - бе отрупано с трупове. Но не тях виждаше
Джосер. Виждаше бавното шествие на техните души. На свои и чужди. Земята на
Кеме, далеч зад гърба им, приемаше техния дар. Дарът на кръвта. И той, Джосер,
прие тежестта на двойната корона, която за кой ли път узаконяваше единството на
Горното и Долното царство.
Не за това искаше да мисли сега. Денят на живите бе Утре. А днес,
когато Ра залязваше зад червените простори на пустинята, той трябваше да се
погрижи за душите на тези, чиито трупове покриваха земята.
Сухият вятър от Запад повя и погали страните му, които сега, обагрени
от залеза, имаха цвета на пясъка. Същият бе цветът на бойното му куче, което
във високомерието си бе нарекъл Монту, както народът на Горната земя наричаше
Бога-Слънце. Когато и последният лъч на Ра, като последно дихание угасна, поето
от пустинния пясък, Монту се притисна към коляното на фараона. Джосер усети как
хоризонтът се разшири, звуците станаха по-богати, сякаш тишината бе пометена,
миризмите разцъфнаха, като екзотични цветя, каквито не бе познавал досега… и
нещо друго се случи, нещо ново, което заличи чувството му за победа и
удовлетворение от стореното през този ден, и през целия му живот до този ден…
Бе усещане за ненарушена от нищо сивота, в която броди и разбира
всичко… дори неща, за които никога не беше мислил, дори неща, за които цял
живот бе питал…
Сега вече Джосер знаеше, че наистина е станал бог и фараон на цяла
Кеме.
Знаеше и точно какво ще направи, за да не позволи на мъртвите, които
бродеха край него и търсеха подслон, да изчезнат без следа в небитието.
В еднородното сиво на съзнанието си видя как се издига пирамида, в
която щеше да приюти всички, които го бяха следвали в живота и онези, чиято
смърт бе причинил, следвайки пътя си на обединител.
Монту притвори очи, сви уши към врата си и стисна челюсти. Съсредоточи
цялата сила на ума си, проследявайки мислено пирамидалната форма на муцуната си
и фиксира върху носа си идеята за съхранение на съзнанието след смъртта, чрез
съхранението му в структурите на мъртвата плът, която е обитавало…
…
Иемхотеп седеше кръстато в традиционната поза на писар и изпълваше
пресния папирус с изящни знаци, в които се опитваше да вложи не само смисъл, но
и това усещане в душата си, което го бе накарало да вземе писеца и чернилото и
да запише това, което бе посетило неговата Ка, докато бродеше сама, освободена
от съня му. Ка искаше да се завръща винаги при него. Ка можеше да го направи...
макар Иемхотеп да не разбираше защо и как и откъде го бе научила. Това не беше
важно. Важно бе да го запише. И пишеше. Светилникът догаряше, небето беше
черно.
Ръката му се движеше плавно по
грапавата плът на папируса и отмерено извайваше това, което бе в главата му,
чрез сложното огледало на йероглифите. Увереността, че е уловил нещо, което
лежи в същността на природата, в същността на живота и на смъртта го караше да
чувства леко опиянение, което не му позволи веднага да забележи, че светлината
е угаснала.
Звездите студено грееха зад отворения прозорец. Рижавата Нут се
притисна в крака му и близна коляното му, сякаш да го подкани да продължи.
Четката попи чернило и продължи да отбелязва мислите му върху листа. Иемхотеп
беше сигурен, че е открил безсмъртието си, защото знаеше, че писаното слово ще
остане през вековете и ще стигне до всеки, който би пожелал да го докосне -
чрез погледа си и ума си.
Знаеше, че не това го бе събудило от тежката му дрямка без сънища.
Защото това го знаеше отдавна… от времето, когато за първи път усети силата на
думите, дошли до него не чрез речта на друг човек, а чрез тихата въздишка на
папируса.
Но колко бяха тези, способни с очи и с ум да се докоснат до Мъдростта,
оставена от други?
Какъв бе начинът да се запази знанието? Дори въпросите без отговор да
се запазят? Какъв бе начинът да се запази съзнанието? Едно и също ли бе?
Записваше ли се ума в нещо, тъй както мислите - папирус?
Какъв бе начинът да съществуваш и "отвъд"… Реална ли бе
страната на Запад, където отиваха душите? Отиваше ли нещо там? Възможно ли бе
душата да се завърне обратно… Какво бе душа? Какво бе общото на разума със
знанията, със същността на онзи, от когото излизаше, след смъртта му… какво бе
Ка?
Светилникът дремеше в края на плота за писане. Иемхотеп отново потопи
върха на четката в чернилото и чак тогава осъзна тъмнината наоколо.
Нут затвори очи, прилепи ушите си към врата си, стисна челюсти и
изпразни ума си от всичко. Когато заплува в равномерното сиво на извънсетивните
възприятия, тя концентрира мисълта си, следвайки очертанията на пирамидалната
структура на муцуната си и проби мрака, настъпил пред погледа на нейния
питомец.
Иемхотеп отново видя и разбра всичко. Беше толкова просто, толкова
лесно, толкова стройно, познато, разбрано… Не, не точно познато и не точно
разбрано.
Нямаше значение. Това, което пишеше, беше структурата, върху която
щеше да построи моста над бездната на световете на живите и мъртвите. Вече
знаеше, че светът на мъртвите имаше нужда от структура, в която да съществува…
Съзнанието след смъртта на тялото трябваше да се помести някъде, да се приюти…
в нещо, достатъчно трайно и достатъчно подобно на структурата, в която
съществуваше в живото тяло.
Нут се протегна и шумно издиша. Иемхотеп бе схванал основното. Бе
разбрал онова, в което тя бе уверена, но което не бе в състояние да провери.
Мъртвите можеха да се завръщат… душите им, или онова, което оставаше след
смъртта… когато телата не биват изяждани, изгаряни, унищожавани. Съзнанието се
завръщаше в запазените структури на оцелелите трупове и бродеше край тях, или
вътре в тях? Докато съществуваха… докато имаше - кост, кожа, косъм, в който да
се вкопчи. Нут знаеше, че всяко отделно същество е записало историята си и
историята на вида си в структурата на тялото си… там, дълбоко скрито,
недостъпно за сетивата… там, където се записваше информацията, която се
предаваше на идващите поколения… Там бе обиталището на душата на тези, които
имаха съзнание, че съществуват.
Не беше лесно съзнанието да бъде изпратено "отвъд". Не беше
лесно да се прескочи границата. Не беше лесно мисълта да се отдели от своя
материален носител - мозъка, и да се отрази другаде… Не беше лесно… особено
когато не притежаваш реч, ръце и писменост… когато дори не притежаваш огън.
Именхотеп стана и бавно се запъти към полицата на стената, където
държеше клечките с върхове, обработени с фосфор и сяра. Дори не осъзна, че
всъщност тъмнината не му пречи, защото по някакъв странен начин виждаше всеки
предмет… дори йероглифите върху папируса. Драсвайки върху грапавата повърхност
на папирус, обработен с пясък, клечката пламна и освети малката му работна
стая. Почти се уплаши, когато видя колко различна е тя, в сравнение с образа,
който имаше за нея в тъмното.
Но йероглифите бяха там, съвсем истински, като това, което отразяваха.
Светилникът догоря точно когато Ра дойде в своята колесница и сияйното
й злато прогони мрака над Кеме.
…
Когато Джосер се завърна от победоносния си поход в Гиза, заповяда на
своя пръв слуга, Иемхотеп, да му построи пирамида. Иемхотеп коленичи пред
господаря си, докосвайки с глава коленете си и му представи готовите планове на
Пирамидата.
Джосер бе Фараон, Син на бога и Бог… Затова не попита и не се попита
как божествената му воля бе стигнала до слугата му Иемхотеп, преди да я е
облякъл със слово. Иемхотеп, който бе скромен слуга на своя господар, вярваше в
божествената природа на разума си, с който успяваше да открива неща, които
никой друг преди него не знаеше… както и да се пита за неща, чийто отговор си
оставаше скрит. Затова не се учуди, че е предугадил повелята на владетеля. А
дали не го бе тласнал към нея?
Нут се скиташе по пустите улици, гонена от повика на плътта, който я
караше да броди, търсейки оня, с когото клетките й биха се слели така, че
Силата на Тласъка да не изчезне, да се развие, да разцъфти… Повикът на Монту я
настигна, стовари се като порой от камъни върху главата й. Заби крака в
настилката на улицата и зачака зовът да отслабне - не искаше да му се подчини.
Твърде много трупове и кръв имаше в представата му за безсмъртие. Не
отслабваше. Тялото й трепереше, като трескаво. И тогава, с периферията на ума
си, на самата граница на пустинята и града, тя откри другия.
Птах бързаше по прясна следа. Сигурен беше, че води към Гиза. Цяла
войска - съвсем скоро бе разорала със стотици крака мазната пръст на Великата
Кеме. Тот бодро крачеше след него. Тогава чу нейния зов - бе прекрасен като
зова на морето… Бе прекрасен като… представата за съвършенство, безсмъртие и
вечност. Ума му се сля с нейния… и хукна с едри скокове към Нут. Очакваше ги -
седнала на прага пред дома си. Иемхотеп разбра, че вече има всичко, което му е
нужно за да започне и да завърши строежа на Пирамидата, а Тот разбра кое е
мястото, което бе сънувал.
…
Един живот им стигна.
На Джосер - да стане велик владетел, бог и основател на династия,
бележеща началото на най-големия разцвет на Кеме… и да запази името си за
вечността. А Вечността, след Джосер, поколенията започнаха да съизмерват с
Пирамидата.
Иемхотеп се съхрани чрез словото и също стана бог, макар и не
владетел. Проектът, който бе създал за пирамидата на Джосер, през следващите
две столетия използваха за строежа на още най-малко двеста пирамиди, сред които
на Хуфу, Хефрен и Микерин.
Тот влезе в тъмните им лабиринти с Птах и нарисува всички мъртви,
загинали на служба при владетеля, в чиито изображения душите могат да се връщат.
Освен това остави и картина за това, как Богът на мъртвите (с глава на чакал),
с помощта на чакал (или куче?) претегля с везна греховете на смъртните, преди
да ги пусне в земята на Запад. Идващите поколения, кой знае защо решиха, че Тот
е сътворил везната и го обожествиха като бог на мъдростта. За Птах останаха
изкуствата и занаятите. За Нут - небето и покрова в саркофага. На Монту
Слънцето отнеха, само войната остана…
…Преди 4 500 години, когато бяха построени великите пирамиди на
платото Гиза, които трябваше да съхранят структурата на съзнанието за
Вечността…
gabriellezz.wordpress.com,
21.05.2002 г.
blog.bg (gabrielle.blog.bg), 03.02.2007 г.
ТОЛКОВА Е РАНО
(откъси)
Дъждът още капе от листата на дърветата. Локвите ловят лунни лъчи и
светят – като пътеводители. Кого ли водят и накъде ли?
Къщата спи. Вятърът се процежда в керемидите й и я кара да стене като
арфа.
Пиша – пръстите търсят буквите, преди разумът да е подредил мислите.
Спомени случки избухват, цели картини рухват - откъде да започна? Тъй дълъг бе
днешният ден…
Не, днешният предстои. Сега ще разказвам за Вчера.
Прибирахме се уморени. Колата търсеше брод през следите от пороя,
останали по шосето. Пътувахме, понесли със себе си усмивки от приятелски лица и
гръмотевици. Цветовете на вечерта още лепнеха зад клепачите ми, миризмите й още
изпълваха порите ми… Тази вечеря, продължила до среднощ ни събра отново –
всички онези, които преди 15 години празнувахме в празен апартамент края на
младостта или началото на зрелостта… А може би празнувахме не промените на
възрастта, а на времето. Онова, което преди 15 години помете живота ни и ни
даде възможност за избор.
Кой избра? Избрахме ли нещо?
Облягам главата си на рамо, почти заприличвам на птица. Искам да пиша
за днешния ден. Не, за вчера. Искам да пиша за жътвата, защото жътвата бе моят
избор… Или поне един от многото избори, които направих.
Жътвата бе избор и на баща ми; стана избор на майка ми и дори на
Никола…
В този час къщата спи. Вятърът още се процежда в керемидите й и я кара
да стене като арфа. Пиша, свила глава под крило, като птица. Галя думите с
пръсти, като с пера…
…Жътвата започна вчера, в 16:20 часа. Повече от осем часа чакахме
комбайнерите, повече от осем часа неизвестност… Слънцето пече безмилостно –
хора и зърно горят и остават с все по-малко влага.
Когато отидох на нивата, комбайните току-що я бяха обиколили и бяха
изпразнили контейнерите си в камиона…
Влакънцата на перата стават остри като стрели. Не, като подострено
перо.
“Слънцето жари, само часовникът показва, че идва краят на деня.
Червената “Лада Самара” спира под
сянката на ореха, почти забила муцуна в хладката трева край дънера му. Ели
затръшва вратата, прах се вдига от ламарините, танцува под прожекторите на
процеждащите се през листата лъчи. После бавно поляга на земята, невидян от
човешките очи.
Тя вижда баща си и Никола - изгубени сред жълтото на нивата. Тича към
тях през стърнището. Отрязаните житни стъбла пронизват спортните й обувки,
провират се между чорапите и дънките и се забиват в плътта на нозете й. Тича,
без да усеща ласката им.
Димитър и Никола стоят, забили крака в току-що освободената пръст.
Усмихват й се невярващи и не смеят да й кажат приблизителните си оценки за
добива…
Житото, тежко и знойно, лежи на нивата. Комбайна леко го подхваща,
изправя уморените му стъбла и поглъща класовете – узрели, изпечени, тъмни…
Зърната се ронят в търбуха на звяра и го изпълват. После камионите поемат
товара и се отправят към стопанския двор, за да изхвърлят в склада на купчини
дара на земята…
Нивата изглежда недокосната.
И Ели се усмихва, гледа ги – мъжете на живота си.
Димитър - висок, с разгърдена риза, под която не крие коремче,
потъмнял от умора, жега и набола брада. Стоманената му коса, полускрита под
бейзболна шапка потръпва като жива от случайните пориви на вятъра. Гледа нивата
си и не вярва, че е победител…
Никола – със светли очи и изрусяла брада, със синя тениска и сиви
панталони. Прокарва ръка през зачервеното си чело, за да избърше болката от
главата си. Гледа нивата и още не вярва, че земята може и да дава.
Димитър, който цял живот бе преподавал математика, започна да
обработва наследствените си ниви, веднага щом собствеността върху тях му бе
възстановена. Собствеността върху земята – с кръв изтръгвана някога, тъй мудно
се връща сега… Започна, без да знае нищо за съвременното земеделие и без да
познава някой, който би могъл да му помогне. Започна не от алчност и не от
нужда, а от вярност към мъртвите.
Като измъкване от старостта започна да се учи. Започна да търси хора,
с които да се консултира – кога се дискова; колко пъти; по колко килограма семе
на декар се сее; колко време след дисковането… кога и с какво се тори. Кога и с
какви хербициди се пръска… Започна да търси хора, на които да плаща, за да
извършват агро-техническите обработки. Започна – въпреки тихата съпротива на
жена си; въпреки недоверието и насмешката на роднини и познати…
И само с подкрепата на дъщеря си, изразена в неизменно демонстрирано
доверие и в пари. Понякога Ели ходеше с него. При агрономите-консултанти; при
сключването на договори за купуване на торове и хербициди; по време на
дисковане и сеитба. Стъпваше с лачени обувки по хлъзгавите коридори на властта,
която все лъжеше, че дава пари за подпомагане на земеделските производители.
Никога и дума не стана за подпомагане на собствениците на земя – излъгани в
очакванията си за справедлива поземлена реформа, тъпкани и мамени от алчни
арендатори и загиващи бивши ТКЗС-та. Стъпваше и по нивите със спортни си
обувки, не се страхуваше от жегата, само от студа… Но газеше снега през късната
есен и ранната зима, когато житата зеленеят, но се готвят да заспят; през
пролетта – когато се пробуждат и наторени, започват бурно да растат. Колкото
по-добре наторени, толкова по-тъмнозелени… И през лятото. По жътва. Крехката му
дъщеря не пропусна нито една. Жътвата, когато прибираш плода на труда си и дара
на земята… Когато всяко зрънце е част от твоя живот… Жътвата – когато разбираш
мощта на природата, която единствена има привилегията да дава и да взема.
Тази година даде.
Миналата – взе.
Димитър стоически стисна устни и не позволи да се пречупи единственото
му дете.
Сега Ели гледа златните зърна и слънцето, което ги прави още
по-опияняващо златни…
Когато комбайна за последен път повърна зърното от търбуха си в
каросерията на камиона и той се изгуби в праха на черния път, тръгват към
съседната нива. Елината нива, само 10 декара, до гората… Купената нива – с
парите от земеделието. Едва за втори сезон я обработват. Миналата година дори
не успяха да я изорат през есента. Земята замръзна и чакаха до февруари, когато
верижният трактор разпори плътта й с грубите си плугове и остави след себе си
буци пръст, като камъни. Върху тях посяха слънчоглед, който все пак порасна и
даде достатъчно, за да плати направените по отглеждането му разходи.
И сега, малката Елина нивичка, скрита зад зелените корони на акациите,
се червенее сред бледожълтото на околните блокове, засети с пшеница.
Камионът грухти в черните коловози, спира. Горан, шофьорът, се смее,
очите му светят и се впиват в Ели:
- Оттук виждам коя е нивата на баща ти. Бас ловя, че е тая, червената.
Тя ли е, а?
Ели го гледа – едър, потен, червен – от слънчев загар и от жега, бърше
оплешивяващото си теме.
- Тя е. – казва и се усмихва. Деликатно. А вътрешно ликува… Заради
Димитър, заради признанието, което този селски човек му дава.
- Разбрах от Красен, комбайнера, че бил 70-годишен… като моя тъст… ама
бабалъка само в къщи си седи и всяка вечер се дави в ракия. Нищо друго не го
интересува… Той и да се интересуваше от земя, пак нямаше да може да направи
това, което е направил баща ти.
Димитър върви с широки разкрачи покрай черния път, гледа скицата в
ръцете си и мери. В това време комбайна пристигна и Красен, комбайнера, вика,
та се къса – надвиква тракането на машината:
- Какво има да я мериш, тя твоята нива си личи коя е… по цвета на
житото личи… пък и плевел няма да намериш…
Ели тича след него, тежките класове я удрят точно там, където ръбът на
дънките оголва пъпа й. Загорялата кожа се зачервява от полените… настига го:
- Ще ме качиш ли да обиколим нивата? – Красен кима с глава.
В това време Димитър е свършил с измерванията си и застава зад й.
- Нека аз да се кача. По-добре да оставим малко на съседите, отколкото
да кажат после, че сме им ожънали житото…
И леко отмества момичето от стълбата, на която вече е стъпил.
Ели тупва на земята, кипяща от яд. Не иска и зрънце да се разпилее от
нейното жито… Онова, върху сеялката, с която са го сели е тежала (да не
подскача по буците)… онова, за наторяването на което отложи дело и
пътуване… С хербициди го пръска баща й –
не прескочи най-подходящия момент за житото, без гледа сърцето си, което все
прескача.
Димитър заема мястото й, увисва на стълбата на комбайна и се носи по
земното море, вълните му се разбиват в зъбите на машината и потъват в пастта й.
Вятърът подухва, все още горещ, блъска се в стената на дърветата,
слънцето залязва зад хълма…
Пълен с тежко зърно, камионът грухти между коловозите на черния път.
Някъде пред него се сляга прахта, вдигната от колелата на червената “Лада
Самара”. Почти едновременно стигат до склада, където Никола ги чака и изсипват
последната купчина земна плът за това лято…”.
В този час къщата спи. Вятърът още се процежда в керемидите й и я кара
да стене като арфа. Пиша, свила глава под крило, като птица. Галя думите с
пръсти, като с пера…
… Седнахме на двора, зад къщата. Дневните насекоми се бяха изпокрили,
нощните още не бяха излезли на лов. Само щурците отнякъде пееха и смесваха
гласа си с гласовете на птиците. Мама донесе кана с айрaн, която изпихме, преди
да е седнала…
Влакънцата на перата стават остри като стрели. Не, като подострено
перо.
“Ана…
Лицето й, като избеляло, свети в здрача. Челото й е стегнато с
копринен шал, иззад който стърчат изрусени кичури. Преди четири години, когато
започва тази авантюра със земеделието, тя е толкова “против”, колкото не успява
да скрие зад външното си одобрение.
Звездите блещукат на изток, а зеленото на небето все още се бори със
залеза. Ана все още не може да разбере как човекът, с когото бе изживяла живота
си, можа да се превърне от математик, подготвящ средношколци за международни
олимпиади по математика в земеделски производител.
Звездите надделяват над залеза.
Вятърът носи аромата на полето – на жива пръст и изгорели стъбла, на
цветя, треви и пепел…
След първата жътва, след първата добра реколта, с която земята се
отплаща, Ана бавно започва да се променя… През онази втора есен, преди три
години, по-лесно приема отсъствията на Димитър, който отива на полето – да
дискова, да сее, да оре, да тори… вместо да стои в къщи и да взема по-лесните и
сигурни пари от уроците по математика… Онези пари, които зависят от човека, а
не от природата, която дава и взема. Природата, със своите пороища и бури,
поледици, сух студ, градушки, суша и пожари… Природата, със своя тих дъждец,
със слънцето и пухкавия сняг, под който тихо спят поникнали зърна, с вятъра и
пролетния аромат, разнасян от пчели, цветя, дървета и жита…
Ана вече по друг начин чете българската литературна класика, която цял
живот е преподавала, без да я усети с всичките си сетива и с душата си. Не бе
разбирала истински “Градушка”, “На нивата”, “Жътва”, “Снаха”. Не бе разбирала
ужасът и зависимостта от природата. Не бе разбирала всеотдайността към земята,
любовта към “голямата нива”, и онова, което те кара да плащаш жътвата с живот.
Комарите тихо пищят, стрелват се покрай ушите и изчезват в листата на
ореха. Вече е тъмно, то телата още туптят с ритъма на жегата. Отново
изпразнени, четири чаши белеят върху плота на масата.
Никола преглъща последната глътка разхлада.
Никола…
Само допреди няколко дни той не бе искал по какъвто и да било начин да
участва в този експеримент, земеделието. Но винаги бе участвал. Когато бе нужно
– бе давал пари. Когато бе изгодно – бе купувал земя. И бе заставал на полето
до Димитър – когато трябва. Но усещането, че прави това против волята и разбиранията
си все повече тежи. Тази вечер той се усмихва. Дори не се опитва да крие
възбудата си.
Никола, градското чедо, което в най-тежките си години, когато
професията му на инженер-химик го изоставя, или която той от гордост изоставя,
се бе приютявал в майчиното село, в семейната мелница. Там се научи да познава
житото. Научи се да цени труда на селянина. Научи се да уважава хората, които
се изхранват с този труд или се опитват да оцеляват с него. Но така и не
повярва, че от него може да се печели достатъчно, за да се живее достойно и
независимо.
Сега се усмихва и крие очите си зад черните си мигли. Сега и той
очаква – отплатата на земята.
Вятърът шуми в листата на дърветата. Звездите вече не блестят.
Въздухът се изпълва с мирис на светкавици и дъжд.
Седят четиримата на масата, небето потъмнява, пада като похлупак…”
Умората слепва очите ми.
Тъй дълъг бе днешният ден.
Не, Вчера.
Вчера, когато ожънахме и успяхме да приберем зърното в склада преди да
се развихри бурята… Вчера.
Денят, нахранил цялата година.
Литературен сборник „Детелина-4”, изд. „Майобо”,
Враца, 2008 г.
ШОФЬОРИ
(откъси)
Слънцето още беше високо и още прежуряше, но денят вече си отиваше и
идващата вечер обещаваше хлад. Хлад – за напуканата суха земя, за пожълтялата
трева, за изгорелите листа на дърветата.
И за хората – изнурени от дългия
ден, потни, лепкави, непоносими за себе си… Хлад – за уличните котки, търсещи
храна в нажежените контейнери и за глутниците псета, скрити в храстите на
парка. Най-хубавите часове на деня – когато той още не си е отишъл и нощта още
не е дошла. Когато хората се прибират, измиват от себе си праха и умората,
захвърлят страха, стреса, гонитбата – на пари, кариера, обществено положение и
всичко онова, което ги прави винтчета в машината, наречена “общество” – и
остават просто хора. Същества, сгушени в уюта на дома си, както котката в
контейнера и кучето под храста, и усещат топлината на близките си, вдъхваща
енергия – най-после топлината, заради която денят е изсмукал енергията им.
- Иво… Иво!
Иво се стресна, но не помръдна. Хубаво му беше.
- Иво! Вечерята изстива, хайде, прибирай се!
Той погледна още веднъж слънцето, което го ослепи, после дърветата в
парка и накрая – балконите на отсрещния блок. Не искаше да се прибира...
............................................................................
Слънцето още беше високо и още прежуряше…
Звънът на часовника се стовари като удар с чук по главата му. Не можа
да се събуди веднага, още сънуваше. Сънуваше влака, връхлитащ го всяка нощ, и
всеки ден, и всеки миг, в който затвореше очи.
Пътуваше по тесен, син, безкраен път. Около него нямаше нищо. Съвсем
нищо, освен една железопътна релса, която някога някъде ще пресече пътя… и един
влак, който ще го връхлети… и ужасът, че това е неизбежно. Понякога влакът
изобщо не се появяваше. Друг път го преследваше, успоредно летящ след него, по
успоредната на пътя релса… и не се знаеше къде пътят и релсата ще се пресекат.
Най-страшен беше прелезът. Тогава колата му, незнайно защо угасваше и оставаше
на релсите.
............................................................................
Максим стана, акуратно подреди леглото си – така, че нито една гънчица
да не остане. Главата му се въртеше, в устата му горчеше. Влезе в банята, пусна
студената струя върху себе си. Изгони съня, но страхът остана, заедно с
горчилката.
............................................................................
Излезе на балкона. Слънцето го ослепи – все още високо, все още
прежурящо. Примижа – тежките му клепачи почти затвориха очите му. И я потърси –
красавицата си – бяла, чиста и неповторима. Единствената му любов и грижа,
единствената му радост и гордост… Стоеше си – точно под балкона му, под
лампата. Но не беше нито бяла, нито чиста. Огромно червено петно от прясна боя
се стичаше по предния й капак. В първия миг не проумя какво точно не е наред –
затвори очи и пак ги отвори. Петното си стоеше – все по-голямо, все
по-разливащо се – като кръв по бялата й плът. Пак затвори очи – зави му се свят
от болка. Краката му се подкосиха и тежко падна на мозайката. След малко се
свести и пак погледна през перилата. Нямаше грешка – там си беше петното.
Агонизираше – любимата му – бяла, чиста, съвършена… до тази сутрин… може би
допреди час, допреди миг…
Главата му бучеше – не от спирачките на влака, от нахлулата в нея
кръв. Тилът му пулсираше, ударите на сърцето се стоварваха направо върху
мозъка. Болеше – всичко болеше –
главата, душата, тялото. Пое дълбоко въздух, хвана гърдите си с две ръце – да
не избяга въздухът и хукна.
Гъста и лепкава, кръвта се стичаше по белите й форми… Не, боята по
капака й, по калника… и капеше на едри капки по асфалта… капки кръв от невинна
жертва...
Алманах „Нова българска литература. Проза 2009”,
изд. „Буквите”, София, 2009 г.
„Шофьори”, изд. „Литернет”, Варна, 2008 г.
ТЕСТ ЗА РАЗУМНОСТ
Сънувах сън – един от онези сънища, които са като филми; или като
пътуване в някой друг свят... Сънища, в които нещо се случва; в които виждаш
ръцете си и цвета на въздуха... В които знаеш, че можеш да промениш света...
...Всичко започна в един шумен ден – на шумен площад в шумен град.
Шумна тълпа обикаляше трескаво шарените сергии. Всичко беше толкова ярко – като
в мечта.
Вървях сама сред тълпата... Толкова много лица, все различни...
Разминавахме се – без да се докосваме, без да се срещаме...
Вървях... и започнах да виждам истински различните... Кожата падаше от
тях – като втечнена смола. Вдигнах глава – в небето умираха птичките, поразени
от цветна светлина. Разбрах всичко, благодарение на очите си, които разлагаха
слънцето на осемцветна дъга.
Стана тихо. Тълпата се сгъстяваше. Крачех сред хора и други същества.
Космическо нашествие ли беше, или среща с мечтаната съдба?
Краката ми се подкосиха, но продължих да крача. Затъвах в асфалта като
в пясък. С ръце разблъсквах телата покрай мен... Те бяха осем вида – човеци и
седем различни раси пришълци.
Добри и благородни; умни, всемогъщи... или потайни, зли?
Вървя. Не знам какво да правя – тълпата, все по-цветна, все по-весело
шуми... хората не виждат... края на своето самотно съществуване или началото на
всички космични висини...
Вървя. Само аз виждам другите в тълпата. Не знам как да ги предпазя...
Хората от другите? Или другите – от хората?
Или себе си...
Вървя. Краката ми все повече потъват и ужасът ми става всепоглъщащ.
С ръцете си разблъсквам люспести тела.
И знам – дори в съня си знам, че щом ръцете си сънувам – с тях мога да
променя света.
Разблъсквам люспестите им тела, почти потъвам в отвращение и ужас от
досега си с чуждото...
Тогава почти се събудих – от нежност в дланта си; от спомен – за онова
гущерче, което някога прегръщах през октомври, за да му вдъхна топлина си...
Продължих да сънувам – те, люспестите пришълци – не бяха чужди, щом
мога да ги заобичам... Не бяха и заплаха – ако можем да си отворим сърцата за
тях...
Блъскам се в тълпата; все по-трудно ходя.
Продължавам.
Смътно подозирам, че това е изпитание. Или тест?
За човечност...
За мен ли е?
Или за всеки от тълпата?
Или – чрез мен, за всеки.
В този миг някой ме сграбчва.
Не умрях.
Не се събудих.
Изпитанието продължи.
Разбраха и разбрах, че не се страхувам.
Погледнах го – очи в очи.
Беше различен.
Какъв точно – не знам.
Усетих топлина и ласка и близост.
Усещането ми за самотата в тълпата отлетя... Някъде високо птиците
летяха без крила.
Разбрах, че съм избраната – да покажа колко струва нашата звезда.
Усмихнах се. Опивах се от усещането за близост и доверие... и за
стремеж към нови светове и знание.
Усетих, как главата ми се превръща в съд, който може да поеме
Вселената.
Изпитание? Тест?
За разумност...
Гледах моя пришълец – очи в очи и бях щастлива, че най-после съм
намерила някой, с когото бих могла да споделя... кое?
Началото и края? Времето? Безкрайният низ от светове? Или цялото
познание за Вселената...
Прегръдката на чужденеца влизаше в сърцето ми. Това ли чаках цял
живот? Докосване от Космоса? От друг живот? От друго? Докосване на умове, което
се превръща в чудо?
Площадът беше още по-цветен. Осемцветната дъга разточително огряваше
чуждите и човешките лица.
Гледах ръцете си, които галеха чуждата глава.
Това ли беше изпитанието? Краят на теста?
Спечелих ли? Уважение за нашата звезда и право на вечност?
Празненство ли ни чака, или нападение?
Пиршество или унищожение?
Чуждите устни докоснаха моите, взеха дъха ми. Тялото ми омекна,
цветовете изчезнаха... „Ще ме приемеш ли в себе си?” – чувам в ума си.
Да приема – какво?
И чувствам как някой влиза в главата ми; как губя плътта си.
Очите ми са затворени – в съня ми.
И виждам – в съня – как сънувам ръцете си.
Виждам ги – през затворените си клепачи; през лицето си – без очи.
И знам – с тях мога да променя всички бъднини.
Усещам как чужденецът целува ръцете ми... изтрива ги... от тях остават
само осемцветни отпечатъци от устни.
Прогонвам чуждото съзнание от своето.
И бавно, в съня си, осъзнавам, че сънувам.
Осъзнавам, че ако се проваля на теста всички губим.
За какво е изпитанието сега?
За какво е тестът?
За независимост?
Връщам мисълта си в това, което мисля, че е моята глава. Знам, че сега
е моментът всичко да спася.
Поглеждам към ръцете си – няма ги. Само нокти са ми останали още.
Докосвам с тях човешки същества – от малкото, които са останали – още.
Сега разбирам.
Не съм избраната. Тестът е за всеки.
Дори само един да оцелее от изпитанието – ще оцелее всеки.
Докосвам човешките същества край мен – те бавно връщат телата си.
Рано е още да се радвам. Още не съм спечелила душата си.
Аз върнах всичките човеци – ще ги опазя ли?
В този миг разбрах, че мога да направя всичко. Някак, без да знам как,
тялото ми си спомни всичко, което някога е знаело и което някога съм искала да
знае.
Превърнах се в перфектна машина за бой; за убиване.
Видях как площадът избухва в осемцветни дъги. И всичките пришълци от
всичките седем чужди раси ме връхлетяха.
Ръцете ми свистяха като саби. Докосваха, разсичаха, спояваха и
смесваха.
Това ли е да си строител на нови светове?
Площадът светеше във всичките си багри.
Празен.
До мен стоеше моят извънземен, почтително изправен.
Върху пясъчника на площада с големи осемцветни букви светеше думата
„отличен”.
Бях хипнотизирана – всяка буква се въртеше и образуваше концентрични
кръгове от осем цвята. Пропадах – през осем свята пропаднах – от цвят в цвят;
от свят в свят.
И всеки път се питах – „отличен” или „отличен”.
Оценка ли беше, или качество?
За мен ли, или за моето слънце?
Какво следва сега – нападение или асимилация?
И някак потъвайки, към поредния свят видях, че буквите са написани с
разрязани тела.
Аз ли бях убила всички? Аз ли ги бях нарязала така?
Триумфът се превърна в лепкава вина.
Потъвах.
Изгубих ръцете си от поглед – вече нищо не можех да променям...
Тогава видях, че буквите не бяха просто разрязани тела. Те бяха
молекули; бяха код. Генетичният код на разумния живот... Не, генетичният код на
Разума...
Събудих се от съня в съня си.
Отново бях на цветния площад. Усещах пясъка в краката си. Изпитах
разочарование – какво толкова – геномът на човека вече е открит. А после чух в
главата си гласът на моя спътник – „Геномът на своя разум да разчетеш – лесно
е. Геномът на Разума да знаеш – много е.”
И разбрах, че съм преминала през още едно изпитание. Преодолях ли моя
грях, или чрез него спечелих? Гордостта на разума. Убеждението, че всичко мога
да науча; всичко мога да разбера... и чрез разума мога да стигна навсякъде...
Главата ми пулсираше. Не, чужди думи пулсираха в главата ми и ставаха
мои – „Разумът е смес от всички Разуми. Еднакви и различни; добри и зли...
Разумът е това, което ни свързва и смесва; разбърква ни и ни оставя идентични с
началните субстанции...”
Това ли бе урокът на нощта?
Или го измислих сутринта?
Отличен или отличен?
Оценка или качество?
Ръцете ми са чисти – площадът бе тест и изпитание, не беше сеч, а
възпитание...
„Обичай, доверявай, сливай се... Но знай кога да спреш.”
Това ли е поуката?
Или е предупреждение?
blog.bg
(gabrielle.blog.bg), 22.02.2007 г.
Алманах „Нова българска литература. Проза 2010”,
изд. „Буквите”, София, 2010 г.
