ЖИВОТА В СТИХ СЪБРАХ - ЕСЕТА И ПУБЛИЦИСТИКА - 1

ЕСЕТА И ПУБЛИЦИСТИКА

Ако трябва да отговоря на въпроса – кога за първи път разбрах, че публичното писане ще се превърне в най-важния акт на живота ми, без колебание бих отговорила – на 18 ноември 1989 г.

Е, всичко е пред очите ти, Читателю...

18.11.1989

Трудно се пише първият ред върху белия лист. Неоформените, неподредени и неясни идеи се разбягват, съзнанието остава пусто. Познато усещане – да се избистри мисълта, да се намерят най-точните думи, сбито и ясно да се каже – истината. Върху него се наслагва ново чувство – на отговорност за написаното. Защото случилото се днес ме кара да мисля, че това, което пиша, вече може да бъде прочетено.

През последните дни се случиха невероятни, според доскорошните ни критерии неща. Нека всеки ги разбира и преценява по своему. Не искам да пиша за скептицизма, станал надежда. Нито за вярата, нито за страха. Не мога и не искам да правя характеристика на промените, настъпващи в обществения живот. Не мога да прогнозирам.

Искам да пиша за моите чувства и мисли, предизвикани от едно конкретно събитие – митингът на площад “Александър Невски”.

Отидох там почти случайно. Тръгнах без да бързам – не очаквах нещо изключително. Думата “митинг” в нашето съзнание е придобила сив цвят с вкус на задължителност и досада.

Вървях – хората вървяха край мен, малко възбудени, малко любопитни – да отидем, да видим. Вървях, не мислех – от много мисли в съзнанието не остава нито една, която може да бъде изказана с думи.

Станах част от тълпата. Рехава тълпа – в периферията. Кой чул, кой недочул. Четат се лозунгите – кой видял, кой не видял. Разветите български знамена се посрещат със същото въодушевление, както и хората по дърветата. Кой разбрал, кой не разбрал…Идват, отиват си.

Потъвам в тълпата. Гласовете на ораторите най-после стигат до мен. Чувам цели изречения. Смисълът на казаното стига до съзнанието ми. И всичко наоколо изчезва – далечните сгради, дърветата, хората, дишащи до мен. Остава само българското слово – мощно, честно, свободно.

Бавно напредвам към входа на храма. Гледам лицата около себе си – млади и стари, скептични и вярващи; критични, искащи, възторжени и недоволни; надяващи се. Апатични не видях.

И почувствах силата на тълпата. На тази рехава и още незнаеща какво точно иска тълпа. Може би защото вече знае какво не иска.

Митингът свърши – тръгнах си. Малко от речите запомних – не речите са важни. Митингът свърши. Вървях по улиците и гледах лицата около себе си. И тези лица бяха апатични. Не се питах моето лице какво е.

Вървях и мислех, че промяната ще бъде трудна. Не промяната във властниците и не промяната в обществото. Промяната в нас ще бъде трудна. Страхът е в нас и благоразумието, карало ни да мълчим. Инертност в мислите и поведението ни. Свикнали сме с безнадеждността – надеждата - стъписва ни.

В къщи съм. В упор гледам белия лист. трябва да променяме живота си… И изтръпнала пиша – “Трябва да променя живота си”. Всеки своя живот да променя. Всеки своята отговорност да вземе.

В къщи съм. Трудно е да променя живота си – ще го направя ли? Ще мога ли да бъда себе си? Ще мога ли с крехкия си гръбнак да вървя изправена, на светло. Каква тежест ще може да поеме той? И се питам – тази ли съм, за която се мисля? Мога ли да рискувам? Ако изляза “навън”, ще устоя ли…

Ще можем ли да излезем от себе си.

*** 

Пиша. И това, което написах се отклони много от това, което исках да напиша.

Връщам се в началото – митингът на площад “Александър Невски”. Или още по-в началото – дните от десети ноември насам. Много неща станаха, много думи се казаха. Много мнения се изказаха – кои по-умерени, кои по-революционни. Нередности се откриха, виновници се потърсиха. За престъпления се заговори, наказания се поискаха.

 Никой не каза „СРАМ МЕ Е”.

 Срам ме е, че мълчах и заговорих, когато ми позволиха.

  

„Отключени думи”, изд. „Отворено общество”, 1999

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

Електронно списание LiterNet, 09.11.2004, № 11 (60)

18.12.1989

Всичко бързо губи актуалността си в тези дни. Събитията ни засипват. Не се питам ще има ли промени – промените настъпват. И за срам от миналото малодушие няма време. Събитията са в ръцете ни. И срам за бъдещето не бива да трупаме.

Отминаха първите митинги, за които не знаех истински ли са, или са пак наложени. Вече мога да различавам истинските. Бързо се диференцира обществото ни. Скритата болка в душите на хората изригва. Превръща се в гражданска смелост. И в отговорност за едно бъдеще – близко и конкретно. Ще съумеем ли да го отстоим?

Подарената ни демокрация показа своя лик.

. . .

В Русе съм. Така наречената провинция, за която толкова много се говори и с която толкова много се спекулира. Друга планета. Там, където е полутъмно и където хората са полудиви от информационен глад. Където съзнанието е допълнително изкривено от дългогодишно изпълняване на решенията, спуснати “отгоре”, от столицата. Жертви на неофеодализма.

В Русе съм. Тук хората, лишени от възможност да участват в събитията ги наблюдават – по телевизионния екран. Говори се – там, в провинцията, не знаят какво става; там, в провинцията, са манипулирани.

Манипулирани сме. Всички.

Но който знае това - не вярва. Съпротивлява се – на писаните истини, на казаните истини. Съмнява се – дори и в думите на ближния. И преценява. Сам. Кому е нужно? И защо?

Неверието ни съхрани – нас, подозиращите манипулациите с факти, с идеи и знания. А другите, спящите – те са навсякъде.

В Русе съм. И пиша за едно събитие, в което не участвах, но което наблюдавах по телевизионния екран – демонстрацията пред Народното събрание, по повод отложеното премахване на член 1 от Конституцията.

. . .

Подарената ни демокрация показа своя лик.

Трусът разклати застиналата неподвижност на обществото. И мътилката се надигна. Стресна се старият задрямал звяр. И от средствата за информация се изля злъч – като зараза, бликнала от срязан цирей.

Засипаха ни – безброй писма и телеграми, подписани от колективи – членовете на еди коя си ОФ организация, работниците от еди кой си завод, гражданството на еди кое си село. Възмутени, протестиращи, разграничаващи се. Засипват ни с масовост – мнението на народа. Но зад масовостта не се ли крие анонимност?

Подарената ни демокрация показа своя лик.

Кампанията е подета.

Срещу кого? Защо? Кому е нужно…

Не срещу участниците в митинга, нито срещу организаторите, нито срещу “екстремистите”, нито срещу студентството. Срещу българския народ – отново поставен на колене от властниците.

Защо? За да му се покаже за сетен път, че е малолетен. Че не може да има лидери, излезли от него. Че трябва да бъде воден от богопомазани водачи. Че “преустройство” ще има, но преустройство “отгоре”. Преустройство, за което ще трябва да се благодари.

Кому е нужно…

На този въпрос всеки би могъл да си отговори.

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

Електронно списание LiterNet, 30.12.2004, № 12 (61)

януари 1990

ЩЕ ВЛЕЗЕМ ЛИ В РАЯ НА ЗЕМЯТА

Отминаха дните на Румънската революция. Предавана пряко по телевизията и ръководена по телевизията. Революция от края на ХХ век. Невероятна, кървава, истинска. Тя влезе в нашите кротки български домове по време на коледната седмица през телевизионните екрани и радиоапаратите. Накара ни да излезем по улиците. Накара ни да дадем от кръвта си за онези, които проливаха кръвта си отвъд Дунава - за свобода. Накара ни нас, нямащите, да дадем каквото можем на онези, умиращите отвъд Дунава - за свобода. Накара ни да обичаме и страдаме, да бъдем човечни, да ликуваме, да се надяваме...

През тази седмица започнах да мисля, че връщане назад няма. През тази седмица започнах да мисля, че моят народ се е възродил. Страхът е забравен, и благоразумието, и егоизмът... Наивница - започнах да мисля, че хората са станали братя. Вратата на нашия европейски дом е отворена и ние - окървавените и кръводарителите, тичайки, влизаме в него. Празникът на братството, на любовта и хуманизма започва. Заповядайте! Влизаме в Рая на земята през 1990! Влизаме - с желание за демокрация и бързи промени. Влизаме - с желание за свободна инициатива, свободна воля и свободно слово. Разкрепостяваме мисълта си - искаме човешки и граждански права. Влизаме в Рая на Земята - чист въздух и чиста вода, зелени гори, зелени поля - ако не за нас, то за децата ни...

...

Започна последното десетилетие на второто хилядолетие от рождението на Христа. И изведнъж - кой знае как - атеистите станаха християни. В гърдите им затрептя омраза и непримиримост към друговерците - те нямат място на нашата земя.

Изведнъж, кой знае как, възпитаните в социалистически интернационализъм станаха патриоти. Развяха се българските знамена, запяха се забравените песни - за небългарите няма място на българска земя.

И изведнъж - кой знае как - послушните започнаха да протестират. Митингите станаха желани, стачките - необходими.

И тези дни отминаха. Дните на национално изстъпление, на омраза и страх. Раят остана далеч.

Първите дни от първата година на последното десетилетие на ХХ век отминаха. Кой върна времето назад, или времето за нас бе спряло...

Мислех - те, виновните, с мръсни ръце и нечисти съвести, се страхуват. Те, насилниците и убийците се страхуват от гнева на потъпканото малцинство. Затова плашат наплашеното мнозинство - да се скрият зад него. А онези, другите - с чисти ръце и нечисти съвести чакат. Телевизията предава филтрирана информация за митингите на националистите. Напрежението расте. Манипулира се със страха от кървава разправа.

Те чакат. Машината работи за тях. Приемат апели и декларации. Хулените са други. Те остават с чисти лица и широки усмивки. Чакат. Докато се разгарят верски и националистични страсти, борбата за демокрация е забравена.

И се питах - как стана възможно това.

Тичаме по свежата зелена тревица, израсла за няколко месеца върху сметището. И не знаем какво има под нея. Тичаме по крехката зелена тревица. Преди няколко седмици зловоние блъвна изпод краката ни.

И се питах - как стана възможно това.

Бях повярвала в народа си. Тъй дълго приспиван, той се събуди. Тъй дълго тъпкан - той пожела свободата си. Тъй дълго лъган - излъган бе пак.

И се питам - как стана така.

Вървях в онзи петък, когато автобуси докарваха недоволните от Кърджали пред Народното събрание. Вървях през площада около храма - да се отдалеча, като от прокълнато място. Чувах виковете на “патриотите”. Навярно така са викали римляните, когато християнските мъченици са били хвърляни на лъвовете. Вървях - сълзи на болка и недоумение се събираха в очите ми.

И тогава видях срещу мен група млади момчета - мои връстници навярно. Бяха препасали с трикольорни лентички челата си. Вятърът вееше косите им, очите им горяха. Млади лица, умни лица, пламнали бузи - възторг. Вееха българското знаме и пееха “...край Босфора шум се вдига...”

И сълзите ми потекоха - от възторг. От мъка и гордост за това, че съм българка.

После сълзите изсъхнаха. Този миг остана в подсъзнанието ми. Забравен, той се събужда днес, за да ми даде отговор на въпроса, как стана така, че моят благороден народ пожела злото на ближния.

Не говоря за убийците, нито за тези, чийто смисъл на живота е бил “възродителният процес”. Не говоря и за тези, с нечистите съвести, които чакат.

Говоря за момчетата, които вееха българското знаме. Те бяха пияни от това, че то се вееше самичко, непредвождано от едно друго знаме, със сърп и чук. Те пееха българската песен и плачеха. Пееха я с пълно гърло - какво пък, българи са. И без да искат, маршируваха, момчетата, които са се клели във вярност към друга държава.

И вече не се питам как стана така, че в края на ХХ век, в една малка европейска страна се събуди национализмът.

Когато 45 години един народ е бил унизяван, когато се е спекулирало с националната история и старателно се е заличавала родовата памет и са се унищожавали традиции, когато 45 години един народ е бил поставян в коленопреклонна благодарност за съмнителното си освобождение, не е чудно, че сега, глътнал първата глътка свобода, не може да различава патриотизъм от шовинизъм. И естествено е, че възпитаваните в любов към чужд народ и чужда държава не знаят как да обичат България.

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

Електронно списание LiterNet, 11.04.2005, № 4 (65)

РЕШИ СЕ И ЩЕ БЪДЕШ СВОБОДЕН

Множеството е замръзнало от студ и тъмнина. Греем ръцете си на свещи. Вятърът пронизва телата, разклаща светлинките в дланите ни. Гаси ги. И протягаш почернялата свещ към трепкащото пламъче на човека до теб. И изгорелият мъртъв конец на твоята свещ пламва и поглеждаш очите на човека до теб. И душата пламва. Стопля те. Вятърът пронизва телата. Разклаща светлинките в дланите, гаси ги. И към теб се протяга почернялата свещ на човека до теб. И нейният черен мъртъв конец пламва от пламъчето в дланта ти. И очите ти запалват душата на човека до теб – срещайки погледа му. Сгъстява се тъмнината около множеството. Вятърът духа – ще ни отвее…

Реши се и ще бъдеш свободен.

Сълзи текат в очите ми – от вятъра ли?

Множеството обикаля храма, пеейки. Със свещи в ръце. Като на Великден. И денят става Велик ден. Реши се и ще бъдеш свободен… Обикаляхме храма и пеехме и бяхме братя. Обречени, нещастни и свободни. Пеехме и думите засядаха в гърлата ни, стегнати от сълзи. “Аз зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня…” И духаше пустинен вятър и ни пронизваше. Стояхме скупчени пред храма и пеехме. И стискахме огън в измръзналите си ръце. И песните, писани в робство, за да събуждат заспали робски души, излизаха от стегнатите ни гърла, за да събуждат заспали робски души на прага на нова свобода.

И гърлата се отвориха и зареваха “Долу”. Долу на обезсмисленото ни настояще. Долу на миналото, обезсмислило настоящето. Долу на цинично прекроената история. Долу на обещаваното от нея светло бъдеще…

И се отвори гърлото ми, стегнато от плача.

И викът, изтръгнал се от него, разтвори стиснатите зъби.

Отключена е душата.

Реши се и ще бъдеш свободен.

18 февруари 1990, София

в-к „Век 21”, бр. 9/30.05.1990 г., год. 1

в-к „Либерален конгрес”, бр. 18-19/12.03.1993 г., год. 3

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

откъс от едноименната книга на изд. „Весела Люцканова”,

в-к „Демокрация”, форум Култура, бр. 86/22.02.2002

Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

***   

Снощи беше първото голямо бдение за демокрация.

Отидох малко след обявеното време и видях един площад с огньове. Изкачих се на площадката пред входа на картинната галерия. Безброй ръце, протегнати нагоре, и крехки пламъчета, духани от вятъра. И тих звън, чийто източник не можах да открия веднага. После видях – безброй ключове звъняха в нощта. Ключове, заключили домовете ни, колите ни, службите ни и душите ни. Излязоха от джобовете и зазвъняха в нощта.

Заключени врати. Затръшвани пред лицата ни. За да не ни допуснат пред рая за избраници. Спуснати бариери, отрязващи пътя към самоосъществяването ни. Телени мрежи, зазидани граници. Барикади пред всяка пътека. И само един главен охраняван път, застлан с рози, превърнати в тръни. Върви и възхвалявай строителите му. Проправяй го напред в избраната от тях посока. Върви, не спирай. Тъпчи на място, но не спирай. Не се оглеждай, не мисли. Назад не се обръщай… Марширувай оптимистично по единствено верния път.

Заключени врати. Затръшваме ги зад гърба си. Изграждаме килиите си. Изолирани сме. Оставяме света зад себе си, и , скрити в домовете си живеем… далеч от невъзможни надежди. Далеч от фанфарите, известяващи поредната победа над несъществуващ враг. Заключваме душите си и в упор гледаме света. Неуязвими сме. Невярващи и апатични оцеляваме в собствените си брони. Устояваме – на света, заплашващ да смаже крехкото ни “аз”.

Звънят ключове…

Силен порив на вятъра загаси свещите и на площада стана тъмно. Духа вятърът, и тогава разбираш, колко е трудно да си отгледаш огънче. То подпалва дланите ти, или изгасва. Духа вятърът. Избирай…

Духа вятърът. И нощта над площад “Демокрация” е светла. Духа вятърът. Свещите горят и дланите горят. И земята тътне под краката ни. И ехото се блъска в каменните сгради – “Ние сме народът”.

И звездата на партийния дом свети – някъде встрани. И едно червено знаме със сърп и чук се вее – някъде встрани.

Земята тътне.

Ние сме народът.

27 февруари 1990, София

в-к „Век 21”, бр. 9/30.05.1990 г., год. 1

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

***

В полутъмния ъгъл на една научна библиотека пиша за слънцето. Просмукани от прах, неотваряни от години, кротко подредени в сини униформи, стоят край мен списания. Мъртви трудове на живи хора.

Дишам застоялия въздух и пиша за слънцето над площада, който ще се казва площад “Демокрация”. И ще започна да пиша, както се пишат приказките.

Беше топъл зимен ден. Небето беше дълбоко и синьо, без следа от облаци. Слънцето припичаше. Нажежаваше камъните. Въздухът над тях трептеше – мараня. Хората бързаха. С разкопчани палта, с разкопчани сака, с разкопчани ризи. Хванали под мишница зимните кожуси, потни, бързаха по тениски  към площада, който щяха да нарекат площад “Демокрация”.

Бързах и слънцето подпалваше черните ми коси както през лятото.

Беше топъл зимен ден. Последният ден на зимата, сковала воли, мозъци, действие. Слънцето нажежаваше жълтите плочки и въздуха над площада, който стана площад “Демокрация”. Улиците, водещи към него приличаха на улеи, по които се изсипваше човешка маса. Усмихнати лица. Подреждат се плътно – човек до човек, глава до глава, очи до очи. Площадът е малък. Запълват се съседните улици, градинките, дърветата, первази-те на прозорците на строгите сгради, покрай които се ходеше на пръсти.

Слънцето нажежаваше въздуха и човешкото присъствие го нажежаваше. Именно – човешкото присъствие. Тук бяхме – с телата, с душите и с волите си.

И може би съществува критична маса не само в атомната физика.

На 25.02.1990, на площад “Демокрация” достигнахме критичната маса и душите ни избухнаха. Осъзнахме себе си, осъзнахме силата си. Осъзнахме, че съществуваме.

Връщане назад няма.

Защото бащите държаха децата на раменете си, а те протягаха ръчички към небето със знака на победата.

Защото момчетата вдигаха момичетата на раменете си, а те казваха, че виждат човешки глави докъдето стига погледът им.

Защото викахме и ехото от нашите гласове заглушаваше ораторите ни.

И връщане назад няма.

В полутъмния ъгъл на прашна научна библиотека пиша за слънцето, което превърна надеждата в увереност.

Мога ли да погледна в бъдещето…

Мога ли да оценя настоящето?

Мога да кажа – промени в живота ще има. Започнаха да се променят душите.

26 февруари 1990, София

в-к „Век 21”, бр. 9/30.05.1990 г., год. 1

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

28.02.1990

Бдението продължава. Тихо се събираме, палим свещите, мълчим. С гръб към мавзолея слушаме Божието слово и повтаряме първата молитва в живота си. “Отче наш, който си на небето…” Тихо мълвим думите – непознати и вкоренени дълбоко в паметта. В онази памет, която не помним. Бдим. Цял площад безбожници протягаме молитвено ръце към небесата – “Боже, пази България!” Бдим… Тихо повтаряме думите на молитвата - богослужение на открито или…

 Мълчим, впили очи в пламъците на свещите. Цял площад неверници невярващи се молим. Боже, прости ни греховете, както ние прощаваме на длъжниците си.

 Прощаваме ли на длъжниците си? Можем ли да им простим…

 Можем ли да простим лъжите, сред които израснахме, лъжите, с които ни възпитаваха, лъжите, в които трябваше да вярваме… Мелница за човешки души. Можем ли ние, полусмлени-полуоцелели да простим? Можем ли да простим безверието, безнадеждността и безразличието на нашето юношество, когато мечтите рухват и изпълзяваме под тях силни и бронирани, примирени с безперспективността на съществуването си? Можем ли да простим безсмислието на младостта си? Можем ли да простим пропилените години, сили, нерви, ум – в гонене на призраци… Ние, лишаваните от бъдеще, как да простим?

 Бдим. Цял площад безбожници. Протягаме молитвено ръце към небесата. Отче наш, не ни въвеждай в изкушение…

 Не ни напомняй миналото. Не ни напомняй осакатения живот на близките ни. Не ни напомняй затвори, лагери, разстрели. И мъртъвци без гробове…

 Отче наш, не ни въвеждай в изкушение, прости ни греховете, както ние сме простили на длъжниците си.

 Защото трябва да сложим край на безкрайния кръговрат на насилията.

 Нека почиват в мир костите на убитите и убийците. Обществото, изградено върху кръв и терор не можа да даде щастие и благоденствие никому. И нека го покрие забравата…

 Неверници невярващи стоим и бдим. Цял площад протегнати ръце нагоре.

 Ще бдим. Ще бдим…

„Отключени думи”,  изд. „Отворено общество”, 1999

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

02.03.1990

 Може ли човек да си тръгне от бдение, преди да е свършило бдението?

 Отидох рано – малко преди шест. Още е светло. Много хора на групи запълват площада. Ще се съберем ли – на забраненото бдение? Мракът оплътнява и множеството оплътнява. Вадим свещите от чанти и джобове, пробиваме дъната на чашки от кафета и сокове. Пламват малки факли. И вятърът не ги гаси. Гори площадът. Бдим.

 Гледам часовника на отсрещната сграда. Гледам часовника на ръката си. Стрелките се местят бавно, но се местят, и времето, когато трябва да си тръгна идва. Аз съм се сляла с множеството. Гори в ръката ми пластмасова факла и разпръсква мрака. Гласът ми е слят с гласа на множеството – глас народен, глас Божи. И краката ми са се сраснали със земята, на която съм стъпила. Тътне земята – ние сме народът. Бдим. Не мога да тръгна… ако тръгна – ще бъда отстъпник.

 Тръгвам. Бавно отстъпвам към периферията със запалена свещ, скандирайки. Не бих могла да понеса презрението на очите около мен. На границата съм – все още една от тези, които бдят. Гори свещта ми. Хората скандира, вперили очи някъде далеч. Никой няма да види как гася свещта и я слагам в джоба си. Не мога да я изгася.

И тръгвам със свещ в ръка по улица “Руски”. Вървя. Вече не се чувствам като предател, а като апостол. Вървя. И стискам свещта си, за да не падна. И все пак, лесно е, докато виждам незапалени свещи в ръцете на хората, идващи срещу мен. Бързам. И чувам някъде зад себе си плътен глас: “Браво, момиченце, във вас е бъдещето!” Стискам свещта като предтеча и твърдо стъпвам по земята. Някой тревожно пита : “Гонят ли?” “Не, отговарям, не гонят”. Баща с количка ме спира – “Против какво протестирате?” “Против всичко”, казвам. “Така, така, добре…”

Пресякох улица “Раковски” и останах във вакуум. Чудя се как свещта ми не угасна, как дишах. Плувах в човешкото множество. Тъмнината ме обгръщаше. Вървях. Не бях нито отстъпник, нито апостол. Бях жива душа в царството на мъртвите. Ако духна свещта си, ще умра и аз. Продължих да вървя – нека свещта изгасне, когато догори…

Някой се провикна “СДС”. Със симпатия ли беше? Плувах през множеството. Спокойна и неуязвима. Светеха оранжеви лампи и правеха небето мастилено. Разминавах се с бледи фосфоресциращи лица. Вървях, прегърнала пламъчето си, което осветяваше лицето ми и правеше цвета му жив. Вятърът вееше и не го гасеше…

Когато слизах по стълбите на подлеза пред Университета, чух някой да казва “откачена”. Но думата не звучеше оскърбително. В гласа имаше по-скоро любопитство и мъничко възторг.

Когато излязох от подлеза, свещта ми догоря.

Това беше моето причастие.

„Отключени думи”,  изд. „Отворено общество”, 1999 г.

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

03.03.1990

Заваля сняг. Мокър, зъзнещ. Стояхме скупчени около храма “Св. Александър Невски”. Валеше снегът, стичаше се по лицата ни. Стояхме уморени и пресипнало викахме и напрегнато слушахме ораторите си. Вееха се българските знамена над площада. 3-ти март... Вееха се българските знамена под уличните лампи - две по две, в старите халки, предназначени за чужди знамена.

Трудно ми е да пиша за 3-ти март. Властниците отново избързаха и ни подариха онова, което се страхуваха, че ще спечелим. Поднесоха ни го - новия национален празник - с подходящо слово за благодарност и вечна вярност. Поднесоха ни го... претекст за нова порция лъжи.

Трудно ми е да мисля за 3-ти март. За оня 3-ти март, отпреди 112 години; за 3-ти март днес. Този ден винаги е имал двояко значение за народа ни и за историята ни. Денят, в който две воюващи държави сключват мирен договор и българските земи от владение на победената минават под контрола на победилата. Трудно ми е да пиша за 3-ти март - невежество сковава мисълта ми.

Тихо пада снегът над измръзналото множество. Мокри косите и лицата ни. Засипва ни - отново сме сковани в мраз. И слушаме уроци по история - от някои изстрадани, от други подозирани. Лесно е да викаш “долу!”. Трудно е да изградиш разрушеното от тези, които трябва да отидат долу. Мокър 3-ти март. Накара ни да мислим. Не се изчистват задръстени души и умове със сняг...

Валеше сняг върху главата ми...

...За мене 3-ти март е ден на благодарността. Но - що е “благодарност”?

Учили са ни - благодарността е благородно чувство. И трябва да сме благодарни. Но... Винаги ли трябва да сме благодарни? Кому и за какво?

За мене 3-ти март е ден на благодарността. Отдавна мисля - що е благодарност? Кой може да благодари? Кому? Защо?

Може да се благодари на безкористния.

За свобода - от свобода. За храброст - от признание. За жертви - с преклонение.

Но 3-ти март не е ден на тази благодарност.

Защото благодарността на слабия към силния се нарича раболепие. Защото несвободният, когато е благодарен, е покорен. Благодарността се превръща в средство за подчиняване, за обезличаване, за унижаване. И благодарните започват да мразят.

3-ти март, Денят на Свободата...

Вали сняг върху главата ми и не зная - да се радвам ли, да плача ли...

Има чистилище преди рая...

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

25.03.1990

Не помня откога не съм писала...

Днес искам да пиша за пролетното увеселение в Южния парк, за Благовещение, за зелената трева и конфетите от цъфнали цветове. За дъжда, плиснал от планински облак и за слънцето, което изгори лицето ми... И за моите нови приятели, които намерих през студените нощни бдения, опознах ги по митингите и шествията, и които чувствам по-близки от тези, с които съм преживяла живота си.

Стоим под палещото слънце, пред импровизирана естрада. Благовещение е. Викаме “честито” - на Блага Димитрова. Тя не е на подиума, но там е Ха. Ще пее Хани... крехко, вече българско момиче със звънлив като камбана глас...

Ха ме върна почти 20 години в миналото, към моята първа среща с Блага Димитрова. И към моя първи дневник. И към онова лято, когато за първи път разглеждах България, когато за първи път бях голяма и получавах първите си уроци по история...

Лятото на моята първа ученическа ваканция.

Когато за първи път се изкачих на връх Шипка и видях равнината в краката си. Тогава треперех - от възторг и ужас, че стъпвам върху кости и кръв. Дали знаех стихотворението на Вазов, дали мислех за пра-пра-дядо си, опълченеца - не помня. Помня, че в дневника за пред “другарката” писах нещо за братята-освободители и душата ми се бунтуваше.

Помня костницата в църквата на село Шипка и нечий кичур коси.

Помня Сопот и музея на Вазов; Карлово - с къщата на Левски. Помня, че и за тях писах не точно това, което мислех.

Помня Чудните мостове и зелената закръгленост на родопските хълмове. Помня празника в душата си.

Помня и как трудно се движеше ръката ми, несвикнала да пише с мастило, върху грапавите листи на официалния дневник. Перото на писалката дереше фини сламчици, мастилото се разливаше грозно и неравно, сълзите висяха на върха на миглите ми. Ужасявах се, че ще капнат върху изписаните редове, ще размажат буквите и ще трябва да преписвам тетрадката. И колко ме болеше ръката, колко ме болеше душата.

През това лято прочетох “Виетнамски дневник” и в моя дневник писах нещо за войната, а душата ми пак се бунтуваше.

Хубав дневник стана. В него имаше много искреност, много благоговение от първото докосване до българските светини, до българската природа, до човечността.

Моят дневник стана толкова хубав, че остана неразбран.

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

29.03.1990

 Заваля дъжд. Намокри въздуха, замириса на прах. Вятър гони облаците в небето, огъва тънките клони на дърветата. Развява косите и дрехите на хората. Бързам – към площада пред Пантеона, за да присъствам за първи път на митинг в провинцията.

 Ситен дъжд вали над рехавото множество, събрано на митинг за демокрация на площада на възрожденците, в града на възрожденците.

 Духа вятърът, ораторите говорят – за промяната в душите. И нежните клони на дърветата с едри, свежозелени листа се веят над тях. Говорят ораторите – за цветовете на ранната пролет, настъпила след безпаметна зима. И въздухът, наситен миризма с цветя опива – ще позволим ли на закъснял мраз да убие плодовете в душите ни?

 Говорят ораторите и очите на множеството светят. Заключени души, искат свобода, надничат през очите.

 Вдигам ръце и викам. Напрягам гърлото си до предел, нещо ще се скъса в него, все едно – викам… Да надвикам тишината. Крещи тишината. Нещо в гърлото се скъса.

 Гледам момичето до мен. Нежно високо момиче – познаваме се от деца. Мълчаливо русо момиче – очите й, кръгли от напрежение крещят. Устните й са стиснати. Зъбите й са стиснати. Мълчи.

 Ръката ми в ръката на баща ми се огъва. Стави, кости, сухожилия – преплитат се, разместват се и се свиват до онова положение, което би им позволило да заемат най-малко пространство. Стиска ръката ми баща ми. Другата му ръка е вдигната. Мълчи.

 А тишината крещи. Нещо се скъса в мен. Млъкнах.

 Аз знам колко трудно е да се извика за първи път. Помня нощните бдения, на които замръзвах, на които мълчах. Вдигах ръка и мълчах и заключената ми душа искаше да излезе и не можеше. Първият вик. Ако не извикаш навреме ще останеш мъртвороден.

 Говорят ораторите. Ще позволим ли на тези, които упражниха геноцид над собствения си народ, да продължат да ни управляват…

 Вятърът ли засвири, или уредбата се повреди, или мълчанието изригна? Един площад хора се родиха.

„Отключени думи”,  изд. „Отворено общество”, 1999 г.

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

03.04.1990

СЪБУЖДАНЕ ПРЕЗ ЮНИ

Зелена гора, синьо небе, слънце. Топъл полъх, влажна земя, мирис на цветя, насекоми.

Зелено поле, разорани ниви, гора.

Осакатена гора, заградена с ограда. Дъбове – познавам ги по нарязаните листа; зелени шубраци, жълти храсти, тук-там цъфнали плодни дръвчета – сливи навярно. Видях една огромна круша – висока и силна. Беше извън оградата, до шосето. Май имаше и няколко бора. Тъмнозелени, строги, чужди на свежото пролетно великолепие на току-що събудилите се широколистни дървета. С малко криви стъбла, малко опушени, окаляни, те стърчаха над зелената корона на гората…

Завой – изведнъж видях другите. Хилави разкривени драки, безброй протегнати към небето голи клони. Под тях тревата беше неприлично зелена. Между тях като фонтан изригваше – зелен храст, зелен бор, зелено дърво. И пак море от акации. Голи клони, забити в небето. Чужди клони – на слънцето, на свежия аромат на земята. Страшни клони, недокоснати от пролетта.

Асоциацията беше неизбежна. Тя ме порази в мига, в който видях дърветата зад завоя.

И тази осакатена от безразборно строени промишлени сгради и заградена с тук-там разкъсана мрежа гора стана България. Малкото обрулени, окъсани борове се превърнаха в незаспивали съвести. Пролетта, събудила дремещия живот в сърцевината на дърветата, накарала ги лудо да цъфтят и зеленеят през март и с новите си листа да пият слънце, е този неудържим, необратим тласък към демокрация, накарал ни да поискаме да живеем и с нови очи да гледаме света.

Мъка ме порази в мига, в който видях неразлистените дървета. Мъка за дърветата, отминати от пролетта…

Мъка за хората… Голи души, черни, раздърпани. Сухи пръсти, впити в небето. Стенещи, молещи, безнадеждни, примирени. Клетници, на дъното на преизподнята, неподозиращи къде са… Отминати…

Заградена гора, синьо небе, слънце, пролет. Топъл вятър, топла земя, мирис на цветя, насекоми.

Акации… Половин гора акации…

Ще дойде юни и акациите ще цъфнат. Опиянени пчели ще смучат нектара им. Опиянени ще дишаме мириса на бледите им цветове. Бяло-зелени – ще избухнат с великолепието си.

И неразлистени ще останат само мъртвите дървета.

в-к “Век 21”, бр.5 /1990

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

Електронно списание LiterNet, 20.06.2005, № 6 (67)

10.06.1990

НОЩ

Пак отварям стария бележник, за да напиша няколко реда в него – както преди всеки изпит.

Днешният ден не е изпит за мен. Днес е изпитът на България. Първият изпит по демокрация. Първият изпит по мислене.

Ще покажем ли, че сме се научили да виждаме и разбираме живота около себе си? Ще покажем ли, че можем да преценим – кой е виновен, за да бъде той такъв и кой е способен да го промени?

Ще осъдим ли днес демагозите? Ще осъдим ли престъпното им минало…

Или като стадо послушни овце ще се оставим да ни водят пастирите-вълци?

Ще оставим ли убийците на нашите близки да се усмихват невинно над нас? Ще оставим ли осакатилите живота ни да осакатят мечтите на децата…

Съзнателно не бихме го направили, но как се страхувам от инертността. Как се страхувам, че научени да живеем на сянка и завет няма да посмеем да излезем на слънце.

Пиша този ред и не искам да вярвам, че може да се случи. Не искам да вярвам, че е възможно да не отключим вратата на затвора си, щом държим ключа в ръцете си.

Вярвам в здравия разум на своя народ и в изстраданото му чувство за свобода.

*** 

Нощ.

За първи път пиша с толкова болка. Защото ме боли за всички.

Боли ме за тези, които като мен вярваха, че днес ще бъде последният ден на робството. Боли ме и за тези, които с гласа си направиха така, че свободата да не дойде. Боли ме за техните изгубени души, за промитите им съвести… за неспособността им да виждат с очите си, да мислят с главите си. Кълбо от болка съм – къде е синьото небе…

Отблъсквам отчаянието – борбата продължава.

Не мога да отблъсна срама.

И виждам само робство в нашата дълга история. Робството, продължило пет века ли промени гените ни, или робството, продължило пет десетилетия пречупи волите ни…

Нощ е. И не виждам светлина.

Изцеждат се минутите. Ще дойде утре. Ще грейне слънце в синьото небе…

От утре борбата продължава. И това няма да бъде предизборна борба. От утре започва дългата борба за оздравяването на нацията. За всеки човек, за всяка съвест, за всяка душа…

… Прекъснаха прякото телевизионно предаване…

Боже, прости ми, че се усъмних в народа си. Прости ми, че аз, манипулираната от рождение, се осмелих да съдя другите. Прости ми, Боже, срама и отчаянието… Не вярвах, че е възможно днес да се манипулират избори.

Четях статии във вестниците за фалшификациите и насилието през 1947. Вярвах. Знаех, че настъпващата партия е способна на престъпления спрямо волята на народа си в името на властта. Защото тогава е била подкрепяна от чужда мощна сила. Защото такава е била политическата обстановка в света… Вярвах, защото е било отдавна. Тогава, много преди да съм била родена.

И не вярвах, че днес е възможно. Защото днес живея. Защото светът се променя пред очите ми. Защото светът се освобождава от оковите. Защото светът ще се обедини. Ще забрави идеологиите, омразата, страха. Не вярвах, че днес, когато този свят се ражда…

А трябваше да се съмнявам.

Защото за престъпниците властта е единственото спасение от позора на разкритите престъпления. Спасение от възмездието за насилието над телата и душите на цял народ. Спасение от възмездието за кражбите им и бедността ни. Спасение от отговорността за разрухата в страната ни. За разрухата в градовете и селата, в икономиката и природата. За разрухата в нас.

Прости ми, Боже, че повярвах в пропагандата им, че повярвах във възможността да бъдат честни. Прости ми, че забравих за демагогията им – без мяра.

Прости ми гордостта.

Прости ми, че повярвах в независимостта на разума ми. Аз, родената, възпитаваната, порасналата, в царството на ада.

. . .

Разсъмва се. Отива си дългата нощ. Нощта на отчаянието, безверието  и срама. Развиделява се. И макар още да не е светло, знам – небето през деня ще бъде синьо.

Небето винаги ще бъде синьо.

в-к „Век 21”, бр. 12/.20.06.1990 г., год. 1

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

28.06.1990

Днес... исках да остана със стачкуващите в градинката пред Народното събрание. Не ми стигна сила, смелост… Не това са думите. Не можах да се откъсна от ежедневието? И това не е… Не можах да изляза от себе си? Не съм герой. Още по-малко – площаден герой.

Може би постъпих не съвсем честно спрямо себе си, спрямо времето… Може би – постъпих разумно. Не можах да преодолея инертността си, или не можах да преодолея характера си?

Уморих се…

В къщи съм. Всичко ме боли. Спи съзнанието ми…

… Не спи…

Вече два дни пиша. Не в този бележник. Не тези редове. Вече два дни пиша – своя спомен – за времето… Своя спомен – за затрупаното с мълчание минало… Пиша… за бабината сестра… За живота й и за смъртта й… и за пътя ми до нея… За пътя ни към тия, като нея, които първи са се изправили срещу системата – със слово, хляб и оръжие… Първи в България, първи в Европа, първи в Империята на злото… Пиша, за да се знае, че народът ни не е робски, защото преди 40 години с кръв е платил последната си глътка свобода…

Искам да съм другаде…

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

27.08.1990

Времето минава през нас, прегазва ни. И настоящето става минало – за един ден.

Пламъците, облизали стените на една каменна сграда промениха представите ни за добро и зло. После пожарът стана минало – за един ден.

И представата ни за добро и зло отново дойде на мястото си. И пламъците, лумнали за да осветят варварството и екстремизма отново осветиха само демагогията. Познатите до болка думи и клишета ни удавиха, блъвнали от множество уста, чути във всяка къща, в която има телевизор, чути от всеки крачещ по улиците, с долепен до ухото си транзистор; прочетени в хиляден тираж. Змии и гущери изпълзяха от устата на омагьосаната мома. Змии и гущери плъзнаха по улиците, в домовете ни, в главите ни. Омагьосани сме още от момата, която 45 години ни храни с демагогия.

Лумнаха пламъците и отидоха в миналото – за един ден. И ние оставаме да чакаме отговора на въпросите “Кому беше нужно?” и “Защо?” Ще чакаме и все ще се питаме – кой го направи. “Кой?” И критериите ни за добро и зло ще се люшкат. Защото лесно е да се съди, трудно е да се разбере. Защото зад всеки “кой” има различно “защо”. Само до болка познат ни е този, комуто бе нужно.

Комуто бе нужно задрямалата омраза отново да плисне и вчерашните палачи, днес станали жертви – да хленчат за възмездие.

Настоящето за един ден стана минало и омразата пак заспа. Ще спи омразата, несъбуждана от пожари. Навеки ще спи – небудена от демагогия. Понесли я в себе си, спяща, ще вървим един към друг. Ние и те. И може би ще се срещнем. И може би ще живеем – щастливо и в благоденствие… някога… може би ще простим…

И ще живеем щастливо и в благоденствие, ние и те, в нов свят, в общ свят…

… Ако няма кой да буди омразата…

„Миналото в мен”, изд. „Сеяч”, В. Търново, 1994 г.,

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

21-23.11.1990

НИЕ И ТЕ

Тръгнахме.

Момчета и момичета. И преподаватели и граждани и деца.

Вървяхме. Заобикаляхме трамваите с протегнати ръце. Носехме карикатури и викахме “оставка”. Протягаха се към нас ръце – с нашия знак на победата – от трамваите, от тротоарите, от отворените прозорци на къщите. Тъжни бяха лицата – нашите и на минувачите. Мъртви бяха очите – търсим се и не се намираме. Вървим – към нашия площад.

. . .

В синия мрак на хладната вечер, под спокойното жълто на звездите, залята от светлината на прожектори, тълпата ме люшна напред – устремно – към желязната ограда, отделяща ни от полицията, отделяща ни от празното край Парламента. Още по-твърда бе обратната вълна – десетки крака смазаха моите.

Не повторихме опита да скъсаме кордона. Продължихме да пеем, да скандираме, да викаме… И да чакаме края на парламентарната почивка. Загубили представа за реалното време знаехме, че продължава повече от час. Ние, които шест-седем часа стояхме тук и чакахме, чакахме, чакахме.

Очакването се превърна във вулкан. Измръзнали хлапета подскачаха край мен. И аз подскачах – за да се стопля и за изгоня очакването от мен. Бях във вулкана, на “предната линия”. Там, където множеството се превръща в тълпа. И аз станах “тълпа”.

После заседанието продължи и отидох там, където можех да го слушам – при възрастните. Седнах на последното стъпало на храма. като галактики, разпръснати във Вселената, кръжащи, хората се скупчваха около притегателния център на някой транзистор и слушаха.

Слушахме, скупчени един до друг. Понякога викахме, и чувахме гласовете си по радиото… Възрастна жена шепне на побелелия мъж до себе си един от циничните лозунги на “предната линия”. Двамата тихо се смеят. Слушаме и викаме и пеем – времето е наше. Стичат се сълзи по красивото лице на старица. И тя пее – времето е наше. Бременно момиче сяда на стъпалото до мен. И пее – времето е наше. Времето е наше.

Пак слушаме. И понякога викаме. И лъчите на прожекторите пак ни обливат. Гора от вдигнати ръце нагоре. И кратери от викащи уста.

Викахме – възмутени. Обнадеждени – викахме. И отчаяни – викахме. Но не мразехме – смеехме си.

Смеехме се, там, на “предната линия” И когато се люшнахме, устремно, за да разкъсаме кордона. И когато паднахме назад, усетили силата му… пак не мразехме…

23.11.1990

Когато умората се превърне в болка, а болката в стиснати зъби…

Когато студът премине през дрехите и стигне до кожата;

когато студът премине през мускулите и стигне до костите…

Когато само волята движи тялото…

Когато в гърлото не е останал вик… и синя мъгла ни обгръща…

Когато настоящето е изчерпано и бъдеще няма.

Тогава започна революцията.

Когато политическото късогледство се превърна в гавра;

когато политическата демагогия се превърна в бич;

когато инатът остана единственото средство за задържане на властта…

Тогава започна революцията.

Когато надежда вече нямаше, и нямаше в какво да вярваме.

когато омразата удави любовта…

Тогава остана само отчаянието.

И започна революцията.

Когато в синия мрак на нощта опозицията излезе от Парламента и се върна на улицата, тогава отчаянието се превърна в сила и започна революцията.

София, 21, 22, 23 ноември

в-к „Век 21”, бр. 35/28.11.1990 г.

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

29.11.1990

Вече никой не се опитва да нарече лавината снежна топка. Нелепо звучат редките съобщения за митинги или подписки в защита на вече обреченото правителство. Изсипва се музика от стачкуващото радио.

За мен този ден започна с митинга на стачкуващите учители пред Министерството на просветата. Сини знамена, вдигнати ръце – оставка, победа. Просветли се просветата – през тази година, през този месец, през този ден. Събудиха се будителите на народа. И народът се събуди. Набира скорост – събуденият народ. И вече никой не нарича лавината с друго име. И никой не може да остане на пътя й.

Сини знамена, вдигнати ръце – оставка, победа.

Под купола на синьото небе сме, под златните кубета на храма. Златните лъчи на слънцето ни изгарят. Пеем – заедно с лекарите. Излекуваха се лечителите на народа – през тази година, през този месец, през този ден. Излекуваните лечители излекуваха народа. Набра скорост народът, излекуваният. И вече никой не може да го спре – защото никой не може да застане на пътя му.

Тръгнахме по софийските улици, паркове и площади. Преминахме през блокираните кръстовища. Понесли знамената си вървяхме, пеехме, викахме “оставка” и отивахме към сградата на радиото.

Протягахме ръцете си към синьото небе. И то, синьо, пак ни обгръщаше – нас и миньорите. Черни, опушени. С черни опушени лица, с черни, опушени ръце. Отрудени. Те вървяха между нас, те, най-трудовите хора. Дребни, крехки мъже и жени. В очите им имаше отчаяна твърдост. В нашите очи имаше сълзи. Ръцете ни стискаха техните – твърди и честни ръце. Искахме да ги подкрепим, искахме да ги задържим… Но пак викахме, викахме… И очите ни гледаха синьо – нашите очи и техните. Очите на миньорите, приели да останат завинаги под земята, ако оставката закъснее. Стискахме ръцете си и крещяхме “оставка” – с отчаяна твърдост… и се сбогувахме…

Изляхме се – по софийските улици, паркове и кръстовища. Потекохме – към площад “Демокрация”. Запълнихме го – открай до край – както някога, в края на зимата…

И зачакахме – оставката.

Повече от час чакахме – до шест, когато обещаха, че ще я дадат...

Веехме сините си знамена. Загубваха цвета си знамената ни в мрака. И пак ги веехме  - в синия мрак. И пак викахме – оставка.

Викахме – в шест, когато оставката не бе дадена. Объркани, изгубени, веехме знамената си и викахме… Какво друго ни оставаше?

Ще веем знамената и ще викаме – оставка – докато я получим.

. . .

Получихме я. Ние, улицата. Ние, народът.

„Отключени думи”, изд. „Отворено общество”, 1999 г.

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

29-30.11.1990

Мъртва е тишината край мен. И в мен нещо е мъртво.

Сега – накъде?

Свърши стачката. Получихме оставката – на министър-председателят и на правителството му. Чух унилата му реч – последен опит да се иде с достойнство. Срина се.

Свърши стачката – сега накъде?

Използваха ли докрай нашите лидери потенциалната ни мощ за промяна? За промяната, която ще сложи край на комунизма в България… Или “те” ни използваха, за да избягат от отговорността за тъй бързо идващото “Утре”.

 Когато умората се превърне в болка, а болката в отпускане;

 Когато студът, стигнал до костите се превърне в топлина;

 Когато само волята движи тялото и в гърлото не е останал вик;

 Когато тишината е мъртва край теб…

 … И нищо не е останало в душата…

 Тогава революцията свършва.

 И после – накъде?

„Отключени думи”, сборник, изд. „Отворено общество”, 1999 г.

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

05.01.1991

Протегнах ръка към първия брой на вестник “Демокрация” за 1991 г., за да видя какво пише в нашия вестник. Очите ми пробягаха по заглавията и се спряха най-долу – “Свободата – тя е всичко”. Помислих си – “свободата – да, тя е всичко”. И продължих да чета. “Отива си една невероятна година. Толкова много неща се промениха. Толкова много хора се превърнаха в личности.” Чета – изречения, които самата аз бих написала, които много хора биха написали. Изречения, изразяващи това, което преживяхме и което мислим. После се препънах. И ме заболя – “Завиждал съм единствено на чехите за 68-ма и на поляците за времето, когато създаваха великото сдружение “Солидарност”, на робите, изплували макар и временно от мрака, който ние не напуснахме, почувствали макар и незадълго опияняващата светлина. И даже не помислях, че е възможно да го доживея, то да стане и у нас.” Помислих си – докога? Докога все на другите ще завиждаме – за стандарта им, за свободата, или за смелостта им? Докога ще се самоунижаваме? И продължих да чета – като мазохист – нашия вестник. “Комунизмът изглеждаше непоклатим и страшен.” Думи, които бих написала, които много хора биха написали. И после пак се препънах – от болка. “Щях да умра като роб, без да узная поне за ден, поне за час какво е свободата. Нямаше да видя и моя народ в друго състояние освен като робски народ.”

Господин Коруджиев, на колко години сте?

Аз съм на 26 и допреди 400 дни наистина дори за час не бях познала свободата, но знаех, от 20 години знам, че моят народ не е робски народ. Знам, че комунистите не са унищожили душевно моя народ. Знам, че между 1876 и 1990 има и една друга година и тя е 1951. За нея завиждам, г-н Коруджиев, на българите, които са я преживели. Завиждам и на онези, които не са я преживели, на онези, които са били убити заради глътката свобода, която са поели.

Затова пиша това отворено писмо. За да знаят – червени и сини, да знаят българите – че не са роби. Защото една лъжа, повторена сто пъти става истина. А тази лъжа, че сме робски народ, най-робският от робските народи на Източна Европа през последните 45 години, се повтаря твърде дълго.

Вкъщи, на стената, виси портрет на момиче. Откакто се помня – виси. Преди 20 години, на гробището, когато запалих три свещи над гроб с двама мъртъвци, разбрах кое е това момиче. Момичето без гроб, от което са останали няколко ученически снимки и една смъртна присъда. Тогава, на гробището, господине, бях на 5 години. И истината, че за 1 май 1952 година е била изпълнена една смъртна присъда не ми бе спестена. Не така се възпитават роби, господине. И не роби са били тези, които през 1949, 1950, 1951 са се опитвали да възстановяват опозицията в България.

Много страшни страници от социалистическата ни история се отвориха през тази година. Много спомени прочетохме в печата. И филми видяхме напоследък – за лагерите и лагерниците. Като удар с чук по главите ни бяха тези откровения – за преживения ужас в Белене, в Ловеч, в Скравена. Като удар с чук по главите ни беше картата на България с телената мрежа и с лагерите. Истината за невинните, случайно попаднали там е едната истина. Но това не е цялата истина.

Защото затворите и лагерите на социалистическа България са били пълни и с хора, които не са били “случайно” там. Те са били пълни и с “виновни”. С виновни пред социалистическите закони и прокурори. С виновни, които са искали свобода и демокрация. И не само са искали. Затворите са били пълни с виновни, които са се борили за свобода и демокрация, които са се борили против комунизма – с думи, с хляб и с оръжие. И те не са били роби. И са били първите. Първите в Източна Европа. Защото годините са били 1950-1951. За тях знам аз. Защото момичето, чийто портрет виси вкъщи, на стената, е сестра на баба ми. И на 25 април 1952 г. е навършило 23 години и е било осъдено на смърт и убито не защото е било роб.

Не съдя тези, които не знаят. Не мога да съдя и тези, които знаят, но мълчат. Аз не искам повече да мълча.

20 години стигат. Аз не искам повече една лъжа да се превръща в истина пред очите ми. Защото лъжата, че сме роби, не ни е полезна. Тя е полезна на тези, които искаха да ни направят роби.

Разтворете архивите на специалните съдебни състави за периода 1950-1952. Аз прочетох само три обвинителни акта – по делото на Околийския акционен земеделски център 1 – дело, по което са осъдени основателите на нелегалната опозиция в Русе. И по дела №44/1951 и №180/1951 – дела, по които са осъдени десетки хора, борили се за демокрация. Аз съм русенка и прочетох за тях. Но не само в моя край е имало такива процеси, защото не само в моя край хората не са били роби. Аз знам това, за него пиша – нека други пишат за другите.

А свободата – да, тя е всичко.

в-к „Демокрация”, бр. 36 /12.02.1991 г.,

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

25.01.1991

ДИКТАТУРАТА С ЛИЦЕ И ДИКТАТУРАТА БЕЗ ЛИЦЕ

Студ. Едно след друго следват съобщения от войната в Залива и от Прибалтика. Студ.

...

Повече от седмица войната продължава. Технологичната война, войната на електронните оръжия, на висшата техника, на “хирургически” точните попадения... на живите щитове, на заклинанията срещу Запада и Сатаната.

Продължава войната. Войната за мир.

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатора.

...

Студ. Едно след друго следват съобщения от войната в Залива и от Прибалтика. Студ.

Преди три седмици танкове прегазиха границите на непослушните републики. Няма война. Няма мир. Сляп е Светът. И мълчи.

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатурата.

ДИКТАТУРАТА С ЛИЦЕ И ДИКТАТУРАТА БЕЗ ЛИЦЕ

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатора. От Диктатора с лице. От добродушната му мустаката усмивка - Бащата на нацията. Изплувал като кошмар от позабравен сън, излязъл от страниците на учебниците, слязъл от филмовите ленти...

Продължава войната. Войната за мир. И наивно се питам - ще дойде ли мирът след победата. Ще дойде ли?

Отговорът е в мен - болезнено безформено петно - докато има някъде по света диктатура, няма да има мир.

Студът пролазва в мен. Зъзнеща пиша и свита в себе си се моля - Боже, дано диктатурата не се върне в България... Диктатурата с лице... Бащата на нацията, Спасителят, Обединителят. Вождът и Учителят...

Боже, дано...

А онова, тъмно-аморфното в мен боли и крещи - докато някъде има диктатори няма да има мир, благоденствие, сигурност... живот.

Диктаторът - упорит, глух, непробиваем. Усмихва се под пухкавите си мустаци, демагогства, умножава по десет, по сто... призовава. Унищожава - народа си, страната си, всичко. Важна е само Властта. И Той, на върха на пирамидата на властта. Нека се срути светът под тежестта на пирамидата, нека и той се срути, но... накрая. Като Единствен Победител.

Усмихва се Диктаторът. Диктаторът с лице. Войната за мир продължава - срещу Диктатора с лице. И дано войната го помете - за да няма диктатура. За да има мир, справедливост, благоденствие, живот.

...

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатурата. Диктатурата без лице. До болка познатата, анонимната диктатура. Диктатурата на измитите ръце. Диктатурата на системата...

Докато там някъде, на Изток, продължава войната за мир, справедливост и хуманизъм, там някъде, на Север, танкове прегазиха демокрацията, справедливостта и хуманизма. Танковете на диктатурата без лице, на измиваните ръце, на изпираните съвести. Танковете на системата.

Системата, тя не се нуждае от лице. От нечия бащинска усмивка, от оптимистичен поглед. Не се нуждае от заклинания за всемирно настъпление. Тя просто съществува. И премазва.

Като тъмно аморфно петно дреме в мен ужасът от спомена за властта на Системата. Свита в себе си се моля - Боже, нека никога диктатурата не се връща в България... защото връщането назад ще бъде смърт.

И пак се питам - ще има ли някога справедливост, мир, благоденствие... Ще има ли някога живот?

Отговорът е в мен - тъмният вик на душата ми - докато някъде по света танкове тъпчат хората, няма да има справедливост, мир, благоденствие. Няма да има живот.

Докато съществува системата.

Системата - непробиваема, безлика. Демагогства, призовава, унищожава. Народа, страната, всичко. Важна е само Властта. И Тя, Системата, в основата на Властта. Нека се срути светът под тежестта на Властта... но да остане тя, системата, впита в руините на света. Да остане, да съществува...

Няма лице системата. Няма лице Диктатурата на системата. Безлично, безформено, аморфно присъствие на злото.

Ще има ли мир, справедливост, благоденствие, живот?

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

Електронно списание LiterNet, 26.05.2005, № 5 (66)

29.05.1991

Майски студ.

От сивото небе, приличащо на мръсна гъба тече вода. И мокри – дрехите, телата, и вътре в нас.

Поток от чадъри. Поток от чадъри тече към площада. Зъзнещи физиономии с тракащи зъби, свити под чадърите, хванати от замръзнали ръце.

Майски студ.

Свита под синия свод на своя чадър в синьо гледам света. Все в синьо виждам света.

Празна е душата ми – кънти от болка.

Влях се в потока, вляхме се в площада. и песните, изригващи от тонколоните пред трибуната изгониха празното от душата ми. “Комунизмът си отива…”

 Комунизмът си отива. Мокро е лицето ми – не от дъжда. Сковани са мускулите на лицето ми – няма да се усмихнат устните ми. Комунизмът си отива – мелодията изгони празното от душата ми. Синьо е небето, гледано изпод синьото на чадъра ми… Пречистващ дъжд – вали, измива ни. И пак сме чисти, под чистия свод на небето… Пак сме чисти. На замръзнали лица светят очи – пак вперени в трибуната, чакащи – да ни кажат – сега, накъде… Изригват песните, нашите песни – от уредбата. Изригват песни от гърлата на тези, които винаги са били с нас… и от гърлата на тези, които сега са с нас…

 Всичко е както си беше – казвам си – тук ми е мястото, ние сме истинските, ние сме СДС…

 Чакащи очи. Чакащи, да чуят истината – от трибуната. Чакаме. Вкаменени са душите ни от чакане. И болка.

 Разкъсана е душата ми. И вдървените ми устни не се усмихват. И няма светлина в очите ми. Няма…

 Викове “СДС” разтърсиха площада. Няма е устата ми. Умря душата ми – от чакане.

 Ние ли сме истинските – ние, на площада?

 Заговориха лидерите ни. Чакаме – да чуем истината, от трибуната…

 И те ни я казват – “Вие сте СДС, вие, на площада… И ние сме с вас, ние, слугите на народа…”

 Площадът пак е разтърсен от викове СДС. Аз пак съм няма.

 Уморени сме от чакане. Уморени сме.

 От трибуната казват – “Стига чакане, избори незабавно… Трябва ни властта… за да сме свободни…”

 Кънти площадът – от викове “победа”. Цял площад чадъри, а между чадърите – вдигнати ръце със знака на победата. Стърчат – като копия, пробождащи небето. И от дупките по небето тече дъжд, дъжд, дъжд…

 Майски студ. Скова ни.

 От трибуната говорят – казват ни това, което искаме да чуем – “Стига на комунизма! Избори през юли!”

 Кънти площадът – “Победа”, “СДС”.

 Стига! Уморихме се от чакане. “Юнаци”… Юнаци са тези, които като нас се умориха от чакане и… дезертираха…

 Дезертираха ли? Дано не са… Дано те са правите… Дано…

 Говорят от трибуната, слушаме. Уморени чакаме – да чуем истината? Или това, което искаме да чуем…

 Говорят един след друг. Юнаците? Дезертьорите? И призовават – “Последвайте ни по пътеката на славата – от Парламента до Площада!”

 Призовават – добре.

 И заклеймяват – но кого?!

 А ние викаме, викаме. Уморени от чакане, изтерзани от комунизъм, викаме – какво друго ни остава, освен да викаме… И да попиваме думите, казани от трибуната. А те говорят, говорят – нашите лидери – пред цял площад питащи очи… Сега, накъде?

 “Към избори!!! В най-кратък срок…

 Вече не уточняват – през юни, през юли – избори в най-кратък срок. Най-краткият срок е септември.

 Тогава – за какво е всичко това?

 Цял площад зъзнещи чакащи хора. Глас не им е останал от викане – да викат. “Избори”. “Избори”. “Победа”. Вика площадът. От гърлото ми – ни звук. Онемях ли? Срам ме е. От хората край мен.

 А от трибуната говорят, говорят – “Ние, на които краката замръзваха заедно с вашите по площадите миналата зима, ние сме СДС, ние сме истинската опозиция, ние…”

 Вика площадът – “Юнаци”. Мръзнали са ни краката заедно. И сега пак мръзнем - заедно. Ние сме истинските. Ние сме – юнаците?

 Вика площадът… “Юнаци!”

 А тия, чиито крака са замръзвали не по площадите, а по лагерите и затворите – те какви са?

 Замръзнаха ръцете ми – да стискат дръжката на чадъра. Майски студ. Болят ръцете – от студ… майски… студ…

 Как ли са болели ръцете на оня беглец от ада Персин, когато са замръзвали, приковани с тел в леда?

 Вика площадът – юнаци. Но кои са истинските?

А от трибуната говорят, говорят – “Аз съм враг на комунизма! Искат главата ми по площадите от 1989-та!”

Юнаци! Юнаци!

А тези, на които взеха главите преди 40 години? А тези, които пратиха в ада – преди 40 години?

Кои са юнаците? Кои?

“Ние сме СДС! Които не са с нас са против нас! Които не са с нас, не са СДС!”

Докъде стигнахме, докъде… Паднахме?

“Предатели” – вика площадът.

Предатели – но на кого?

Сиво е небето над нас. Като мокра мръсна гъба.

“Предатели” – реве площадът.

Предатели… Боли ме за мъртвите. Боли ме за живите, оставили младостта си в ада… заради… днешния ден… Боли ме – за всички убити поколение…

Натежало от мокрост, пак закапа небето.

Боли ме душата – разкъсаната на две душа…

Задуших се. Удавих се – в мокрия въздух, в майския студ.

Оглеждам се около себе си. Цял площад изнурени от комунизъм лица. Цял площад чакащи очи, вперени в трибуната – като в олтар. Цял площад глави, незнаещи – сега, накъде?

А от трибуната говорят, говорят, говорят…

Свили сме чадърите си. Капе мръсен дъжд върху главите ни. Веем знамената си – омърляни и мокри. Викаме – и глас не ни е останал да викаме – от викане. Празна е душата ми, звук не излиза от устата ми. Чакам.

 А те говорят, говорят – “Ние сме антикомунисти, ние, от АСП. И от страниците на нашия вестник, “Черен ден” ще се борим за пълната декомунизация на страната…”

 Реве площадът – юнаци! Слепнали са устните ми. Срам ме е. Срам ме е за тези, които са около мен.

 Разкъса се душата ми – на две. Дано тези, които викат, са прави.

 Бавно си пробивам път през хората. Гледам лицата им – мокри от дъжд и сълзи. Сиви – от безнадеждно чакане, от майски студ… Болни – от комунизъм. Бавно вървя сред хората. Докосвам се до всеки, покрай когото минавам, усещам топлината на телата им, на дъха им… Но вече не сме една душа, устремена към свободата…

 Бавно вървя през площада. Отивам си… Не мога да бъда сред тези, които с едни и същи уста нарекоха”предатели” жертвите на комунизма и “юнаци” – довчерашните комунисти.

 Отивам си. Цял поток чадъри извира от площада. Уморени се връщаме в клетките си. А уредбата гърми – говорят от трибуната. Говорят… Дано не грешат и дано не са грешни.

„Отключени думи”,  изд. „Отворено общество”, 1999

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001

31.08.1991

 Душата ми е разкъсана на две.

 Така беше – през май, през юни, през юли.

 Но и двете половини принадлежат на СДС.

 Защото друга алтернатива за България няма. Една опозиция, едно правителство, един президент. За да има стабилност – до изборите. За да има избори. Защото друга алтернатива за България няма.

 Душата ми бе разкъсана на две. Но и двете половини принадлежаха на СДС. СДС-център и СДС-либерали; СДС-движение. Разкъсана бе душата ми –разкъсаха я разприте между хора, които уважавах и обичах. Болеше ме душата – от разприте ми с хора, които уважавах и обичах. От разприте на близки и приятели. Хванахме се – “гуша за гуша” – да спорим и да защитаваме – СДС-либерали от СДС-движение; СДС-движение от СДС-център. Близки и приятели – намразихме се – да защитаваме СДС от СДС.

Болеше ме душата – разкъсана на две. От плана “клин”?! Или от политическо късогледство.

Изгоря душата ми – през лятото. Изпепели я – слънцето по площадите, ревът на мегафоните и тонколоните, конференциите и конгресите – обединителни, разединителни, легитимни и нелегитимни, законни и незаконни; процесите – спечелени или загубени – от кого, срещу кого? Защо?

Кому бе нужно…

Изгоря душата ми. Разкъсаната на две душа през пролетта изгоря през лятото. Разкъсаха и половинките на душата ми. Разкъсаха ги със стачки. Гладни и контрагладни, символични и ефективни, седящи и семейни. Стачки. Срещу парламента и конституцията. Срещу правителството и реформата… Стачки. От кого? Срещу кого? За какво… или срещу какво?

Кому бе нужно…

Отива си лятото. Заедно със стачките.

Превратът в Русия и грандиозният му провал пометоха всичко – и митингите, и разприте, и стачките. И въпросите – кой, срещу кого, защо…

Само последният въпрос стои, не си отива.

Кому е нужно?

Въпросът с отговор. Защото знаем кому е нужно…

„Отключени думи”,  изд. „Отворено общество”, 1999 г.

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

  

26.09.1991

НОВО СЕЛО

Колата спря пред училищния двор. Слязохме.

Дълбоко поех дъх. Въздухът ме опияни – с аромата на свежо, на чисто, на простор.

Свечерява се.

Клоните на отсрещните дървета се открояват черни на фона на мастиленото небе.

Тъмен е училищният двор, тъмно е училището. Тихо е.

Тихи, старците идват. Изправени. Облекли официалните костюми, с детелините на БЗНС-Никола Петков на реверите, тежко стъпват, подпирайки се на бастуните…

Един, втори, трети… Идват старците, здрависват се с нас. Силни са още ръцете им.

- Да сте живи, че сте ни дошли…

- Познавах баща ти, момче, председател на дружбата беше… Хубав човек…

- Ти коя година си роден, дядо?

- Аз ли? Деветстотин и втора… 1902…

Влязохме в салона на училището. Редиците със скърцащи столове бавно се изпълват. Сядат старците – с официалните костюми, с детелините на ревера… Едра жена на средна възраст – в средата на реда, зад мен… Малко по-назад сяда друга, дребна и пъргава. Пълни се салонът – сядат хората на средна възраст… Младежи няма. Бях като бяла врана.

Започна събранието.

Няколко думи  - по повод екзекуцията на Никола Петков, няколко думи – представящи ораторите… Няколко думи за платформата на БЗНС-Никола Петков…

Тихо говори кандидат-депутатът Тодор Паламарков. Тихо е в салона – слушат го. Напрегнати са лицата на старците – слушат момчето, родено през 1945-та, което им обещава да защитава в новия Парламент възродените идеи на Александър Стамболийски така, както дядо му някога ги е защитавал в един друг Парламент, заедно с Александър Стамболийски…

Тихо говори “момчето” за платформата на съюза, слушат го старците, макар да знаят – седмо е в листата и депутат в това народно събрание няма да бъде…

Тихо говори застъпникът, безпартийният; баща ми. И гласът му кънти в салона. Думите му кънтят – в душата ми… в душите им… Защото помним… Изопнати са лицата на хората, горят очите им, вперени в трибуната… С черен пламък горят, болят… душите… За пропиления живот, за пропиляното време, за пропиляното всичко…

Изправени са – гърбовете на старците, подпрели ръцете си на бастуните. Слушат… В техните ръце е бъдещето… Отново – отговорността за днес и утре е тяхна. Изправени са – гърбовете на старците – ще я поемат, отговорността за живота…

После – няколко думи от кандидатът за кмет на селото. Не са нужни много думи – знаят се проблемите – земята, здравеопазването, чистотата… Знае се – кой ще ги реши… ако го изберат… Говори – бъдещият кмет?

А след това – заговори вече бившият кмет на големия град. Синият кмет… кандидатът за народен представител от листата на БЗНС-Никола Петков, който би могъл да стане депутат…

- Това, което като кмет исках да направя и направих, беше да запазя социалния мир. А много трудно е да балансираш между младите, които като птици искат да полетят към бъдещето и тези, които не искат да помръднат от миналото…

Говори кметът на големия град, синият кмет…

Тихо е в салона. И тържествено.

Голямата електрическа крушка, увиснала над оратора свети… и топли… И идва… “светлото бъдеще”? Не, идва бъдещето, отговорността за което ще поемем днес.

Свети едрата електрическа крушка и гони призраците – на страха от миналото, на страха от бъдещето.

Свършиха речите – “Изберете тези, за които знаете, че могат и искат да направят това, което обещават…” – завърши последният оратор и остави свободата на избора в ръцете на тези, за които знае, че могат да изберат, защото могат да бъдат свободни…

И започнаха въпросите – за мерите край селото, превърнати в сметища, за лекарите, които всяка година се сменят, за новата кооперация, за земята, за машините, с които ще се обработва, за средствата, отпуснати от Международния валутен фонд и програмата “Фар”, за…

Не е тихо в залата, не е тържествено. Говорят хората – за днес, за утре. Питат – и слушат отговорите. И преценяват. Живеят. Вече живеят, защото са започнали да мислят, да решават, да действат…

… Излизат старците в мрака – един по един. Изправени стъпват – тежко, подпират се на бастуните. Свети луната в клоните на отсрещните дървета – бяла и кръгла.

Излизат старците – бавно, тържествено. Тежко стъпват – по земята си.

Младо милиционерче с лъскава униформа, облегнато на лъскавия си мотоциклет подвиква:

- Къде сте тръгнали? С бастуните ли ще я орете, земята си…

А старците излизат – един по един. Изправени. И отминават.

Отминават го…

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

в-к „Земеделско знаме”, брой 16, 21-27 април 2005 г.

26.09.1991

НОВО СЕЛО

Под лозницата на Венко…

Тежки гроздове висят над главите ни. И звездите като гроздове висят в небето.

Разлива се бисерна ракия в чашите. Като бисери са капките вода, умили плодовете… Сладки са плодовете – на земята. И въздухът е сладък – над земята… Въздуха, който вятърът носи от задния двор, където тихо звънят камбанките по вратовете на козите…

- Познавах Цена, леля ви… Толкова беше красива. Бяла, с катраненочерни коси… тежки, лъскави. Всички й се възхищавахме… Тогава бях 14-15-годишна… В нашата къща се събираха нелегалните. Крили сме Кольо от Тетово, Петър от Писанец… После и горяните идваха… а аз лепях по стените на къщите материали на опозицията… Изпатих си – изключиха ме от училище, от последния клас на гимназията… чак на 40 години като станах завърших образованието си… А Цена я познавах… толкова хубава беше… И през ум не ми е минавало, че и тя е от тях, от горяните…

Говори жената до мен. Дребната жена от дъното на салона. Гледа ме, но не ме вижда… Вижда леля ми, бабината сестра… И мъжете около масата нея виждат. И тихо подхващат :

- Да, Цена… много хубава беше. И много млада си отиде… Две жени даде нашият съюз, две жертви… Мара Рачева… и нашата Цена…

И говорят мъжете около масата, под лозницата, под звездите… Говорят за миналото, за борбата, за насилието, за смъртта…

И звънват чашите с перлена ракия – за живота. За живота, който идва въпреки насилието, страданието и смъртта. Въпреки мълчанието.

                                              

27.09.1991

СЕМЕРДЖИЕВО

Тринайсет дядовци и две баби в двора на училището. Мръква се.

Слизаме от светлата си лъскава кола, здрависваме се – стискаме отрудените им ръце. Петима оратори и петнайсет слушатели. Разпръснахме се в три кръга. Разприказвахме се. Чакаме – да мръкне, да дойдат още хора. Чакаме. Не идват.

Бавно тръгнахме по тесните улички. Бавно вървим. Бавно вървят старците, бавно пристъпват – отрудени, с избелели дочени дрехи, с каскетите, нахлупени към земята, с чепати пръчки в ръце… Бавно отиваме към клуба на Николапетковистите.

Стигнахме. Малка селска къща. Влязохме. Малка празна стая. На голите стени висят портретите на Левски и Никола Петков. Един до друг – мъченици на свободата. Един до друг… Дълбоко скрита, сраснала с душите, дреме републиканската идея в тези хора, които ни посрещнаха. Тихи, честни, скромни и отрудени. Невероятно устойчиви.

Насядахме по дървените пейки. Един до друг – оратори, слушатели.

Започна събранието – без тържествени слова.

От думите на кандидата за кмет разбрах, че и това село е обсадено от отпадъци, които заплашват да го погълнат…

Отворена е вратата на клуба – един по един старците идват. Бавно, подпрени на чепатите пръчки, току-що откъснали се от вечния делник. Сгъстяваме се, притискаме се един до друг, внасят нова пейка. Пълни се и тя. Човек до човек сме – трудно се диша.

Но е тихо в малката стая. Напрегнато слушат старите селяни, бършат дебелите стъкла на очилата си и се взират в лицата на ораторите, взират се в очите им. Преценяват – тези ли са истинските…

- Нашата бюлетина е бяла, с две вертикални сини ленти, показващи, че сме неотделима част от Съюза на демократичните сили…

- Ние нямаме идейни различия с нашите приятели от СДС, но ние сме тези, които познават проблемите на българското село, ние сме сраснали с него и милеем за него… Ние сме тези, които ще защитят интересите ви…

Слушат старците, напрегнато впили погледи в лицата, в очите на тези, които говорят – кандидат-депутатите, застъпниците… Слушат и преценяват – пришълци ли сме, или свои…

И говорят застъпниците – за земята, за опозицията, за миналото и бъдещето. За настоящето и за изхода. Говорят – просто, човешки – как ще се обработва земята, кой ще я обработва, с какви машини, как ще се печели от нея – от зърното, от животните, от млякото, месото и вълната… Откъде ще се тръгне, за да се изправят хората… За да изправят и страната си.

Слушат старците. И преценяват.

Отворена е вратата на клуба. Влизат – един по един.

- Вие всички сте убедени, че демокрацията идва и връщане назад няма. И демокрация ще има за всички. Нея или я има, или я няма. Тя не може да се дели. Тя не може да бъде само за част от хората…

Отворена е вратата на клуба. Влизат стаите селяни – един по един, българи, турци, мъже и жени. Слушат и преценяват…

- Ще те изпратим в Парламента, момче, ще има депутати от БЗНС-Никола Петков ще има… – промърморва някой от средната пейка…

- Ще те изпратим в Парламента… - трудно утихват гласовете им – Този път ще победим…

Свърши събранието.

Бавно излизам от малката стая.

Отново минавам покрай портретите на Левски и Никола Петков.

Жива е републиканската идея, дълбоко скрита, сраснала с душите… Живо е достойнството у моя народ. Живо е – усещането за свобода…

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

в-к „Земеделско знаме”, брой 17, 28 април-04 май 2005 г.

29.09.1991

ХОТАНЦА

Направихме полукръг и спряхме. Пред читалището. Там, където автобусът спира. И откъдето тръгва. Връзката със света…

Още е светло и топло. Небето е мръсно и лютив пушек ни задушава. Горят нивите. Горят стърнищата, гори земята. Черна пепел остава след огъня, отвява я вятърът… Мръсно е небето. И земята.

Направихме полукръг и спряхме – пред читалището. Посрещна ни Хотанца с двете черкви – православната и протестантската… Посрещнаха ни хората, стиснахме ръцете си.

Смрачава се. Трудно пробиват звездите пелената от дим. Седят хората – на пейките, пред читалището… На спирката. Чакат автобусът да спре и да тръгне. Връзката със света.

И говорим… Говорим за някога, когато вечер биели камбаните на двете черкви… Когато улицата между тях почернявала от хора. Говорим… Пуста е улицата между двете черкви.

Влязохме в читалището. За първи път съм лице в лице с аудиторията. На масата, на сцената. Бавно се пълни салонът. Но хората идват. Скърцат столовете, сядат. Млади и стари, мъже и жени, роми, българи… сядат. Малко мургаво момченце с ококорени черни очи стои изправено между родителите си. Русокосо момиченце се е сгушило в баба си, притваря очи… Младеж, облегнат на вратата… Хора… Влизат, излизат… Млада жена притичва приведена по реда, сяда…

Събранието почна.

Заговори кандидатът за кмет на селото. Човек на средна възраст, познат на всички, уважаван. За две неща говори – най-наболелите – за превърнатите в сметища крайселски мери и за… училището…

- Вие знаете как нашите деца в студ, в сняг, в кал, пътуват за училището в Ново село. Вие знаете, как селото ни опустява и умира, когато те заминат… И някои от вас знаят какво е да си ученик на чуждо място… Трябва да възстановим прогимназията в Хотанца. За да се чува детски смях…

Гледам лицата на хората – млади и стари. Скърцат столовете, местят се, стават и сядат. Отворена е вратата на салона. Излизат, влизат… Слушат.

За първи път съм лице в лице с тези, на които трябва да говоря. Главата ми е празна – като изметена… Говорят до мен – за миналото и за настоящето; за избора ни – да бъдем част от Европа; за собствеността и за достойнството. И за тази земя, която 13 века е принадлежала на народа ни и която сега изнемогва – отровена и изоставена… За тази земя, която 13 века е принадлежала на народа ни, дори през онези 500 години, когато сме нямали държава. За тази земя, която от половин век е държавна и… агонизираме – ние, земята и държавата… Главата ми е празна. Блъскат се в стените й думите на баща ми – “Ние сме длъжни да вземем земята на дедите си, за да я дадем на децата си…”

Изправих главата си. Вече можех да говоря – за земята, която сме длъжни да вземем. И да възродим – с опита и мъдростта на старото поколение, със силата и волята на моето поколение…

Мълчат хората, скърцат столовете. Русокосото момиченце е заспало в скута на баба си, черноокото  момченце е седнало между майка си и баща си. Младежът все още е облегнат на вратата, младата жена се е сляла с множеството. Вече говори Тодор Цанев – откровено, делнично, просто – за простите неща от живота. На него не му е нужна трибуна, за да се подпира на нея. Застанал е встрани, в цял ръст пред тях – избирателите. Не ги агитира – всеки е свободен в своя избор, за всеки има място при демокрацията, за която алтернатива няма…

Гледам лицата на хората. За първи път – лице в лице с тях. За първи път от масата, на сцената. Жужат неоновите лампи някъде над мен. Скърцат седалките… А те, избирателите, слушат… и питат – за частното земеделие, за новите кооперации, за новите машини… И кметът на големия град, кандидат-депутатът, отговаря.

Събранието свърши.

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

в-к „Земеделско знаме”, брой 18, 05-11 май 2005 г.

01.10.1991

ДОЛАПИТЕ

Захлупено в мрака селце. Затиснато под сянката на големия мост, на големия град. Тясно разбито шосе, като пъпна връв; като въже, го свързва с Русе.

Спряхме пред читалището. Ниска едноетажна сграда. Тесен схлупен салон. Мъждива светлина.

Бавно идват хората. Сядат на старите столове, уморени. Насядали са на старите столове, зад масата, на сцената, и гостите… Кандидатът за кмет на големия град седна до бившия кмет. Трогателно…

Събранието почна.

Аз пак съм с гръб към хората. Лице в лице с ораторите. Лице в лице… С утрешните властници? Сляла съм се с хората – с утрешните избиратели.

Пръв заговори кандидатът за кмет на Русе, представен от СДС и подкрепен от БЗНС-Никола Петков, инж. Асен Тасев. Едър, висок. Мургаво лице, изсечени черти. Говори малко сковано, стеснително. Няколко думи за себе си, за семейството – жената, сина и дъщерята… винаги всички са били безпартийни… И той самият е бил безпартиен… Усмихва се стеснително… “това е, ако има въпроси, ще отговарям…”

Седят старите селяни по скърцащите столове, под схлупения таван на читалищния салон, със сините дочени дрехи, мачкат каскетите с едри ръце, почесват голите темета… Подозрително гледат кметовете на големия град – бившия и бъдещия… Кандидат за кмет на селото си нямат, защото не са село, а “квартал”… И въпроси нямат – към кметовете от града… Мъждят електрическите крушки над главите ни. Тихо е. Обръщам се назад. Обхождам с очи лицата им… трудно ги виждам… Далеч съм от тях…

Слушам – Тодор Паламарков представя листата на БЗНС-Никола Петков… Завършва със себе си. Историята на рода му се преплита с историята на земеделското движение, на земеделските борби – още от времето на Александър Стамболийски, тогава, когато е трябвало да бъде възстановена разрушената от войните държава… и по-късно, след убийството на Никола Петков, когато е трябвало да бъде възстановена опозицията, за да не бъде разрушена държавата…

Мъжди светлината в залата. Гледам схлупения таван над сцената… Силно кънти гласът на баща ми. Глухо се блъска в стените. Блъскат се думите му – в старците, насядали по скърцащите столове, с ръце стиснали каскетите, отрудени, обрулени… Подозрително гледащи мъжете, насядали зад масата, на сцената. Тихо е. Говори баща ми – никога досега не е говорил толкова хубаво.. Ръкопляскат…

Мъждят лампите над главите ни. Разказва Тодор Цанев, кметът на големия град – за миналото, за бъдещето и за настоящето. Гласът му е тих, очите спокойни – говори, не убеждава – “Нека всеки има мнение – нашето мнение е това…” Отвориха се лицата на хората, заблестяха очите им – счупен е ледът… Повярваха ни. Въпросите следват един през друг – за местното самоуправление, за поземлената реформа, за техниката, за злоупотребите…

Мъждят крушките над главите ни. Отлита времето… Събранието свърши.

Пътуваме към Русе…

Тясно разбито шосе, свързващо както с пъпна връв квартала с центъра. Връзващо като с въже селото за града…  

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

в-к „Земеделско знаме”, брой 20, 19-26 май 2005 г.

02.10.1991

ЧЕРВЕНА ВОДА

Задуха вятър. Прашна буря. Западаха кестените от дърветата – като градушка. Пръстта се вдигна в небето, закри слънцето…

Отиде си лятото… с прашната буря. Изчисти се небето, изцъклиха се звездите. Студено е… Есен.

Спря колата ни пред клуба. Слязохме, влязохме. Малка стая с продънен под, две дъсчени пейки, покрити с пожълтели вестници, маса… И огромен портрет, рисуван с масло, на стената, срещу входа… Портрет на младо момиче…

В клуба сме. Ние, дошлите от големия град и нашите домакини. Няколко възрастни мъже и едно младо момиче… Стоим пред портрета… и гледаме…

- Лицето й беше по-продълговато… - казва някой.

Друг допълва :

- Очите й не бяха сиви…

- Косата й беше по-черна… лъскава, тежка…

- Като корона стоеше на главата й…

Няколко вече стари мъже под портрета на младо момиче…

И аз…

Знам само, че портретът прилича на момичето от снимката на стената - в бабината стая… Знам, че тази вечер трябва да говоря… да говоря пред хора, които не познавам, но които ме познават… които са познавали и нея, бабината сестра… момичето със смъртната присъда, 23-годишна, убита в чест на Първи май…

Подкосиха се краката ми. Седнах на пожълтелите вестници. Рано е още, ще се съвзема. Все някога трябва да говоря за първи път. И нека първият път е сега…

Отвориха вратата на читалището. Влизат… Млади и стари – идват… Мъже и жени… идват… познати и непознати… идват. Моите съселяни? За първи път аз, родената, отгледаната в големия град, преживяла половината от живота си в столицата почувствах – корена си? Или може би просто близостта си с тези хора, които един по един влизаха в салона… Усмихнати влизаха… Ето и дядо ми – облякъл е венчалния си костюм… Глух е – дошъл е да ме гледа… Пак се подкосиха краката ми, но няма къде да седна…

Събранието почна.

Пълен е салонът – 20 реда по 20 стола. Никога не съм заставала лице в лице с толкова много хора… Отпуснах се на стола – зад масата, на сцената. Седнала съм между двамата кандидат-депутати… На трибуната е и председателят на дружбата, Димитър Рачев, един от многото българи, които, преди повече от 40 години първи в Европа тръгнаха срещу комунизма… Говори, хубаво говори и хората го слушат… Но, празна е главата ми, изпразнена от погледите на толкова очи…

Като в сън мина речта на кандидатът за кмет на селото, като в сън представиха листата на кандидатите за депутати от БЗНС-“Никола Петков”… Празна е главата ми… Празна е трибуната, на която трябва да застана аз.

400 чифта очи са вперени в мен. Положих треперещите си ръце върху светлото дърво на плота. Никога не съм говорила в толкова голяма зала – ще чуя ли гласа си?

… Момичето от портрета… като залепнала на клепачите ми е…

- Добър вечер, уважаеми съселяни… Обръщам се към вас така, защото в този салон е и моят дядо.

Чух гласа си. 400 чифта очи ме обляха с топлина. Празна е главата ми. Думите сами излизат от устата ми… Не знаех, че мога да говоря, не знаех, че гласът ми може да кънти… Не помня какво казах… Помня само, че когато в тишината на залата увисна изречението  -“Ние сме длъжни да вземем земята си, земята, която дедите ни с труд са събирали, земята, за която близките ни са се борили и умирали…” дълбока въздишка се откъсна от 400 гърла… Като повей на вятър… като бурята, която прогони лятото… “За да я възродим” – завърших аз. И видях влага в 400 чифта очи, които ме гледаха… Които гледаха бялото ми лице, черните ми очи, катранените ми коси, които като корона стоят на главата ми…

Не помня за какво говорих още. Помня, че когато седнах на стола си с омекнали колене, двамата кандидати за депутати стиснаха двете ми ръце.

Събранието продължи. Както винаги, Тодор Цанев говори много, за много неща – не с клишета от програми, а с примери от живота, близкия, нашия, делничния… Конкретно говори – какво е направено и какво предстои. Защо се бави връщането на земята и какъв трябва да бъде новият парламент…

Тихо е в салона. В най-големия читалищен салон, в който съм влизала… Тихо бе в салона, докато говорихме… После…

„Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

в-к „Земеделско знаме”, брой 22, 02-08 юни 2005 г.