изпускам юздите на живота си –
толкова чужди думи ехтят в главата ми,
копита на коне
*
потъвам в жълти листа –
вихрушки към звездите
*
глъхнат ушите,
вслушвам се –
вятърът изтри всички следи
*
надигам глава –
очите ми пълни с пръст,
разорани пътеки
*
кървят коленете
по пътя след мен –
нито капка
Жълтите езици на тополите
се протягат към мен,Ти дойде с дъжда
с първите капки,
които почукаха
на стъклата.
Ти дойде с дъжда –
като есен,
като тишината
в края на деня.
Ти попи в мен –
като в пръстта,
разрохкана
и кална.
И преливаш –
като вълна
над язовирна стена,
повличаш камъни и дървета,
превръщаш реките в езера и морета.
После се свиваш
под затворените ми очи,
повиваш съня ми,
препускаш в сънищата ми
и ме правиш буден.
Не заспивам –
всяко заспиване е смърт,
всеки сън
е нова реалност,
но тази тук,
пак е вън.
Не заспивай –
сънищата ни се преплитат,
препускаме в гънките между тях –
така ли разпридаме пределите на времето?
Така ли градим паралелни вселени?
Или, по-добре заспи!
Под затворените ни клепачи тупти сърцето на сътворението.
Ти дойде с дъжда.
Тихо влезе през стъклото
с потропването на капките.
Проби тишината ми –
свредел в главата ми.
Ти дойде с дъжда.
Есен си.
Ще заспя под листата ти.
Песен си –
Адажиото на Албинони.
*
ври супата –
какъв мирис
на есен!
*
един миг
след него
враната я няма
*
къде си, камъче,
което ме препъна…
или те ритнах аз?
*
колко трудно се движи
писецът върху листа –
хилядолетната еволюция
на калиграфията
срещу един клик
*
защо да опитвам
да хвана мига с четката си –
АI го прави толкова
лесно, толкова хубаво,
толкова истински мое
*
все още записвам
мислите си и търся очертанията ти–
не да ги видя,
не да ги видят…
да знам, че ни е имало
*
капки роса
върху козината на куче –
а денят е пълен
с политически хаос,
муцуната души
*
главата на кометата *
все по-близо до
гърбицата на Витоша –
политическото
замитане в ход
*
опашката на кометата
все по-далеч от орбитата на Земята
все повече политици
изпадат от орбитата
на поносимостта ми
*
капки роса
върху брадата на скитника
градът е пълен
с боклук,
който сменя собственика си
*
изгубих те във високата
облачност на хоризонта, комето!
небето е пълно с истински звезди,
а аз за теб тъгувам –
няма да има човечество за следваща среща
*
капки роса
върху стъклото на балкона –
искам да изхвърля
туптящата буца в мен
някъде долу
* Кометата C/2023 A3 (Tsuchinshan-ATLAS) идва от облака на Оорт и през октомври 2024 г. преминава на около 70000 км от Земята; става видима с просто око или бинокъл; следващото й приближаване до Слънцето ще бъде след 80000 години.
ИЛИ - ЗА "ПЕСНИ ЗА ЗАЛЕЗ В САПУНЕН БАЛОН" НА ТОДОР БИЛЧЕВ
Най-новата стихосбирка на Тодор Билчев – още един формиращ щрих към портрета на поета, още един ярък цвят в палитрите на душите ни!
Само за няколко години документалистът Тодор Билчев написа и издаде 26 поетични книги – едно изригване на емоции от един несекващ вулкан. Неуморен творец, който, сигурна съм, събира нови мигове, които да превърне в стихове.
Всяко следващо стихотворение на автора е стъпка по пътеката към съвършенството – не на поетичната техника, която той познава и владее, а на изкуството поезия.
И, докато в началото на пътя му към същността на arte poetica често стремежът към постигане на „правилната“ форма крадеше от красотата на изказа и съдържанието, то в „Песни за залез в сапунен балон“ мелодията на стиха се лее естествено, като дъха, с който поемаме ароматите на битието.
Напълно заслужено през последните години идват и големите признания и награди за успехите и приноса на Тодор Билчев към развитието на изящното слово!
В тази книга няма компромисни творби – всяко стихотворение, всеки стих, всяка поема – тежат на точното място, за да изградят цялостния замисъл и да предадат посланията на поета към читателя.
Всяка от тях заслужава внимателен прочит и литературен анализ, но аз ще се спра само на няколко – защото много ми допаднаха, или защото ги считам съществени за изграждането на стихосбирката като цялост.
Тук ще спомена и двете основни теми, които звучат – понякога силно и настойчиво, като звън на камбана /или като сирена за отбрана/ друг път – приглушено, като фонов шум – оня шум, който влиза в съзнанието ни без да го съзнаваме и който ни обсебва.
Темата за любовта. И темата за вечността.
Любовта – във всичките й форми и измерения. Любовта към природата, към всички живи същества, към човека – оня, когото отминаваме без да забележим, или оня, когото съжаляваме, но не можем да спасим. Любовта към истината, към топлата човечност, към чистия път на духа, към божественото и бога.
Тази любов намираме в „Сбъдването на душата“, „Муха върху стъкло“, „Химн на светлината“, „След последния удар“, „Тъгата незабрава“, „Пилето“, „Ти съществуваш“, „Любовниците на мечтата“ и др.
Но тя естествено прелива към темата за вечността.
Дали защото любовта е вечна? Като вечен стремеж към близост и общност, към топлина и съпричастност?! А също – към познание, съвършенство, красота, към духовна чистота и извисеност, към откриване на път към „отвъд“? и „вечност“?!
Или защото вечността е поносима за човека само чрез любов?!
Тук ще спомена стартовото стихотворение „Спорещите със смъртта безсмъртни“ – посветено на самотните възрастни хора, забравени от своите деца и близки – изгубили смисъла на ежедневното битие, но постигнали надвременната мъдрост на безсмъртието. В тази категория можем да посочим „Слънчеви души“, „Жилището на тъгата“, „Оброкът самота“, „Сбръчкано очакване“ и др. „Родина на тъгата“ е еманацията на тази поредица – стихотворение, което обобщава отделната човешка болка от изгубено бъдеще и я издига до олицетворението на нашето настояще – изгубената битка за живота ни, в този ден, в този свят, в тази Родина, която захвърлихме, стъпкахме и отминахме с презрение.
Силен, ярък акцент е стихотворението „Учителка на светлината“. То започва със същия мажорен тон – тонът на изоставената мъдрост, но преминава в нещо различно – като синусоидата на тупкащо сърце, настроението се въздига и пропада с всеки следващ куплет; животът, незабравата, любовта и предаденото в поколенията знание за общочовешките ценности пулсират, за да не позволят на падащата нощ да завърши своята вечност.
Мъдрост и добрина, преживяно, прекипяло страдание и емпатия, понякога веселост, закачка и приятелско намигане; понякога – тъга…
В тази поетична сбирка има и много стихове за другата любов – изгаряща, прегаряща човешка любов; любовта-мечта, любовта на зрелостта и старостта, неизстиващата с времето любов, която е в основата на живота и кръговрата на сътворението.
Можем да намерим немалко стихотворения, които визират социалната действителност, проблемите на гражданското общество и системата на управление на държавата; немалко от тях бих нарекла „остра политическа сатира“. Авторът, насочил поглед към вътрешния свят на човека и неговите пътища към съвършенството не отмества поглед от онова, което е вън от нас; онова, което можем и трябва да променяме.
Много са чувствата, които преливат от страниците на книгата и дори само докосването до тях ни прави по-добри, мъдри, замислени, размислящи, искащи, отстояващи, воюващи – за правото на щастие.
Но само това е недостатъчно; тези чувства авторът поднася в една несравнима рамка от изящна словесност.
Красота и изящество – онова, което е в същността на поезията и изкуството:
Смълчан като люпеща птица,
денят се катери по склона.
Навънка играят дечица.
На тихото пукат балона.
Нощта зад вира точи сърпа –
на месеца да среже пъпа.
А той, със кървавата кърпа,
след нея властно да настъпи. /„По върха на бръснача“/
Изключителна образност, оригинални и неповторими метафори! Денят, разпънат на кръст! Едновременно, той е „смълчан като мътеща птица“ и „се катери по склона“. Денят, като птица и старец /наистина, никъде в текста не се споменава и дума за старост, но образът, който стои в съзнанието е именно на старец, който, грохнал в своя път, катери хълма на живота/.
Следващият стих е напълно обикновено, делнично изречение „Навънка играят дечица.“ – за да дойде стихът поанта, дал заглавието на книгата – „На тихото пукат балона“. Нима тишината е спукан балон?!
И се връщаме към предисловието на автора, неговото съкровено обръщение към читателя, в което споделя „тези мои песни ще говорят за мъдростта на човешкия залез, но с надеждата, че тя няма да се окаже поредният сапунен мехур, който след залеза винаги се е пукал, а ще продължи от него пътя си и изгрее в живителните лъчи на вечния живот.“
Неслучайно още в предисловието Тодор Билчев представя „програмната схема“ на стихосбирката и насочва към основните теми, а именно – вечността; и „вечния живот“ като част от вечността.
Но, нека не спираме дотук с красотата – следващото цитирано четиристишие също е изключително! Като изказ, като набор от рими, и като метафори. Тук е разказана цяла история – една история, стара като света. Историята на раждане сред полето; раждане, вкоренено в човешката цивилизация – от началото на земеделската ера, до предсъвременността.
Нощта зад вира точи сърпа –
на месеца да среже пъпа.
А той, със кървавата кърпа,
сред нея властно да настъпи. /„По върха на бръснача“/
Отново основна метафора е олицетворението, но тук съществено въздействие има и асонанса, и алитерацията, съчетани в крайните рими сърпа/ пъпа/ кърпа/ настъпи.
Един незабравим образ, който разтърсва емоционалната равност на битието.
Изключителна образност можем да намерим и в четиристишията:
Събуждането тук – поредната магия.
Червен от срам, под златен прах денят изгрява.
В синджир от морска пяна в миг вълна се крие.
В прегръдка слънчева, морето пожълтява. /„Извисяване в морето“/
Цялото стихотворение е наситено с концентрирана, сдържана чувственост. Чувствеността на думите и онова, което те пораждат като усещане – една неслучила се история за любов, грях и прошка. И онова извисяване, което идва след прошката. А дали можем да я дадем сами на себе си?
Капят листата. В жълта позлата.
А във кръвта ни с есенна песен,
с радостни химни, с оди в душата
рее се вятър, с менче донесен. /„Съсък от съчки“/
„Съсък от съчки“, още едно стихотворение, в което стилистичните фигури на езика и мисълта присъстват едновременно ярко и естествено. Тук, обаче, те се кръстосват и с една иносказателна философска реторика, която почти директно предава авторовото послание.
Без съмнение, читателското внимание заслужават и трите поеми в края на книгата /вече публикувани в сп. „Картини с думи и багри“, както и голяма част от включените в сбирката стихотворения/.
Писането и четенето на поема изисква особено състояние на духа.
Не темата е важна, нито броя на куплетите, нито историята, която разказва /ако има такава/. В случая говорим за вътрешния монолог на твореца, който се превръща в своеобразен диалог с читателя.
Трите поеми на Тодор Билчев са като изворна вода – може да не харесвате извора, нито вкуса му, нито онова, което ви дава; може да нямате нужда от него – но не може да не усетите чистотата – онази изразност, която извира от сърцето. Неподправена, искрена, обезоръжаваща в своята оголеност.
Аз не споделям религиозните търсения на автора, не желая мъдростта, заключена в митологията на племе, непрекрачило прага на цивилизоваността. Обръгнах на препратки към готови отговори, дадени преди хилядолетия – те не могат да бъдат отговори на въпросите на съвременния човек. Всяко общество трябва да търси отговорите на общочовешките въпроси на нивото на своето развитие. Противното ни обрича на регрес.
Не разбирам мислене, готово само̀ да ограничи себе си в миналото; мислене, игнориращо равнището на съвременното развитие на науката и технологиите… Чувствам се уморена и омерзена от поезия, в която „Бог“ и всичките му местоимения се пишат с главна буква, където „Той“ и всичките му войни са главни герои и в тях се търси изцерение за болни души, и от тях се просят решения за обществените и лични проблеми. Не харесвам поезия, принизяваща поета и човека. За мен тя е паразитна поезия, която лази, хленчи и не дава нищо.
В тази, както и в други стихосбирки на Тодор Билчев има много творби, в които „Бог“ е главен герой, както и такива, в които се споменава поне в един куплет – не харесвам тези негови стихотворения. Но все едно – той е поет, който успява някак да преброди своята религиозна натура и да завършва произведенията си със стихове като тези:
„Душата винаги била е птица лекокрила,
кога с крилете на Духа да литне е решила.“
И те именно са това, което определят качеството.
Те са това, което правят Тодор Билчев универсален разказвач на човешки емоции, те го правят онова, което е и което харесвам у него – една трептяща от болката и красотата на света струна, която свири най-красивата и чиста музика – поезията, която идва от литналата душа.
Душа – онази нетленна частица у нас, рожба на разума и емоциите ни, на разбиранията за добро и зло, правилно и грешно, на емпатията ни и отношението ни към света и другите.
д-р Габриела Цанева, издател
Луна в огледалото
сянка върху стената
нито звук
Толкова е тихо –
като в мъгла
като в памук
Когато затворя очи –
губя връзката с „тук“
и „вън“.
Нито стена,
нито звън.
Оставам бяло петно
върху релефна карта –
скъсан балон,
сляп грифон…
сравненията бягат.
Мислите се разпадат –
затихващи функции…
И – изненада!
Многозначност
в словосъчетанието
„затихваща функция“!
И радост –
разчупена скука!
Вече не съм балон,
който се пука!
Аз съм балконът,
от който гледам –
бездната долу,
полетът – горе.
Тихо и млечно,
мъгла, памук,
замръзнала вечност
Пак е пусто и безразмерно –
Но нещо се случи –
нещо се случва –
скупчвам
в ума си всички емоции –
взривяват ме –
пак съм аз,
още една опция
за пътя към теб…
Очите потъват все по-дълбоко
в трепкащите пиксели на монитора.
Пръстите трепетно търсят клавишите,
а мозъкът трака
о, толкова
чаках –
отново умът ми да ври!
Очите се взират,
търсят,
намират…
Затихваща функция…
Отърсих се
от страха, че си фикция
в измислената ми многомерност
и стигнах до
затихващи трептения
теория на магнетизма и електричеството
математически анализ –
прекъсната и непрекъсната функция
диференциално и интегрално смятане
производна от първа и по-висока степен
интеграл
Лайбниц
Нютон
Лагранж
Ойлер
скорост на изменение
на площ –
о, тиха нощ!
Изгубени камъчета,
разпилени,
падат
в потенциалната яма
на отворения ум.
Като мравки,
тичащи по пътеките на феромоните
наученото някога се връща.
Не съм същата.
Не съм.
Без мощ
остана духът ми –
кух връх,
тъп нож –
лута се стихът ми
и се разпилява –
плява.
Още е тихо,
още сънувам,
но вече чувам –
писъкът на птица,
шуменето на поток
пукането на стените
и съседът, който поправя дома си –
проправя път, някой –
отвъд.
Тук съм –
в рамката на моя живот.
Ти тихо спиш зад гърба ми –
няма да се обърна,
няма да проверя там ли си,
или в съня ми –
тихо плува ума ми
тихо плуваш в неизмерената си
многовалентност
и съществуваш.
Водата в тръбите шуми,
блести
лентата на реката
между сухите клони на гората
кръглото око на Луната бди.
Колко порасна –
откакто я гледам!
Колко вода изтече.
Турбулентност
колко мръсотия
завлече
затлачени брегове
магия
и блянове
Вия.
Воят ми,
като свредел пробива
съня ти.
Чакам те –
до следващия миг
безвремие.
Приятно е в августовската жега да преминеш през входа на Екомузея с аквариум в Русе.
Зад масивната врата на сградата, построена в модерния за края на 19-ти век стил на русенския център – смесица от неокласицизъм и ар нуво, попадаме в друг свят. Света на древни и съвременни животни, експонирани във вид и среда, близки до естествените за тях.
Но не този вълшебен кът сме дошли да видим.
Преминаваме през прохладното фоайе и влизаме в изложбената зала.
Където попадаме отново в друг свят – света на картините, създадени от трима художници от Букурещ – Моисе Буланчя, Виктория Динка и Елисавета Мелинте.
Изложбата бе открита на 2 август от Надежда Радева, секретар на Съюза на свободните писатели – филиал Русе – поетеса и преводач от румънски език, добре позната на нашите читатели като автор и гост редактор на списанието.
След откриването на изложбата, в продължение на няколко дни Мойс Буланчя остана в града, за да рисува пред публика –
една популярна практика в световните музеи и галерии като добър начин за комуникация между автора и зрителите, възприемащи изкуството, както и да по-доброто разбиране на изкуството от посетителите, които стават свидетели на раж-дането на едно произведение – картина, скулптура, колаж, инсталация и др.
И едно наистина вълнуващо преживяване.
След което, картините изглеждат различно.
Те изпълват стените и пода на галерията, почиват върху стативите с мокра боя и чакат оня, който ще пожелае да ги има, за да общува с цвета и формата, с посланията и красотата!
Виктория Динча
А основното послание струи от всяко платно, съчетало духа на Румъния и съвременния глобален свят.
Виктория Динча
Абстрактните форми съжителстват с тези толкова познати и близки до родния ни фолклор мотиви… И до цветята, природния пейзаж, нечий портрет, жадуван профил, до полето на мечтите, вплетени в изящното изразяване на светоусещането на художника.
Виктория Динча
Тази картина напомня едновременно далекоизточната естетика и приказния свят. Нарисуваното цъфнало клонче с две пойни птички върху черен фон провокира въображението на зрителя – към една история за любов, изтъкана в старовремски стенен ковьор, или нарисувана с едно движение на калиграфска четка.
Продължавам да търся картините на Виктория Динча, за усетя трепета на ръката й, повел мислите и емоциите й, довел ги до лицето на платното.
И изненадата ми расте, защото тя отново ме тласка към нещо напълно раз-лично, неочаквано – като техника, цветова гама и форма. Зелените хълмове на Африка… Не знам защо асоциирах картината със заглавието на Хемингуей… Дали заради яркото зелено на хълмовете, които прозират зад колажа, или заради скритото въздействие на препарираните животни от музея, в който се намирам… макар те да нямат общо с Африка и, надявам се, със сафари и лов…
Виктория Динча
Бягам от темата за мъртвите животни, която нахлува неканена в ума ми и търся знаците на Луната и Слънцето… Толкова ярко присъстващи със своята варакова плътност… Едно пясъчно небе, със заседнало в пладнето си слънце, търсещо отражението си в зелените води на река… Една нощна луна, потънала в своята част на небето – наситеносиньо, полумесец, видял своята кръглост в същата тази зелена река… Една завършеност на денонощието, на ежемесецието, на кръговрата…
Ще завърша с още една нейна картина – може би точно тя е разковничето за разбиране на авторовите метафори. Може би точно тази картина – един кръстопът, или едно многопътие, което чертае пълнотата на Виктория Динча, автор, който не може да бъде сложен в рамка с етикет, защото нейните търсения имат много посоки и стойности.
Виктория Динча
Моисе Буланчя
Може би тези две абстрактни платна на Моисе Буланчя са добър преход към творческите търсения на този авангарден и разнолик художник. Синьо взривяване – странно като израз – обикновено свързваме експлозията с жълточервения спектър, но в тази творба именно синьото е натоварено с идеята за внезапна промяна.
Или – може би – промяна, лишена от идеята за катастрофичност.
Или – хаос, сблъсък – нещо, което може да породи контурите на новото, различното, стихийното, което ще проправя пътя си с пороища…
Или сънят, мечтата – онези трепети в душата, които сутрин се рушат от сблъсъка с пътища на деня…
И – ако в първата картина разчитам сблъсък на вълни в брега, но във втората мога да открия очертанията на ваза с цветя, които улавят играта на сенките и залеза – някъде там, на границата на реалността, нощта и съня…
Съвсем различни са другите две негови платна, които искам да представя… Или – може би не са чак толкова различни!
Моисе Буланчя
Много красиво вложена в рамка, тази картина носи усещане едновременно за уют и приключение. Топлината на жълтото цвете кореспондира с охрения цвят на светлината в предния ляв квадрант и светлосиния нюанс на дясната половина, като подсилва мрака на тайнството, което се крие над него – в далечното горе, отвъд.
Тук цветята изглеждат захвърлени – без ваза, от която да пият ограничения си, скършен живот, без почва, в която да хвърлят семето на продължението си. Жълтите лъчи на венчелистчетата са се разтворили – като уста за ласка, чувствено, отдадено, а тичинките – като жаден език търсят своето начало.
Моисе Буланчя
Още едно платно с флорален акцент ме впечатли – бели цветове, разцъфтели на тъмен фон в незнайна среда – родени от хаоса на нищото… Едно синьо безбрежие, в което погледът потъва, ако се опита да го проследи. Едно пътешествие, което свършва, преди да е започнало.
И след тези бели цветове, обсебили центъра на картината и вниманието на зрителя, ще представя картините и на третия художник в експозицията – Елисавета Мелинте.
Елисавета Мелинте
Отново бели цветя – като някакъв неосъзнат, подсъзнателен порив към чисто, към необременено с минало ново начало.
И отново този син цвят – като потъване в необята на тъмно море, в дълбината на безкрайно небе, което прелива в тайнството на непознатото. Дори топлият земен елемент на фона остава студен, някак излишен и чужд на стремежа към чисто.
И нека представим още две картини, в които цветята са във фокуса на изображението. Червени макове…
Изящни, крехки цветове, които избуяват през май и обсебват зелените поляни, сетивата и въображението ни. Макове – толкова крехки и жилави, устойчиви, опияняващи и властно завладяващи. Не можем да си ги представим откъснати от природата, подредени, укротени във ваза.
Но ето – те са аранжирани с маргаритки и метличини и спят в пръстено гърне. Сенките върху стената на заден план обогатяват изображението и вдъхновяват.
Елисавета Мелинте
Но не заради открадната свобода на маковете избрах тази картина, а заради другите макове.
Единственият акварел в изложбата! Именно той ме провокира да погледна в дълбочина горната картина.
Искам да съпоставя двете живописни техники; резултатите, които целят и постигат. Фиксираният свят; света на макросъстоянията – оня, в който живеем и който градим с усещане за предвидимост, за причина и следствие. В маслената и акрилна живопис това е възможно, това е правилото. Художникът знае какво иска да нарисува и го прави с точността, на която е способен. Понякога, преливане на цветовете се случва и е допустимо; понякога се прави – аз го правя. Но не това цели този живописен метод.
За игрите на случайността най-под-ходяща е акварелната техника „мокро в мокро“. Не може да не усетите движението, онова неуловимо преливане на нюанси и тонове, което се постига при акварела – онова бягство на слоевете, които никога не се подчиняват напълно на волята на художника.
Винаги мисля за квантовата неопределеност и случайността, когато гледам акварел.
Елисавета Мелинте
Светът на багрите – всеки път необятен, интригуващ, вълнуващ и красив! Той говори универсалният език на разума и чувствата, който е без граници!
