събота, 16 януари 2016 г.

СВЕТЪТ Е ЦИРК

Светът е цирк... но –
ние сме актьорите –
и клоуни, и зверове...
Дресьорите размахват
кожи и кожите се късат –
от наште гърбове...
И зрителите ръкопляскат –
плесници лепнат по лицата ни.
Пестници свиваме
и се оглеждаме –
огради и стени
притискат ни отвсякъде
и стискат
оголелите ни вратове.
Не са стени, огледала –
във тях се блъскаме –
и клоуни, и зрители,
и зверове –
развяваме
разкъсаните си тела –
от тях не стават знамена,
а само мачти
с дрипави платна.
И зрители и клоуни сме –
в цирка,
който сами
си построихме
с руините на нашите мечти.

четвъртък, 10 декември 2015 г.

ЯТО В НЕБЕТО

Ято в небето...
Ето – есен е, есен е...
Не. Само птичи криле...
Крил... блести върху вълните –
и те, като разпиляна
пяна се стопяват във брега...
Гарвани, вместо чайки грачат...
Чаткат с клюнове и чакат –
тихо морето да изхвърли скъпоценност...
Носталгия в нощта се впива.
Ваяния от звездопади
пъдят сивината в здрача на ума ми.
Мир търся в умореното си тяло.
Лодка сред безкрая...
Раят падна с трясък.
Съкровищата на духа са разпилени.
Пили се впиват в тишината,
тъкат отровни нишки.
Кипи Вселената – оплетена
надежда виси разкъсана...
Напред се взирам – търся брод, изход...
Ходя – върху прекършените ти ръце...
Цената на познанието, на живота –
тази тегоба ли тежи над теб, това ли искаш, мамо?
Можеш ли да пребродиш Вселената?
Тази, в която спят умовете ни?
Нищо... Гледам очите ти – умни са, бистри са –
само лъчи –
чисти слънца – гледаш ме, галиш ме, мамиш ме...
Шемет... Толкова далеч ли отиде,
та не си струва завръщането?
Ето, идва денят,
ятото отнесе
есента,
тази година отмина...
Надежда???

вторник, 8 декември 2015 г.

ОХЛЮВ

Гола съм,
хлъзгава –
охлюв –
оставям следа 
по пръстта.
Стискам пръсти
в юмрук –
усещам пространството -
като буца пръст,
като барабанен звън,
като тътен на лава –
кънти в плътта –
като второ сърце...
Пространството –
остарява...

събота, 5 декември 2015 г.

ЖЪЛТО И СТРАХ



Луната се е
впила в разперените
нокти на дърво.

***

А то – като смок
е усукало стъбло...
Все смуче сок от пръстта.

Паднали листа –
като лица се взират
в Луната. Жълто и страх.

четвъртък, 26 ноември 2015 г.

ПИРШЕСТВОТО НА ЦВЕТЯТА

Пиршеството на
цветята свърши – сънни
падат в листи и треви...

Сънни падат... и
уморени ще сплетем
венци от главите им.

Сънни падат... Пак
изгарят цветовете
есенните дни.

четвъртък, 8 октомври 2015 г.

ВИХЪРЪТ

Вихърът
вие навън,
хърка в листата,
дращи стъклата,
щорите
тракат.
Отиде си
последният
есенен
ден –
Земята бяга
към далечния полюс
на орбитата си –
Слънцето

се стопява...

вторник, 29 септември 2015 г.

ТАРАЛЕЖОВИ БОДЛИ


Таралежови бодли.
Всяко докосване боли.
Всяка дума е камък,
всяка мисъл е стон.
Впримчен живот.
Озъбени същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи –
като новородени.
Все по-зли...
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала –
които са ни втълпили, и
които сами сме изградили...
Рухва сградата
на личността,
остава –
озъбена уста...
И душа – таралеж.
Зъбите хапят –
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат –
последен страж
на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.

вторник, 22 септември 2015 г.

БЕШЕ НОЩ


Беше нощ
и душите ни светеха -
разпилени от вятър светулки?
искри над пожар?
Днес –
души вече нямаме и 
не виждаме тъмното.
Прах от души –
това ли остана?
Стърнищата нямат
нужда от пламъци.
Днес –
крачим щастливи,
вием високо,
пием праха на живота...
Нахлузваме си хомота
на участта
да бъдем асфалта
по магистралата
на Вожда.
Днес.
Избледнява денят, 
става прозрачен,
призрачно крачим.
Затварям очи.
И... 
Изчезвам?
Не се гневя
и не виня
и не отричам...
Не се увличам 
по мечти -
            за бъдеще, за синьо, за свободно.
Дори не стъпвам в стъпките на спомените
            за преди –
            когато имахме желание – за друго.
Душата ми е боса и мълчи...
и не оставя ходилата си по пясъка
            към Утре.
Днес – гола съм
и с мислите си да се облека не мога.
Разбягват се –
като взривените неврони на мозък.
Или като цвета на прецъфтяло глухарче през май.