неделя, 19 декември 2010 г.
вторник, 14 декември 2010 г.
УДАВЕН СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ
удавен слънчев
лъч подпали дъното
на чаша... уиски?
* * *
тъга засяда
в гърлото... горчилка от
кафе... живота?
* * *
снежинка върху
буза... потече сълза...
попий я с устни!
събота, 11 декември 2010 г.
неделя, 28 ноември 2010 г.
МЪГЛА (ЗЕМЯТА ПЛАЧЕ)
Небето като
похлупак се спуска над
нивята... Дъждът
попи в пръстта... Птичи грак.
Гларуси летят.
Мъгла пови реката...
А гарваните
кацат в рохката бразда...
Семена... Върви
селякът като сянка
след сеялката,
дрънчат вериги върху
колела... Тупти
сърцето му в ребрата...
Къде остана
младостта, когато смях
момичешки се
сипеше в простора? Ах,
камък... Строполи
се старецът в пръстта... а
пари, като гръд
земята. Приласкава
го, като жена...
Любов остана ли му?
Вее вятърът
в мъглата... Затворил е
очи... Житата.
светят в синевата на
миналите дни .
Насилвана, линяла...
Поена с кръв, не
с пот, пустяла... и пак, и
пак... ограбвана...
И пак – нехалите за
нея я държат...
Върви покрай реката
в гъстата мъгла.
И слуша – гъгне трактор
в тишината... Пак
чужди я орат... И пак
за него няма
ни зърно, ни живот... ни...
Тихо е. Денят
звъни далеч... Изправя
се човекът и
чува тропот на коне.
Те цвилят покрай
него и милват с нежни
гриви потното
чело. Просветва слънце...
Капките роса
блестят като зора... и
литват птици към
небето. С крилете си
отнасят духа
на селянина... Пустош.
Земята плаче.
похлупак се спуска над
нивята... Дъждът
попи в пръстта... Птичи грак.
Гларуси летят.
Мъгла пови реката...
А гарваните
кацат в рохката бразда...
Семена... Върви
селякът като сянка
след сеялката,
дрънчат вериги върху
колела... Тупти
сърцето му в ребрата...
Къде остана
младостта, когато смях
момичешки се
сипеше в простора? Ах,
камък... Строполи
се старецът в пръстта... а
пари, като гръд
земята. Приласкава
го, като жена...
Любов остана ли му?
Вее вятърът
в мъглата... Затворил е
очи... Житата.
светят в синевата на
миналите дни .
Насилвана, линяла...
Поена с кръв, не
с пот, пустяла... и пак, и
пак... ограбвана...
И пак – нехалите за
нея я държат...
Върви покрай реката
в гъстата мъгла.
И слуша – гъгне трактор
в тишината... Пак
чужди я орат... И пак
за него няма
ни зърно, ни живот... ни...
Тихо е. Денят
звъни далеч... Изправя
се човекът и
чува тропот на коне.
Те цвилят покрай
него и милват с нежни
гриви потното
чело. Просветва слънце...
Капките роса
блестят като зора... и
литват птици към
небето. С крилете си
отнасят духа
на селянина... Пустош.
Земята плаче.
събота, 20 ноември 2010 г.
ПЛОДОВЕ
Абонамент за:
Публикации (Atom)