МЪГЛА (ЗЕМЯТА ПЛАЧЕ)

Небето като
похлупак се спуска над
нивята... Дъждът
попи в пръстта... Птичи грак.

Гларуси летят.
Мъгла пови реката...
А гарваните
кацат в рохката бразда...

Семена... Върви
селякът като сянка
след сеялката,
дрънчат вериги върху
колела... Тупти
сърцето му в ребрата...

Къде остана
младостта, когато смях
момичешки се
сипеше в простора? Ах,
камък... Строполи
се старецът в пръстта... а
пари, като гръд
земята. Приласкава
го, като жена...
Любов остана ли му?

Вее вятърът
в мъглата... Затворил е
очи... Житата.
светят в синевата на
миналите дни .
Насилвана, линяла...
Поена с кръв, не
с пот, пустяла... и пак, и
пак... ограбвана...
И пак – нехалите за
нея я държат...

Върви покрай реката
в гъстата мъгла.
И слуша – гъгне трактор
в тишината... Пак
чужди я орат... И пак
за него няма
ни зърно, ни живот... ни...

Тихо е. Денят
звъни далеч... Изправя
се човекът и
чува тропот на коне.
Те цвилят покрай
него и милват с нежни
гриви потното
чело. Просветва слънце...

Капките роса
блестят като зора... и
литват птици към
небето. С крилете си
отнасят духа
на селянина... Пустош.

Земята плаче.