неделя, 28 ноември 2010 г.

МЪГЛА (ЗЕМЯТА ПЛАЧЕ)

Небето като
похлупак се спуска над
нивята... Дъждът
попи в пръстта... Птичи грак.

Гларуси летят.
Мъгла пови реката...
А гарваните
кацат в рохката бразда...

Семена... Върви
селякът като сянка
след сеялката,
дрънчат вериги върху
колела... Тупти
сърцето му в ребрата...

Къде остана
младостта, когато смях
момичешки се
сипеше в простора? Ах,
камък... Строполи
се старецът в пръстта... а
пари, като гръд
земята. Приласкава
го, като жена...
Любов остана ли му?

Вее вятърът
в мъглата... Затворил е
очи... Житата.
светят в синевата на
миналите дни .
Насилвана, линяла...
Поена с кръв, не
с пот, пустяла... и пак, и
пак... ограбвана...
И пак – нехалите за
нея я държат...

Върви покрай реката
в гъстата мъгла.
И слуша – гъгне трактор
в тишината... Пак
чужди я орат... И пак
за него няма
ни зърно, ни живот... ни...

Тихо е. Денят
звъни далеч... Изправя
се човекът и
чува тропот на коне.
Те цвилят покрай
него и милват с нежни
гриви потното
чело. Просветва слънце...

Капките роса
блестят като зора... и
литват птици към
небето. С крилете си
отнасят духа
на селянина... Пустош.

Земята плаче.

2 коментара:

  1. И то така, че и на мен ми се доплака - умееш да изпращаш послания по толкова поетичен начин. Благодаря ти, Габи!

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря ти за съпричастността, Веси! Посланията стигат само до онези, които могат да ги уловят...

    ОтговорИзтриване

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации