От тоталното крушение на 80-те, до общуването в
литературата на междувековието трябва да направим голям скок, читателю. Оня, с
който прескочих в другото хилядолетие. Скокът от тишината на личния дневник, в който заключвах миговете на живота си, до жуженето на незабавната комуникация и
незабавното публикуване, което изхвърли в общественото пространство задушаваща планина от словесна плесен и... свобода. Обичах да пиша за книгите, филмите и пиесите, до които
се докосвах, с които живеех. Почти 20 години пишех кратки, или по-обширни
бележки в дневниците си за това, което ме е разтърсило... или за това, което е
оставило бледо-белезникава мътилка в ума ми. Може би някой ден ще ги намеря, или ще намеря себе си в тях, но днес искам да извадя от потока на времето само онова, което вече е имало свое литературно битие...
ЗА ОБЩУВАНЕТО В ЛИТЕРАТУРАТА
Току-що
прочетох книгата на Пламен Дойнов “Литература в междувековието”. Книга, събрала
в страниците си имена на автори и стихосбирки, романи, антологии; задълбочени
или телеграфни рецензии, есета или просто разпилени размисли за литературата и
междувековието; за липсата и случващото се; за старите плашила и за новото,
което понякога се оказва предрешило се старо.
Твърде
много факти, въпроси, емоции – откъде да започна?
А
може би е лесно? А може би – с автографа… “За общуването в литературата”…
защото може би тази фраза е ключът към разбирането на текстовете в сборника. А
може би тя е нещо повече; може би тя е
основанието за съществуването на тази книга.
Като
прави преглед на заглавия и автори и като анализира произведенията, появили се
в периода 2000-2003 г., Пламен Дойнов хвърля спасителен пояс на българската
литература от последните 15 години, защото по този начин той прави опит за
общуване; опит за осъществяване.
Често
си задавам болезнения въпрос – какво липсва в българската литература от
посттоталитарния период? Може би това е отговорът – общуване.
След
1989 година изчезна цензурата. Тогава се случи нещо странно – литературното
пространство се обезвъздуши. Свободата на словото не можа да запълни зейналия
вакуум. А както е добре известно, във вакуум не се разпространяват звукови
вълни.Всички заговориха, но престанахме да се слушаме. Общуване не се
осъществи.
Не
искам в тези редове да правя анализ на анализите на автора. Искам само да
споделя мислите си по повод няколко ключови фрази, които стърчат в
повествованието като магарешки бодили сред сухи поляни.
Ще
цитирам цитат от Инна Пелева – “Критиката създава литературата. Ако няма
литература, значи няма добра критика, която да я утвърди.” По повод тази
констатация могат да се кажат няколко неща. Първото е, очевидно – литературна
критика няма в безвъздушното посттоталитарно литературно пространство. Второто
е, че критиката умря заедно с цензурата – може би защото преди 1989 г.
партийната цензура твърде често надяваше маската на литературна критика и се
опитваше да оправдае съществуването си чрез нея. Но фактът, че със смъртта на
цензурата умря и критиката показва, че действително литературната критика е
била само маска на цензурата. Третото е, че литературната критика би могла да
бъде средата, в която съществува литературата; би могла да бъде оня необходим
етер, който пренася вълните на словото и ги прави чуваеми; би могла да бъде
един от начините за общуване в литературата. Дали би било пресилено ако кажа,
че книгата която държа в ръцете си е и една надежда, че литературна критика в
България най-после ще има, следователно… ще има и литература?
Всеки,
който прочете последното изречение ще осъзнае, че има нещо абсурдно – в
съждението, или в ситуацията?
Безспорно,
не критикът създава автора, нито критиката създава литературата, но все по-явно
става, че едното без другото не може, защото критиката е връзката, която
осъществява публичността и случването. Дали така би трябвало да бъде?
Ще
продължа това есе за общуването в литературата с цитат на автора –
“Литературната ни критика трябва да бъде по-подозрителна в диренията си на нови
и стойностни автори… Какво става с книгите, които не четем? Какво става с
думите на авторите, които не достигат до нас? Какво се случва с авторите на
тези думи?” Горещи, задъхани въпроси, които остават “не само литература, но и
екзистенциална тревога”.
Пламен
Дойнов е първо творец и след това критик и може би затова тревогата му за
нечутите думи е така истинска. “Нечутите думи” – това е отговорът на въпросите
му. Думите заглъхват във вакуума преди да са достигнали до някого. Книгите
изгниват в складовете или ги претопяват
за други книги, които ще изгният в складове… И тук говорим само за
книги, които са осъществени; за книги, които не са разпространени. Не става
дума за ръкописи, за липса на пари и на подкрепа; за спонсори, издатели и
преса… А авторите? Е, авторите – и в двата случая – просто не се случват.
Трудно е да съществуваш във вакуум. За някои е невъзможно.
Но
Пламен Дойнов – и като творец и като критик, прави следващата крачка. А тя води
читателя на “Литература в междувековието” към преглед на алтернативни форми на
общуване в литературата. Минаваме през неформални, авангардни кръгове и групи;
четене на поезия и проза в аудитории и в кръчми, пеене на стихосбирки, рисуване
с думи, както и по-тривиални прояви, като премиери и представяния на книги в
галерии и библиотеки. Не е трудно да се забележи, че някои стари форми са
изчезнали, но все се раждат нови.
Забележителни
събития на общуване са празниците Аполония и Панаирите на книгата. Различни
като организация, институционализиране и усещане, те си приличат по това, че
събират на едно място, по едно и също време автори и публика, като по този
начин създават едно сгъстено пространство на заедност.
В
края на книгата е представено още едно литературно пространство – електронното
пространство; Интернет. Застанал колебливо в междувековитето, което все не
свършва, читателят плахо наднича иззад рамото на автора и поглежда в
необозримата бездна на Световната мрежа – най-дълбокият и неизчерпаем кладенец
на информация. Ще се изгубим ли в него? Ще изчезнем ли – като личности, като
национална идентичност?
Или това е новото, неизчерпаемо пространство за общуване
в литературата?
Пространство,
което е препълнено; в което вакуум няма… и значи – ще се чуваме?
Може
би тук трябва да сложа точката. Не защото съм изчерпала темите, проблемите,
личностите и идеите, залегнали в книгата – едва съм се докоснала до тях.
Просто
- тук е мястото, от което трябва да прескочим междувековието… И здраво да
стъпим в… новия век?
Не. Бих казала – който може, нека скочи в новото
хилядолетие.
ел.
сп.
“Литернет”, (LrterNet 22.12.2004,
№ 12 (61)
„МИРЕН ПРЕХОД” –
КАКВО ПОСТИГНАХМЕ... МИР, ИЛИ ПРЕХОД, ИЛИ...
„Мирен
преход”, сборник със стихове и проза, е втората книга на поета Иван Селановски,
в която е загатната и неговата белетристична дарба. Казвам „загатната”, защото
от поместените материали става ясно, че Селановски подготвя за печат и друга
книга, проза, с работно заглавие „Спомени из мрака на тоталитарната нощ”...
И
макар Иван Селановски да е поет, аз ще започна своето изложение с неговата
проза, с неговите спомени...
...Когато
написах „Миналото в мен” реших, че вече знам всичко за трагедията и героизма на
хората, преминали през месомелачката на тоталитарната система, за хората,
защитили с цената на живота и младостта си своите демократични, земеделски
идеи.
Стиховете
на Йосиф Петров, написани и запаметени в затворите и лагерите, излязоха на
свобода и разтърсиха обществото. Един след друг се появиха трите тома на Петко
Огойски „Записки за българските страдания”... Един след друг хората, излезли от
ада, започнаха да пишат за него - в стихове и проза. Обществото ни,
неподготвено за толкова ужас, болка, талант, запуши ушите си за помръкналите
викове на жертвите, затвори очите си за нерадостното съществуване на
репресираните от тоталитарния режим люде, които останаха репресирани и през
годините на прехода... Обществото се насити, пресити от истината за онези
години... И аз бях започнала да мисля, че всичко, което е трябвало да бъде
казано, вече е казано...
Когато
прочетох „Изстрели от засада” на Иван Селановски, разбрах, че още е рано да
затворим тази страница от нашата история, страницата с лагерите и затворите на
социалистическия рай; разбрах, че никога няма да бъде казано всичко... и е
рано, твърде рано да приемем, че сме извървели трънливия път на мирния преход и
сме стигнали донякъде... Защото, докато вината за всичката смърт и терор през
годините от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. не бъде осъзната и призната, докато
отговорността не бъде потърсена и поета, то никакъв преход не можем да приемем,
че е бил извършен докрай.
Мирният
преход... Какво постигнахме? Мир, или преход... С какво платихме, за да стигнем
дотук?
Тези
и много други въпроси поставя Селановски в новата си книга, която излезе в
началото на 2010 г., почти 12 години след стихосбирката „Дните на зората”...
И
ако преди 12 години авторът е виждал зората, то днес настроението му е
по-минорно:
Безкрайна неволя
живота огòля
и всяка надежда
химера изглежда!
Стихотворението
„Настояще” неслучайно е поместено в самото начало на книгата. Неговият накъсан
ритъм, изграден върху двустъпния амфибрахий, ни събужда и ни кара да чуем
настоящето, да усетим неговата неволя, но и да се замислим – „Защо?”:
А участ зловеща
народът посреща -
без ропот, без вяра,
без Бог и без мяра!
Какво
се случи през тези 20 години свобода, които отново оставиха народа без Бог и
без вяра, които отново го накараха да посреща без ропот зловещата си без мяра
участ?
Селановски
не дава отговор на този въпрос, защото той е различен за всеки човек... а може
би защото всеки трябва да търси сам своя отговор.
Композицията
на „Мирен преход” е резултат от многообразието в творческите търсения на
автора, от неговата широко скроена личност, която, без съмнение, дава отражение
и върху лирическия аз на поета.
В
първия раздел на книгата, озаглавен „Дни на прехода”, лирическият аз търси
първопричината за изгубените изюзии, като дава и своята оценка за разрухата -
не толкова материална, колкото разруха в душите -
А ний мълчиме овчедушно, неми...
Мъгла отровна страшно ни души.
Инертно във безкрая залюлени
и всичко безпощадно се руши!
(„Илюзия”)
Поетът
безпощадно вижда своя ден и участта на своите съидейници и състрадалци...
Днес мъчениците от кладата на мрака
отново са с нерадостна съдба...
И никой светъл ден от тях не ще дочака...
Това ли ще им бъде участта?!”
(„Участ”)
Въпреки
разочарованието си от днешния ден, Селановски не забравя за Вчера, както
толкова хора вече забравиха, в стремежа си да охулят днешната демокрация...
Демокрация болна, но демокрация, гарантираща свободата ни - политическа,
икономическа, свобода на придвижване, на заселване... Свобода, за каквато преди
20 години дори не мечтаехме. Да, когато с болка критикува днешния ден,
Селановски не идеализира Вчера... онова Вчера, което отне младостта му, отне
правото му на щастие, правото му на глас... И той се обръща в стихотворението
„Връстнице моя” към всички нас, които повече или по-малко помним живота отпреди
20 години:
Ти помниш ли годините на мрака,
зловещо падналата нощ?
Смъртта, която дебнеше в сумрака
със тихи стъпки и свирепа мощ!
Защото
тези години трябва да се помнят, трябва да се познават, трябва да научим
потомците си да ги познават, за да не се повторят никога.
Тук
ще направя едно отстъпление от строгите правила на критическия анализ и ще
представя едно от стихотворенията, заради които Иван Селановски е един от
любимите ми поети:
Коя си ти?
Мечта...
или си вест!
Сред дивен лес,
където пролетта
раздипля свойте
красоти!
Прости...
Коя си ти?
Перо...
или си меч!
Кажи!
Кажи!
Защо мълчиш?
А може би си...
тъй омърсена,
тъй озлобена
във тая тъжна
и кална есен,
о, моя
страдна песен!
Това
стихотворение със своята архитектоника, със своите рими и ритъм, който в
началото е един, мажорен, накъсан, а в края става друг, минорен, обречен,
показва своя автор като новатор в търсенията си не само на идеи, но и на
стихотворна форма.
Всеки
стих в поезията на Селановски и конкретно в „Мирен преход” е изящен; образен,
внушаващ, питащ, тревожещ; всяко стихотворение е изградено по начин, който
показва познанията и безспорната вещина на своя автор да си служи с класическия
стих. Но не липсват и произведения като току-що прочетеното от мен „Пред
прага”, които ни показват, че авторът върви не само в утъпканите пътеки на
канона, но и много уверено ги нарушава, за да създаде една нова, по-разчупена,
по-разкрепостена форма, с която да общува със своя млад читател. Защото факт е,
за моето поколение, за поколението след мен, рамката на класическия стих е
твърде тясна, неговото звучене понякога е приспивно, а понякога скучно и някак
избеляло, като онези стари фотографии, от които ни гледат лицата на предците
ни...
Селановски
говори на своя модерен читател и със „Съновидение”, с „Вдъхновение”, с „Вяра”,
„Пролетни нюанси”, „Привет”... с „Будапеща 56”, писано в Пазарджишкия затвор на
26.11.1956 г. и включено и в първата стихосбирка на автора „Дните на зората”.
Вторият
раздел на новата му книга е озаглавен „Сърдечни пориви” и тук ние виждаме
земеделеца, общественика Селановски, като любящ син, съпруг, баща и дядо, като
човек, който винаги ще бъде подвластен на романтичната любов, на страстта към
прекрасното. И докато в „Мамин лик”, „Коледна нощ” (на моите мили внуци),
„Очакван ден”, „Прости” чувствата са нежни и баладични, то в „Очи горят”,
„Романтика”, „Блян”, „Моминска гръд, небрежно разпиляна” се усеща парещата,
изгаряща до болка душа на лирическия аз, устремена към жадувана любов. В този
раздел са поместени и 5 стихотворения с общото посвещение „На съпругата ми”.
Само заглавията са достатъчни, за да усетим, че тук любовното чувство е
примесено и с още нещо - доверие („Изповед”, „Откровение”, „Зов”),
признателност („Зов”, „Прозрение”, „Преоценка”) и една всепоглъщаща
благодарност за цял един съвместно изживян и споделен нелек живот.
Кратък
като обем, но не и като относителна тежест в общата идейна натовареност на
книгата, е третият раздел „Съюзна обич”. Тук Селановски ни напомня
първоапостолите на поетичното земеделско слово Церковски и Румянцев. Тук
пулсира огнената мощ на поета-земеделец, окрилен от своята безсмъртна идея, от
своята синовна обич към българското изстрадало селячество, към единствената
организация, призвана и способна да го поведе към новия век... вече не ХХ, а
ХХІ! Тук е събрана любовта на автора към съюзния вестник „Земеделско знаме”,
както и към съидейниците му - сдружените земеделци. Не случайно казвам „любовта
на автора”, защото във всички произведения, събрани в тази трета част, чуваме
гласа на Иван Селановски, а не на някакъв абстрактен „лирически аз”. Макар и
облечени в стихотворна форма, тези произведения имат остротата и актуалността,
характерни за журналистическия жанр и в тях авторовата мисъл и идея са
категорично ясни и неопосредствани.
„Мирен
преход” е едно добре балансирано произведение, в което стихотворенията,
наситени с граждански патос, се редуват с творби, носещи аромата на най-нежните
човешки чувства - възхищение и преклонение пред красотата, любовта и природата.
Четвъртият раздел, озаглавен „Пролетни нюанси”, ни кара не просто да видим, но
и да помиришем пролетта, да усетим докосването на вятъра, пробуждането на
земята и полета на селската душа. Иван Селановски не би бил той, ако не
свързваше своята увереност в по-доброто бъдеще не просто с „камбаната на
пролетните дни”, но и с това, че „...вярата в „СЪЮЗА” расне”... („Увереност”).
Ако
от написаното дотук някой може да остане с впечатлението, че авторът на „Мирен
преход” е човек, изтъкан от противоречия, люлян от съмнения и изпълнен с
горчивина, то със следващия, пети раздел, начерен „Посвещения”, Иван Селановски
ни убеждава, че неговата личност е единна, силна, отворена към света и хората,
бликаща от обич. Тук, наред със стихотворенията, посветени на велики
исторически личности - Александър Стамболийски, Христо Ботев, на утвърдени
поети от днешния ден и близкото вчера - Йосиф Петров, Йордан Борисов, той се
обръща с нежност и възторг и към свои близки хора - съпругата, приятели,
поети-земеделци, като често прави това и чрез трудната, но ефектна форма на
акростиха.
Съвсем
неочаквано за мен, а и за читателя, се появява шестият раздел „Епиграми и
сатиристишия”. Тук Селановски показва, че е овладял и умението чрез горчив смях
да подслажда горчивия живот. Да, така оцеляваше българинът през 45-те години
тоталитарно управление - чрез словото правеше управниците да изглеждат смешни,
а те, управниците, станали смешни, вече никога не можеха да бъдат страшни... И
по-лесно се понасяше новоробската участ. Може би неслучайно епиграмите и
сатиристишията на Селановски са включени във втората му книга. Фактът, че и
днешният ден, денят на мирния преход, ражда сатира, недвусмислено говори, че
нещо в този преход куца, че нещо в този преход е дълбоко погрешно.
Започнах
анализа на „Мирен преход” с прозата на поета Иван Селановски. Дойде време
кръгът да се затвори, защото стигаме в анализа до последния, седми раздел на
произведението, озаглавен „Проза”. Тук, наред със спомените и разказите, с
критиката и очерците, са поместени и два текста, отделени от останалите със
скромното заглавие „Другите за Селановски”, с автори Йордан Борисов и Искър
Шуманов. Това са текстове, които говорят за трайната следа, която е оставил с
цялото си творчество и жизнен път Иван Димитров, нарекъл себе си Селановски, на
името на родното си село Селановци и станал известен с това свое име, не рождено,
но име, въплътило същността му.
Ще
завърша този текст не като се опитвам да вкарам в рамките на литературната
критика прозата на моя приятел Иван Селановски, а простичко като си призная, че
плаках, да, с горчиви сълзи и буца в гърлото плаках, докато четях краткия
разказ „Среща”... един спомен в спомена, едно връщане - първо към далечните -
70-те - години на ХХ век, признати за апогей на развития социализъм, а после...
към още по-далечните - 50-те - години на ХХ век... като какви са известни
според официалната историческа наука, не знам... но според мен те са били
просто адът на земята... Ад, в който обаче бродели ХОРА, един от които,
криминалният, циганчето Анчо, с риск за живота си пренесъл на ръце старите
политически затворници, заключени на понтона, с което ги спасил от прииждащите
води на Дунав, там някъде, между ада Персин и ада България...
ел.
сп.
“Литернет”, (e-LrterNet) 27.06.2010, № 6 (127)
в-к
„Земеделско знаме”, бр. 23/2010
СПОДЕЛЕНА ТОПЛИНА
Срещнах
Весислава Савова в Интернет.
Първо
се запознах с rarebird и с нейната поезия, с красивата недоизказаност на
нейните хайку, после със статиите и рецензиите... накрая – с късите й разкази.
Постепенно зад псевдонима започнах да виждам твореца, личността на Весислава
Савова – тя наистина е рядка птица, която умее с лекота да ни понесе върху
крилата на въображението си, но и да ни потопи в нови области на познанието с
вещина и ерудиция.
Във
всеки жанр, тя бе различна. Във всеки ред - бе последователна...
Проникновена,
наблюдателна, чувствителна – тя може да спре дъха на читателя със странно
сравнение, с неочакван образ, с постигнато безвремие в съзерцанието. Може да го
стисне за гърлото с внезапен финал, зад който нищо не се вижда, но се усеща
цяла нова Вселена...
Весислава
е добър събеседник – щедро раздава скритата същност на духа си и в коментари
към чужди произведения, и с посланията в собственото си творчество.
Ако
напишете името й в google, ще се отворят много връзки, по които можете да
стигнете до творчеството й, но ще намерите много малко за личността й. Едва
след запознанството ни в реалния свят научих, че Весислава Савова е естествена,
непринудена и готова да откликне на всеки повик, който изкуството отправя към
нас, творците. Тя не говори за себе си, а оставя на творчеството да говори за нея.
Когато
се съгласих да представя първата й книга, не предполагах колко трудно ще се
окаже това. Защото най-трудно е да пишем за нещо, което мислим, че познаваме...
Преди
година, на един дъх прочетох някои от разказите, представени в настоящата
книга, публикувани в литературен сайт. На един дъх – защото завръзката е като
вдишване – естествена, насъщна; кулминацията ни изпълва с живот – такъв,
какъвто е край нас, или такъв, какъвто бихме искали да беше... развръзката –
като въздишка я издишваме... изпразнени сме от очакване.
Още
тогава усетих, че съм се докоснала до един необикновен творец, и не защото
четенето на тези разкази бе едно от малкото неща, които ми доставиха истинско
удоволствие.
Днес,
когато между написването на един текст и неговата публикация разстоянието е
само един клик, все повече пишещите се опитват да спечелят вниманието и
симпатията на читателите си с необичайни теми или език; с нещо, което да бъде
като камък, хвърлен в блато... Оказва се, обаче, че камъните станаха твърде
много и блатото закипя от тях... а после се превърна в каменна пустош...
Весислава
Савова не е от авторите, които се опитват да ни впечатлят с псевдоноваторство.
Тя успява пестеливо да разказва разтърсващи човешки истории. Някои от героите й
срещаме всеки ден и често ги отминаваме, без да ги забележим. Други, бихме
могли да намерим по-скоро в народните приказки, отколкото в онова селце там,
захвърлено отвъд хълмовете край магистралата. Но аз ще оставя читателя сам да
реши - дали героите от книгата, които умират, когато бъдат лишени от любов,
могат да бъдат наши съвременници, или чрез техните истории Весислава Савова ни
води към една съвременна митология („Когато свири щурец”, „Старият бор”). И в
единият, и в другият случай, чрез своята първа книга „Приятели”, тя ги прави видими
и близки.
Безспорно,
разпръснатите из Интернет текстове, сега, събрани заедно, въздействат по-силно.
А повторната среща с някои от тях, е като среща със стар, добър приятел.
Може
би точно затова и авторката се е спряла на това заглавие за своята първа книга
- ПРИЯТЕЛИ - кратко, топло, точно.
Композиционно,
книгата е разделена на шест части, всяка от които съдържа нееднакъв брой
разкази, обединени в обща тема – „Те са и наши родители”, „Те са и наши деца”,
„И те са като нас”, „Виртуални страсти”, „Насилници и престъпници”, „Надежда”.
Ще
побързам да кажа, че това разделяне е условно. Може би защото всеки от нас би
могъл да види по нещо от себе си във всеки от героите, може би защото всяка от
историите, би могла да се случи. За героите на Весислава Савова наистина може
да се каже, че и те са като нас, като децата ни, като родителите ни... А
историите, които разказва, можем да почувстваме като свои – все едно дали
живеем в заобикалящата ни реалност, изпълнена с насилници и престъпници, или
търсим във виртуалното пространство познание, съпричастие, общуване, страст –
ние можем да потърсим и да дадем надежда...
Мисля,
че онова, което не разделя, а обединява отделните разкази в книгата на
Весислава Савова „Приятели” са споделената топлина и любов.
Много
малко са съвременните български автори, които се осмеляват да пишат с човещина,
които се осмеляват да обърнат гръб на всеобщия вой срещу всичко и всички, на
вездесъщия негативизъм, за да ни дадат онова пламъче, от което имаме нужда и
което ще ни направи по-добри.
Без
съмнение, пред нас е една книга, която ще остави своята светла следа в новата
българска литература. Без съмнение, това е първата ни официална среща с автор,
който има какво да каже и умее да казва това, което иска по много начини – и
всеки от тях е изпълнен със светлината на вдъхновението и таланта!
предговор,
„Приятели”, изд. е-Книги, С., 2010 г.
ел.
сп. „Литернет” (LiterNet) 17.01.2011, № 1 (134)
в-к „Земеделско знаме”, бр.2/2011
„ЧУДЕСАТА НА ДЕЦАТА” ИЛИ ЧУДОТО НА ТВОРЧЕСТВОТО
ЗА ДЕЦА
Трудно
е да кажа кога за първи път прочетох името Кирил Назъров – дали в страничките
на сп. „Славейче”, или върху някоя шарена книжка, скътана в най-щурите
спомени...
Затова
започвам рецензията за новата му книга „Чудесата на децата” с това, че е роден
в с. Драгуш, Петричка община и е завършил българска филология във ВТУ "Св.
св. Кирил и Методий", че е член на Съюза на българските писатели от 1980
г., а негови творби са превеждани на почти всички европейски езици. Автор е на
над тридесет книги, от които повече от десет са за деца. В житейската биография
на Кирил Назъров откриваме човека, стоял близо до детските вълнения и като
учител, и като главен редактор на сп. „Славейче” и председател на детската
секция към СБП. Не се учудваме, че стихчета и гатанки, уловени от чародееца
Назъров, за да бъдат подарени на малките му приятели, са включени в учебниците
за началния курс.
„Какъв
по-хубав подарък за първия учебен ден за един първокласник, от шарена книжка
със стихчета?” – пита той, скрил деликатната си усмивка зад немирна брада.
Разгръщам
книжката със зелена корица, събрала усмивките на много дечица. Чета първото
стихотворение, което със звънки рими ни повежда по пътя на годишните времена,
или по житейско-философския път на повторение и развитие.
В
композиционно отношение книгата е изградена от единадесет части с нееднакъв
брой творби, обединени от обща тема и подчинени на програмното стихотворение
„Годишен кръговрат” – „Пролетничета”, „Цветница”, „Град Гора”, „Чудно лято на
морето, в планината и полята”, „Буквички скокливи”, „У дома”, „Мои палави
играчки”, „Рисунки”, „Есенни багри”, „Малки приказки” и „Вълшебствата на
зимата”.
Но
детската година не идва със смразяващото начало на календарната година, нито с
началото на учебната година. Тук чудесата започват с първоцвета, когато
„слънчевото кокиче”, преварвайки „цвят и птиче” поздравява малкото момиче –
лирическата героиня на стихотворението. Юнакът-южняк стопява снега, а полянката
изпъстрява с цветя.
Не
само звънките, запомнящи се рими вълнуват. Детските стихове на Назъров носят и
мъдрост, любов към родната природа и уважение към скритата сила и устойчивостта
в оня детски, разбираем смисъл, но и в оня друг смисъл, за който някога не се
говореше и който днес почти забравихме... И на въпроса „Къде зимува пролетта”,
авторът без колебание отговаря:
„Пролетта бе скътана в сърцата
на най-храбрите, които бяха
в своя роден край и на децата
цяла зима топли песни пяха!”
Пролетта
цъфти и диша и в циклите „Цветница” и „Град Гора”, където цветята танцуват,
празнуват, лудуват, но и възпитават в любов към прекрасното и доброто. Мило и
нежно звучи стихотворението „Къщурка за щурец и щурка”, включено в настоящото
издание от едноименната стихосбирка на К. Назъров. Тук е мястото да спомена, че
„Чудесата на децата” е сборник с най-добрите (по преценка на автора и редактора
проф. Симеон Янев) стихове, събрани от книжките „Ало, Слънчице” (1978),
„Хоровод” (1980), „Къщурка за щурец и щурка” (1985), „Барабанче бъбриво”
(1985) и „Буквички скокливи” (1989).
Чудото
на лятото се разлива върху малкия читател с щурчова песен край Искъра, с шепот
на сребърни пътеки и пясъчни дворци, с трудния път към покорените върхове и с
морето, което искаме да отнесем у дома.
А
с „Буквички скокливи” идва учебната година. Топло и закачливо майсторът на
словото вплита своя жизнен опит и жизнена позиция в чудни картини и живи звуци.
С
уют ни загръща цикълът „У дома”. Децата
учат, заедно с веселите си играчки, а с моливчета подреждат върху листа своите
фантазии. Но и Есента е художник, обагрил ската, и нестинарка, и весел
присмехулко, който помага на хвърчилото на литне.
Във
всяко стихотворение Кирил Назъров е скрил по едно чудо, но и по едно знание за
света. От неговите римувани приказки малкият читател узнава и за Млечния път,
по който летим в сънищата си, и за песента на капчука, която се ражда от дъжда,
и за чайката-санитарка на плажа... Незабравими са и образите, сътворени от
земеделеца Назъров, чистите и силни метафори, с които свързва звездиците-зърна
в небесната нива и слънчевите семена, превърнали се в маргаритки!
Кръговрата
на чудесата завършва с „Вълшебствата на зимата”. Студена и бяла, тя носи радост
и с украсената елха, и с вълнението от написването на първото писмо - до Дядо
Коледа. Снегозаводът на Баба Зима ръси сняг, а децата трябва не само да се
пързалят, но и да сковат по един чуден, дъсчен снегорин, с който лирическият
герой на едноименното стихотворение е готов „цяла лавина да изрина!”
В
този вихър от сняг и веселие е вмъкнат и кратичкият хумористичен подцикъл
„Юнаци-веселяци”, в който авторът намигва с всевиждащото си око към
немирника-читател. Дори когато осмива най-негативните черти от човешкия
характер, в стиховете си за деца поетът никога не прекрачва границата на
закачката, която може да бодне, но не и да удари твърде тежко. А Кирил Назъров
умее, наистина умее в своите тъжни смешки, писани за възрастни, да изтръгва
силни чувства със сатиричните си произведения.
Връщам
се към пълната с цветни думи книжка, която гори от словесни картини, но в която
не липсват и чудесни илюстрации от художниците Мана Парпулова, Ани Тузсузова,
Надежда Йончева, Иван Гонгалов и Христо Алексиев. Какво повече да кажа за
„Чудесата на децата” и Кирил Назъров?
Може
би това, не е лесно и да се четат книги за деца, когато не си дете... Но колко
е хубаво, когато думите, писани за детското, чисто, свежо и пълно с фантазии
съзнание, пробият твоето осивяло битие и те върнат в света на чудесата.
Смея
да кажа, че Кирил Назъров е постигнал това. Новата му книга помита скучните
напластявания в помъдрелите ни глави и ни отнася в свята на детството! А,
доколкото си спомням от моето детство, интересно беше да ловиш дъжда с Кирил
Назъров и да си говориш със Слънчицето! Сигурна съм, че и днешните му малки
читатели ще намерят своите любими стихчета, герои и картини, скрити между
страничките на „Чудесата на децата”... а защо не и някое истинско чудо?
в-к
„Словото днес”, брой 2012
в-к
“Литературно земеделско знаме”, брой 1/2012
ЗАВРЪЩАНЕ
Няма
да скрия, че новата стихосбирка на Кирил Назъров „Завръщане” (изд.
„Мултипринт”, София, 2012 г.) дълбоко ме развълнува. Завръщане – към дома, към
корена? Завръщане към себе си? Или може би просто завръщане към „сериозната”
поезия, онази, която е насочена към възрастните... Както авторът споделя в
предисловието, такава поезия е писал като юноша, а след това, във времената на
цензура, все по-рядко „и то за най-съкровени, сакрални неща в живота”. Може би
точно затова стихосбирката, събрала тези емоционални ерупции, докосва
най-дълбоките и скрити кътчета в душата на читателя.
Композицията
на книгата на пръв поглед е безструктурна, проста поредица от 26 стихотворения.
Но първият поглед, както често се случва, подвежда. Кирил Назъров ни повежда по
една духовна спирала, която ни отвежда от изконното начало („Оттук България
започва”) до космическата необятност и безкрая („Животът продължава”).
Всяко
стихотворение е с явно или скрито посвещение. И това не е формалност, а
отражение на същностната връзка между автора и лирическия аз. Не бива да
забравяме, че Кирил Назъров е преди всичко сатирик и детски поет. Спецификата
на сатирата и литературата за деца изисква от пишещия безусловна честност и
пълно покриване на човешката същност/позиция с художественото послание. Тук
няма място за многословие, няма място за лицемерие, скрито зад многото думи.
Сатирата не би била сатира, ако не разкрива голата същност на автора... а
литературата за деца? Е, децата са перфектния лакмус за истина и за качество.
Но
да се върнем към „Завръщане”.
„Полъхва
кестенов топлик от юг...” – още първата строфа ни очарова с многоцветието на
словото. Само пет думи, а вече всички сетива са отключени. С кожата си усещаме
погалването на вятъра, който носи жега и прохлада, гърдите ни се изпълват с
аромата на кестени, пред очите ни разцъфтяват белите свещи на кестеновите
цветове, вкусът на прашеца им е върху устните ни, а слухът ни се докосва до
петпръстните кестенови листи, шумящи в клоните, в короните, в горите. Но не
това е важното за поета и за лирическия герой. Вслушвайки се в шепота на
природата, ние стигаме до философския въпрос за началото и края, но и до онова
дълбоко скрито в същността ни родолюбие, което кара кожата да настръхва дори
във време като днешното, когато, в добрия случай, яхвайки идеята за
глобализация се наричаме граждани на света, а в лошия случай... е лошите случаи
са много...
Но
каквото и да се случи, по каквито и житейски и философски пътища и пътеки да
поемем, винаги има едно завръщане, което дава стойност на живота:
Къде и да ме води друма
на моя скитнишки живот,
ще свърне някой ден към Струма
под южния озвезден свод.
Макар
и различни като стихосложение и изказ, „Завръщане” и следващото стихотворение
от две части, „На път”, са логически свързани и образуват един диптих, който
отразява вечното движение в авторовия живот и изразява неговата житейска
позиция – а именно – пътят и завръщането, са неразривно свързани.
На
могъщата и прекрасна природа са посветени „Огражден планина”, „Маркови
кладенци” и „Петрич”, на родното село - „Драгуш”. Но не само към природата,
близка и кърмеща с красота, е завръщането на лирическия аз. След преминаването
през тази най-първична стихия, идва ред на следващото стъпало – родителите,
човешкият ни корен; съпругата, човешкият ни двойник; децата – стремежът ни към
завършеност, към съвършенство. На бащата и неговия невербален завет е посветено
стихотворението „На гроба на баща ми” – „Превиваше по цял ден гръб, но само над
земята свята.” Целият житейски и творчески път на поета, на земеделеца Кирил
Назъров, е озарен от този бащин образ. Но какво е човекът, без гласа на майката
– оня глас, чуван над люлката, оня глас, слят с природата. Строфите звънят – в
речната вода, в небитието, в песента на славея, с полета на орела и с крехката
красота на забравено цветче. Тези две, и следващите две стихотворения,
посветени на съпругата („Възпев”) и на децата („Бъди”), представляват един
поетичен поглед в миналото, настоящето и бъдещето.
Стръмен
е пътят по духовната спирала на Назъров. След природата и семейството, идват
онези, които градят обществото. Списъкът им е много къс и без съмнение –
неизчерпателен - „Христо Ботев”, „Гоце Делчев”, „Чедо на Огражден” (Антон
Попов). Защо поетът е включил точно тези личности, не мога да кажа. Това, което
мога да кажа е, че с удоволствие прочетох стихотворенията, които им е посветил.
Тръгвайки
от природата, минавайки през семейството и обществено значимите личности, отново
се завръщаме към природата. Но тази природа, вече не е същата. В нея нещо се е
променило:
Тъй както много пролети преди
тя можеше череши да роди.
Но плод не иска гладен роб –
черешата превърна в топ.
Променяйки
стихосложението, Назъров постига двоен ефект – не само накъсва ритъма на
куплета, но и внушава... Да... напук на теорията, .... стихосложение ме кара да
видя именно черешата като живата, действена фигура – „тя можеше череши да
роди”... Някак, макар и изгубила предназначението си – да ражда, тя, макар и
превърната в топ (оръжие за унищожение на живота), остава жизнепораждащата
сила. Някак, Назъров успява да ни внуши, че този топ, направен от череша, няма
да сее смърт, а ще роди – свобода... или поне стремеж към свобода. Именно тук,
в тази симбиоза, в която естеството и обществото се сливат, намира своята
връхна точка и стъпалото, по което тръгнахме с „Христо Ботев”.
Одухотворяването
на природата, хуманизирането на птици и животни продължава. Все по-нагоре по
спиралата вървим. Следват „Кълвач”, „Шурец”, „Детски дни”, „Ябълка”, „Река”...
изобилието на образи и звуци ни оставя без дъх. Все по-нагоре вървим и... се
завръщаме... Пак там, откъдето сме тръгнали. Пак там, в детството, където е
първата книга, първата приказка, първият стих. Тук вече нищо не ни изненадва,
тук, където разцъфтяват изразните средства, характерни за детската поезия на
Назъров. Не само в образи и сравнения ще намерим сродното между тези
стихотворения и онези, които знаем от „Ловец на дъжд”, „Ало, Слънчице”,
„Хоровод”, „Буквички скокливи”, „Цветница” и разбира се, „Чудесата на децата”.
Паралелът между детската и „сериозната” поезия на Назъров най-добре звучи в
звукографията –
Твойто бодро „Тра-та-ра”
се разнася над селцето
из вековната гора
и отеква ми в сърцето.
(„Кълвач”)
Ябълката кичи си клонака
с бухнали камбанки-цветове
„Зън-зън-зън” зазвънка всяка –
с цветен звън пчеличките зове.
(„Ябълка”)
Мъдро
и възпитателно звучи „Песничка за приятелството”. За възрастни, или за деца,
все едно – Кирил Назъров деликатно потупва читателя си по рамото – приятелски
жест, или побутване към по-стръмната, към правата пътека. Звукографията и тук
изиграва своята роля на оня, който нашепва „Щом тупка ритмично сърце до сърце”.
За нас остава само да чуем този шепот - тупкането на сърцето – може би нашето,
може би на приятеля, може би на всички приятели от детството, от младостта, от
идващите дни – и рефрена – „приятел се избира по делата”.
Завръщането
към детството, към сърцето и корена на приятелството, не е краят на пътя.
Сърцето на поета откликва на страданието и на усещането за общност. Той
посвещава две стихотворения на две градчета и техните хора, далеч отвъд родния
дом, родното село, родната планина – „Стражица” (след земетресението от 1986
г.) и „Сичево” (на международен творчески пленер от 1996 г.):
О, не страдай Стражице обездомена,
град мъжествен с име на момиче.
* * *
Сичево – гнездо орлово,
свито още в древността
тук се ражда багра, слово
и отлита към света.
По
този начин не само е отдадено дължимото на широкия свят, не само е прехвърлена
границата на личното и родината, но е постигнато единство – онова, което е
нужно, за да продължим по пътя. С „Моят път” и „Животът продължава” ние се
изкачваме до върха на спиралата, която нарекохме „духовна” и по която тръгнахме
с „Оттук България започва”. Но върхът не е край – той е просто началото на
безкрая.
В
заключение ще отбележа, че лично мен най-дълбоко ме развълнуваха
стихотворенията, посветени на пътя – пътя на твореца, пътя на личността, пътя
към родината, пътя навътре към същността и духа, пътя назад, към завръщането и
корена...
Колко
мъдрост е нужна, за да се направи разлика между „корена” и „извора”, между
същността и избора. Да, завръщането на Кирил Назъров е завръщане към корена, но
не към извора „Подобно хората е съща/към извора не се завръща” („Река”).
Изворът – като начало на житейския път, като начало на поредицата от избори,
които всеки прави в живота си – като проявление на свободната воля, като
въплъщение на съдбата, която градим – този извор не е достъпен за
завръщане.
Но
все едно, животът продължава... Животът, като къс от вечно течащото време,
което все още не сме опитомили:
Изтича времето като река.
А и животът ми тече така...
...
Животът свършва – дълъг или къс,
но из космичните пространства -
въздигана или разпъвана на кръст -
душата винаги ще странства...
...
Дни, месеци, години, векове
от Времето се ронят като листи...
А писаното в тези редове
все някой някога ще поразлисти.
Така
завършва „Завръщане”-то на Кирил Назъров.
А
нашето?
в-к
„Словото днес”, брой 2012
в-к
„Литературно земеделско знаме” брой 1/2013
„ВИДЯХ ГО СЪС СЪРЦЕТО СИ”...
„През
живота си човек среща много хора. С едни се разминава, с други се сприятелява,
с трети се свързва за цял живот. Истинско щастие е, ако Съдбата ни предостави възможност
да срещнем необикновени, изключителни личности, които напълно покриват
представите ни за Човек с главна буква”...
Така
започва Пенка Иванова своя разказ „Видях го със сърцето си – книга за видния
писател и общественик Петко Огойски”... Простичко и проникновено, тя споделя с
читателя мислите, които я вълнуват при досега й с Петко Огойски, човек напълно
непознат за нея, който постепенно се превръща в ярък огън, осветил нейния свят,
накарал я да преосмисли, да препрочете историята на тоталитарна България,
житейските битки на хората от близкото минало и днес, своя собствен житейски
път. Скоро за мен тази изповед се превърна в мълчалив и вълнуващ диалог... Може
би защото често прочетените думи отекваха в съзнанието ми като мои, може би
защото често беззвучно я допълвах, вплитах своите впечатления, размисли и
оценки, предизвикани от докосването ми до човека и твореца Петко Огойски.
Понякога спорех, понякога разбирах, че нещо съм пропуснала.
Трудно
е да кажа кога и по какъв повод за първи път чух името на Пенка Иванова, но със
сигурност бе от Петко Огойски. Неговото уважение към възрожденското й дело като
председател на читалище „Ахинора-2006” в село Яворово, Чирпанско и редактор на
читалищния вестник „Ахинора” неусетно се пропи в мен. Нейната биография и
професионален път – акушерка и гимназиална учителка по български език и
литература, ме накараха да я почувствам близка.
Не
е нужно да казвам, че не оставих книгата, преди да съм прочела последната
страница. Трудно ми е да определя жанра на тази творба, която носи белезите и
на очерка, и на мемоарно-изповедната литература, и на епистоларния роман (за
което способства самобитния, цветен стил на цитираните писма на Огойски, както
до авторката, така и до други личности). Според мен, обаче, най-ценното в книгата
е задълбоченият литературен анализ върху цялостното писмено наследство на Петко
Огойски, оставило трайна диря в съвременната българска литература. Макар той да
е познат автор, с огромно по обем и значимост творчество с широко жанрово
разнообразие, новият прочит на Иванова е интересен, жив, оригинален. Често
стилът й и начинът, по който вплита в анализа на отделната литературна творба
авторовите личност и житейски път, ме връщаха в детството и юношеството, към
ученическата скамейка, когато човек се учи не само да пише и мисли, но и да
отстоява себе си. В този контекст, неизбежен е паралелът, който Пенка Иванова
прави между личността и творчеството на Захари Стоянов и Петко Огойски, като
сравнява „Записки по българските въстания” със „Записки за българските
страдания”. Макар и не така директно назован, не може да не се усети и
внушеният от авторката паралел между личността на поета и поезията при Ботев и
Огойски. Патриотизмът, изразен при Огойски преди всичко като като любов към
народ и Родина, като гордост от миналото величие и болка от днешната нищета на
духа и битието, по никакъв начин не се противопоставя на възрожденския
патриотизъм на Ботев и Стоянов. Прави
впечатление как авторовата оценка за значимостта на тази най-голяма по обем,
литературна и историческа стойност творба на Огойски (трилогията „Записки за
българските страдания”) се превръща в стимул за написването на цялото
произведение „Видях го със сърцето си”. Тук е мястото да подчертаем отново –
Пенка Иванова е един безпристрастен читател, неангажиран политически, но човек
с жива съвест и живо чувство, и с талант, способен да я превърне от читател в
автор на произведение, което вълнува.
Погледът
през сърцето на Пенка Иванова е дълбок и проникновен. След като се запознава с
творчеството на Петко Огойски, тя осъзнава, че „наред с нашия на пръв поглед
подреден живот е имало и един друг паралелен свят, в който хората са били
преследвани, измъчвани, убивани ... единствено заради политическите си
убеждения”. В книгата си тя докрай остава политически неизкушена, но точно това
е най-ценното – възможността да видим един живот и едно творчество, подчинени
на земеделската идеология, на политическата борба за отстояването й, през един
непомрачен от политика поглед.
Текстът
е структуриран в 20 глави, предисловие, заключение и 9 приложения, в които
естествено се преливат житейското и творческото начало в личността на Петко
Огойски. Графичното оформление и богатия снимков материал водят читателя към
авторовия замисъл и правят по-лесно „виждането със сърцето”. И обектът на това
изследване със сърце и разум ни гледа ведро, тревожно, замислено... от немного
далечната 2010, от 1989, от 1961... По-ранни снимки няма. От по-рано идват
„зелената грива на довечния и отвечен Балкан” и „каменните шепи на вирове и
подмоли” на родното село, идват „трохите от хляба” – мислите, терзали го в
затвора, идват стиховете, които събарят видими и невидими стени, за да ни
преведат към свободата.
В
книгата има много цитати – отделни мисли и сентенции, както и цели
стихотворения на Огойски. Можем да прочетем отзиви за неговото творчество в
различни печатни издания, а също оригинална поезия на други автори, посветена
на него, както в основния текст, така и в приложенията („Отзиви за творчеството
на Петко Огойски” и „Творби, посветени на Петко Огойски”).
Всяка
от 20-те глави разглежда отделна черта от характера на твореца – обект на
изследването, в който е вплетена основна тема от неговото творчество. Трудно,
непосилно е за читателя да отдели едното от другото. И това е така, защото
Петко Огойски е монолитна личност, в която творецът и човекът са неотделими.
Това ни внушава с всяка страница от книгата си Пенка Иванова. И се опитвам да
забравя, че познавам героя на нейния очерк, опитвам се просто да вървя по
трохите, които авторката рони върху пътеката, по която ни води към същностните
му характеристики, към видяното със сърцето.
Наред
с естествения разказ, в който вплита автобиографични елементи, историята на
запознанството си с Огойски, както и фрагменти от негови писма до читалище
„Ахинора”, Иванова неусетно преминава към задълбочен анализ на произведенията
на твореца. Не е чудно, че основната тежест пада върху трилогията „Записки по
българските страдания”. Детайлно, с разбиране и чувство, тя ни поднася своя
поглед върху проблема. Проблем, който има все по-дълбоки измерения и
разклонения. Защото тук вече не става дума само за терора на комунистическата
държава, упражнен върху огромна част от българския народ, не става дума за
табуто върху този мракобеснически период по време на по-спокойните и доволни
времена на „зрелия социализъм”... Тук става дума за загърбването на
историческите факти през последните 23 години на преход към демокрация, на
демокрация... на... Става дума за мълчанието днес и за необходимостта то да
бъде нарушено.
Тази
книга, „Видях го със сърцето си”, е вик към днешния ден. Още един камък,
хвърлен в блатото на днешното ни безразличие, на днешното душевно угойство, на
днешния скотски хоризонт. Един пореден опит да бъде нарушено мълчанието...
Защото без памет, накъде вървим?
Може
би личното ми познанство и личното ми уважение към човека и твореца Огойски са
оставили отпечатък и върху прочита ми на книгата и върху тези редове. Дано това
не ми е попречило да бъда безпристрастна при оценката ми за творбата на Пенка
Иванова. Без колебание ще кажа - с пестеливи изразни средства и добър подбор на
произведения и факти, тя изгражда един ярък портрет на Петко Огойски и по този
начин постига целта си. Без съмнение тази книга – един достоен апотеоз на своя
герой, е и добро доказателство за таланта на своя автор. Тя говори ясно и силно
за достойнствата и на двамата, единият от които вече оставил своята трайна
следа в българската литература, а другият... за Пенка Иванова това е едно
прекрасно начало!
в-к
„Литературно земеделско знаме”, брой 3/2013
СЪЗИДАНИЕ В ГОДИНИТЕ НА РАЗРУШЕНИЕ
„Спомени и размисли на един начален учител” –
с това заглавие Димо Димов ни повежда в един вече отдалечен и позабравен свят
на скрит терор и глухо оцеляване, на разрушение и ... съзидание.
Роден през 1932 г. в с. Брягово, Първомайско, авторът си спомня
дните на свободното детство, обвити в слънчев злак и доминирани от образа на
дядото – бряговският учител и общественик Димо Топчиев, един от основателите на
кооперативното движение в България. Нишката на любовта към просветата и
добротворството в полза на обществото, враснала в детската душа, дълбоко се
вплита в съдбата на Димо Димов, в целия му жизнен път. Леко стъпваме в стъпките
му – ученик в родното село, в гимназията в Първомай, а после – в института за
учители, за да продължи делото на своя дядо. Следват любовта, женитбата и
отбиването на военната служба. И тук, в казармата, младежът се сблъсква с
тоталитарната система, в лицето на дребни доносници, които препъват устрема на
житейското му развитие. Внукът на дядовци с национализирана мелница,
племенникът на осъден от Народния съд, няма място в елитните части и офицерския
състав на народната армия... Животът продължава – низ от делници, отдадени на
повече на обществото, отколкото на семейството – дребната злоба на дребни
човечета, разцъфнала върху туловището на комунистическата система разделят
младите съпрузи и ги отпращат в различни селища да практикуват учителската си
професия. Но точно в тези години авторът проумява, че да бъдеш просветител е
призвание, от което той не би могъл да се откаже. С много топлина са описани
случки от учителските дни – изграждането на ограда за старото училище, на нова
стая в селсъвета - за читалище, на автомивка...
Създаване на кръжоци по фотография и авиомоделиране, на театрална трупа,
групи за народни песни и туризъм... Съзидание, в годините на разрушение – това
е кармата на селския учител. И той гради – върху буквите и цифрите – първите
тухли на грамотността, личността на своите ученици. Усмихват се детските очи –
все едно, дали са на лицата на деца от някое затънтено селце или на малчугани
от ромската махала – важно е в душите им да грее любовта към познанието, към
езика, към нравствените добродетели. Без многословие, без натрапване на изразни
средства, разказът простичко ни води към зрелостта... и се препъваме – отново в
озъбеното лице на тоталитарната система – когато след едно поколение правнукът
и правнучката на дядовците с национализирана мелница отново са препънати в
живота, отново им е отнет желания път. Усещането на читателя е, като че ли
авторът не съди никого, като че ли се е примирил... или простил... Така
завършва първата част на книгата – с тиха скръб по миналите дни, по животът,
изпълнен със съзидание в годините на голямото разрушение на нацията –
разрушение на съдби и животи, разрушение на икономика и стопанство, разрушение
морално и духовно, което вече четвърт век обществото ни не може да преодолее.
Тук пари и болката от разрухата в организацията, белязала житейската съдба на
Димо Димов, както и на стотици хиляди репресирани българи – БЗНС! И – като че
ли утеха няма...
Като библейски притчи идват историите,
включени във втората част на книгата – онази, която авторът посвещава на
родното село. Пестеливо разказани, всяка от тях носи идеята за възмездието, за
Божието наказание – „зъб за зъб и око за око” – старозаветнотото послание ни
разтърства, пробужда... и може би – дава надежда... Не да искаме отмъщение, а
да потърсим справедливост, да намерим онази искра в душите си, която ще ни
изпълни със светлина и сила и ще ни покаже пътя, по който да продължим...
Спомените и размислите на Димо Димов са
събрани в малка книжка, която се чете на един дъх. Леко и увлекателно се чете,
но не е леко и увлекателно четиво - не само защото разказва за един нелек
житейски път, не само защото ни връща в комунистическото минало, но и защото
поставя въпроси, на които, изглежда, още нямаме отговори. И именно затова е
ценна – тя отваря онази празнина в нас, която забравяме, която е по-удобно да
загърбим, но която ще кънти кухо, ще боли – докато не намерим отговорите за
Утре.
в-к
„Литературно земеделско знаме”, брой 4/2014
ЦВЕТЕН ПРАШЕЦ, ИЛИ ДИХАНИЕ НА ЛЮБОВТА
Като
полъх на пролет идва дългоочакваната стихосбирка на Маргарита Нешкова „Цветен
прашец”, с подзаглавие „Дихание на любовта” /изд. ИК „Феномен”, София, 2015 г./
Любовта диша, цъфти, разпрашва се, опложда – сезоните, природата, душите ни,
простора – „От изгрева до залеза те има./Ти си обич и Родина за Душите,/ако ги
има...” Докосването ни още до този първи стих подсказва, че ще срещнем автор и
поезия, наситени с дълбока духовност, човечност и честност.
Томчето
излиза с художествения дизайн на Елица Илиева и Енчо Цветков, под редакцията на
Кирил Назъров, като издание на Съюза на писателите земеделци в България. Без
съмнение, обаче, във всяка страница, във всеки ред, се усеща присъствието на
автора – Маргарита Нешкова. Едно име, една личност, добре позната и уважавана в
средите на сдружените земеделци и творците земеделци, която тежи както със
собственото си обаяние и човешки достойнства, така и чрез дълбоката си връзка с
историята на земеделското движение и земеделските борби по време на
тоталитарната система.
Без
да парадира и без да крие своя корен, Маги повежда читателя към своето
биографично „Аз” още с посвещенията на книгата, но и още с първите редове –
мисли за любовта на известни личности и народни поговорки, ни загатва и за
своето житейско верую, и за своя лирически „Аз”.
Прочетох
книгата на един дъх, и трябва да призная, започвайки от края, от „Приказка за
моята първа любов”. Провокира ме заглавието, а чак след това се замислих за
формата – послеслов ли е това, откъснат лист от стар дневник, детски спомен,
първа болка? Необичаен и силен финал за стихосбирка – една истинска приказка за първата любов,
написана в проза... но с толкова поезия, колкото понякога стиховете не могат да
понесат. И продължих – напред, с „Прегърни ме” – „Прегърни ме/прегърни ме
така,/ че тъгата си студена да сгрееш/ самотата си в мен да отвееш/ и в дебрите
на старостта/ сладостта на посееш...” Вече знаех, че държа в ръцете си една
творба, наситена с дълбоки чувства и изстрадана мъдрост.
И
в прозата, и в поезията си, Маргарита Нешкова е преди всичко искрена.
Искрена
– в желанието си да опише и разбере любовта и страстта, опустошението и
стихията на чувствата, да ги направи разбираеми и за читателя... да ги опитоми?
Не. Това не е възможно. Любовта в поезията на Маги се разсипва, разпрашва и
изчезва - като пясък, като прах. Оставя ли следа? Живее ли?
Може
да се каже, че още с композиционното оформяне на книгата авторката е дала своя
отговор. Ще го приеме ли читателят? За него остава да се вгледа в четирите й
части, със знаковите заглавия – „Опит за портрет на любовта”, „Стъпки в
пясъка”, „Семки в пясъка” и „Цветен прашец”... Да, любовта се разпилява, като
стъпки в пясъка, но тя се вкоренява – дори в пясъка, израства, избуява и цъфти,
за да даде живот, за да даде цвят на живота и пак да се разпилее – като цветен
прашец!
Трудно
ми е да пиша общо за тази поезия – любовна, интимно-лирична и еротична, както
самата авторка я нарича. Затова ще се спра само на няколко стиха, които дълбоко
ме впечатлиха.
„Оглася водопаден смях гората.
Пречистен, въздухът трепти.
С пролетен копнеж водата
целува обли канари.” /”Влюбени”/
Или:
„Пръсти – преродили се мравки,
отминали всеки грозен порок,
дарете го със слънчев поток
от нежни грижи и ласки.” /”Желание”/
Образ,
метафора, анимизъм? Гората се смее с водопаден смях? Водопадът се смее и оглася
гората със смеха си? Водата копнее, пробудена за любов от пролетта и целува
канарата... а канарата, преродените пръсти-мравки, слънчевият поток? Няма да
продължа – нека всеки сам открие своя отговор. Мен ме възхити неочаквания
словоред и живия образ. И поезията, която избликва от всеки ред, като
неукротима, укротена река...
Няма
да кажа, че Маргарита Нешкова е майстор на класическия стих, макар в
стихосбирката да не липсват стихотворения, изградени като правилни четиристишия
с рима и ритъм, като „Цветен прашец”, „Мимолетно”, „Изповед” и др., но не мога
да не кажа, че тя е майстор на поетичния образ:
„Глухарчетата златни
с бели гриви,
познали всичките посоки –
бяха по-интересни.
Дали са по-щастливи?” /”Търсех любовта”/
Или:
„Две неверни очи –
с цвета на най-плодната пръст,
с цвета на зениците –
необяснимо обичах... /”Защо ги обичах?”/
Или:
„Несравнима в щедростта,
оазис в пареща пустиня,
топъл скут в студена зима,
дете от плът и хапка за пръстта...
и царица и робиня...” /”Когато те срещна”/
Но
стига!
Поетичният
свят на Маги не е само образ и слово, той преди всичко е послание, и откровение
и откровеност. И без да бъде нравоучителна, нейната любовно-еротична поезия ни
учи на нравственост и почтеност. Дълбоко искрени и запомнящи се са нейните
изповеди:
„Не ми трябва такава любов,
от която някой ще страда.” /”Гледна точка”/
Или:
„Не мога в очите да гледам
и лъжа.
Не мога, когато някой плаче
аз
да се смея...
Не мога като паразит да живея...” /”Което мога и
не мога”/
Нежно-лирично,
пустошно-звездно и далечно от делничните истини, но не по-малко категорично в
своята човешка честност е посланието на магичната Маги в „Не се страхувай”:
„Няма
да ограбя
вселената на твоята Душа,
вселената на твоето сърце,
ни домът ти – замък от илюзии...”
Такава
ли е тя? Неискаща да взема, неможеща да бъде Дявол, зла, непочтена? Къде е
любовта? Такава ли е любовта?
Не,
любовта е стихия, ненаситна и искаща – не само оживялата в човешка кожа любов
на Луната, Дъба, Поточето и Върбата /”Щом”/, но и любовта на лирическия „Аз”:
„Да ме наситиш със целувки...
Смешно е, не казвай го на мен
И след сто и след хиляда
ще изпитвам пак наслада...” /”Изворът живее в
мен”/
Този
извор на жизненост, на щедра до изнемога любов, извира от всеки стих, обвива,
обмива цялото повествование, защото „Цветен прашец” не е просто стихосбирка, а
събраната поезия на любовта в живота на лирическата героиня, поетичен разказ за
една житейска съдба. Любовта пулсира във всеки ред – понякога тържествуваща и
раздаваща, понякога безнадеждна, безответна, понякога измамена, понякога
измамна... любовта е дар, и пиршество на сетива и чувства, на тяло, на душа...
любовта е болка и лъжа... Но любовта я има! Във всеки поетичен ред, във всеки
миг от живота... Със сто лица, със хиляди целувки, със хиляди копнежи и
разрушени замъци от илюзии, любовта е цветният прашец на живота, огънят, без
който светът ще бъде пустиня, стихията, без която ще има само пустота.
Може
би тук е мястото да продължа с още един щрих, който илюстрира и
шеговито-еротичния пласт в тази богата на теми и идеи многопластова творба, а
именно – образа на еротичната любов:
„Полата й повдигна вятър устремен
и шибна задните й части...
...
Гърдите й закръглени ощипа
със всичките си неспокойни пръсти.
Навсякъде сладострастно я опипа
и подлеза с любовници задръсти...” /”Еротични
страсти”/
Така
бих могла да цитирам всеки стих от тази не много обемиста книжка /116 стр./ и
за всеки от тях да кажа повече думи, отколкото съдържа самият той. Какъв е
смисълът? Нима поезията трябва да се подлага на дисекция, за да се разбере?
Нима тя не е просто чувство, докосване до душата, цветен прашец в бездушния
ден? Да, това е поезията, това е поезията на Маги. И все пак? Това ли е всичко?
Само „цветен прашец”?
Не
мога да отмина поемата „Несломена любов”. Безспорно, тук автобиографичното
начало е доминиращо, макар то да се прокрадва и в почти всички стихотворения.
Но не простият разказ за любовта, свързала житейските съдби на родителите на
поетесата прави тази кратка поема толкова знакова за книгата. „Несломена любов”
е разказ за несломимата любов на цяло поколение млади хора, преживели в самота
и трепетно, тревожно очакване на любимия най-горещите години на живота си.
Години на раздяла - от телените огради и бетонните зидове на комунистическите
лагери и затвори. Години на безнадеждност и блъскане - в стените и оградите,
разделили обществото на избраници и „врагове на народа”. Години на пустота и
болка по изгубените възможности, по неосъщесвимите мечти, по пречупените съдби
– не само лични, а и прострели се над живота на деца и внуци. Но и години на
любов – несломена от духовно и физическо насилие, от тотално обезличаване,
обезчовечаване; несломена - от системата. Едно запомнящо се произведение, което
прави чест на литературата, творена от писателите земеделци - това мога да кажа
за стихосбирката „Цветен прашец”!
в-к
„Литературно земеделско знаме”, брой 1/2015
ЦВЕТЕН
ПРАШЕЦ, ИЛИ ПРАШНИЯТ ДРУМ НА ЖИВОТА...
Пред
мен са четирите нови книги
на Маргарита Нешкова – „Цветен прашец”, /2015 г./ и „Царевичка на кръстопът”,
„Съдбовни пътеки” и „Хоризонти в моя сън”, /2016 г./ – книги, издадени на един
дъх, всички под редакцията на Кирил Назъров, с художествения дизайн на Елица
Илиева и Енчо Цветков, дело на изд. „Феномен” – София, всички посветени на
най-важните хора в житейския път на поетесата. Дали да ги нарека „тетралогия”?
Те са еднакво оформени – име, псевдоним,
заглавие, стара снимка, или идилична картина, няколко мъдри слова... от задната
корица ни гледа замислено-усмихнатото, ведро лице на авторката, под което има
стих, който подсказва основната тема на томчето; всяка съдържа посвещение – /„в
памет на моята майка...”; „посвещавам на моя баща...”; „посвещавам... на
майката на моя баща”; „посвещавам... на майката на моята майка...”/, мъдри
народни поговорки и мисли на извести личности, внушаващи почит към доброто,
любовта, човечността и себераздаването, във всяка срещаме лица от семейния
албум на Маги... Маги – магьосницата, която ни повежда уж към своята семейна
истина, а всъщност ни води към историята на народа ни от последното столетие.
Днес
ще бъда кратка и ще представя на читателя не задълбочен анализ на всяка от
книгите в тетралогията, днес само ще подхвърля по някой щрих... защото поезията
на Маргарита Нешкова не се чете лесно, а за нея още по-нелесно се пише. Стихът
й не се „лее като песен” – той е твърде натоварен с послания, извлечени от
изстраданата повест на не един живот. Дали когато пише за природата, в която се
вкопчва, за да вземе силата й и да продължи по прашния друм на живота си, дали
когато пише за свой близък и любим човек, за да задържи мига с живия му образ,
или със сатиричен блясък осветява някоя житейска подлост /или подлец/ - все
едно – Маги винаги е честна, естествена и близка до читателя. Проблемите, които
я вълнуват са част от живота на всеки от нас и може би затова тази трудна
поезия така леко влиза в душата на читателя и вълнува – с красотата и силата на
словото.
Тук
не мога да не цитирам няколко реда, които със своята образност подсказват, че
имаме пред себе си един ярък, неопитомен талант:
„Оглася водопаден смях гората.
Пречистен, въздухът трепти.
С пролетен копнеж водата
целува обли канари.” /”Цветен прашец”/
***
„Как искам - тихо да премина
през вълшебните вселени на росата...” /”Царевичка на кръстопът”/
***
„Слънчеви пръски носи даже росата
и нежно целува сънливите стъпки...”
„Синьото око на вечността
гледа безпристрастно от небето...” /”Съдбовни пътеки”/
***
„Стъпвам върху меките листа.
Времената в тишината плачат.
Те – сълзиците на есента
кръговрата земен тачат...” /”Хоризонти в моя сън”/
Не
мога да не се спра и на уникалната форма на тези четири книги, в които
биографичната поезия и поетичната проза се сливат в едно цяло. Цяло, но не
монолитно, а пъстро – като мозайката на живота. Многотемието на стиховете
обърква, ако поискаме да ги опаковаме, но оставя трайна и дълбока бразда в
паметта, която ни води по
„стръмната пътека –
трудна и тежка – сторъка, стоока,
но в едничка посока...”
И
тук отново идва многообразието в творческите и житейски търсения на поетесата –
защото посоката може да е една, но в хоризонта на нейните сънища въпросите и
отговорите са безброй.
Не
по-малко сложна и многопластова е и прозата на Нешкова, която в тази тетралогия
присъства скромно, но не безлично. Напротив. Макар книгите да са преди всичко
стихосбирки /точно „сбирки на стихове”/, прозата в тях има определящо тематично
значение.
„Приказка
за моята първа любов” /”Цветен прашец”/ - този „необичаен и силен финал за
стихосбирка – една истинска приказка за
първата любов, написана в проза, но с толкова поезия, колкото стиховете не
могат да понесат” бе предвестникът и на прозаичните фрагменти в следващите поетични
книги, някои от които поетесата нарича „словесна изповед на една душа”,
„изплакана проза”, „предговор”, „разкази”, а някои оставя ненаименовани –
заглавия, които нямат нужда от определения, като – „За моята баба”, „От
рождение до смърт”, „Моят баща”. Пестелива на словесни излишества, но не и на
емоции, Маргарита Нешкова загатва, че освен поет, тя може да се окаже и
забележителен белетрист.
Пиши,
Маги! Имаш какво да ни кажеш с поезията си, имаш какво да споделиш, да внушиш,
на какво да ни учиш...
Пиши,
Маги... Имаш и много спомени, които си струва да разкажеш! Онази страшна
страница от близкото минало, което си преживяла като дете, все повече се
отдалечава... Онази страница, пълна с насилие и безизходност, остана
непрочетена, покрива я забравата, потъва в тъмнина.
Днес
не цензурата на Партията ни души, а цензурата на общество от хора без души...
Бъди
Светулка –
„Тя светеше във тъмнината...
и носеше надежда в бяло...”
На
добър път, приятелко!
в-к
„Литературно земеделско знаме”, брой 4/2016
ЕДНА ЗАКЪСНЯЛА СРЕЩА...
В края на януари т.г. получих един чудесен подарък
– две стихосбирки на Пенко Керемидчиев - „Недосънувани блянове”, изд. 2012 г. и
„По-приказна от приказка”, изд. 2013 г.
Когато ги прочетох, на един дъх, вече знаех, че
това е не просто подарък за духа на читателя, но и едно ново докосване до
непознати, неподозирани кътчета от богатата духовност на автора.
Ласкаех се, че познавам творчеството на Пенко
Керемидчиев. Познавах неговия изящен, строен стих, пропит с патриотизъм и
гражданска доблест, с дълбоко разбиране за прекрасното в природата и човека, за
нравствения полет и трансцедентното потапяне в изначалните морални ценности и
категории на християн-демократическата традиция и земеделската идеология. Поезия, която оставя впечатление за монументалност
и тържественост, която е подтик към преклонение и възвисяване. И, макар че и в
по-ранните стихосбирки на Керемидчиев да не липсват лирични творби, посветени
на близки и любими на поета хора, то основното звучене остава одическо, а
персонажите, изваяни от авторовото слово са предимно знакови личности от нашата
история и литература /Александър Стамболийски, Никола Петков, Левски, Паисий,
Дебелянов и др./
Ето защо закъснялата ми среща с последните издадени
до момента книги на Пенко Керемидчиев, ме завари неподготвена за поредната ми среща
с него:
Търси ме в
звездните предели.
Търси ме в
хоризонта чист,
там, дето
сребърни къдели
се къпят в
ангелската вис. /”Досънувай”,
„Недосънувани блянове”/
Или:
Глава ще
сложа в меката ти длан,
ще се
отпусна и ще помечтая,
припомняйки
си дивния ти стан –
минутите на
шеметна омая... /”Лятна вечер”,
„Недосънувани блянове”/
И в онзи
свят аз искам да си с мен,
така на роза
цялата ухаеш. /„Копнеж”,
„По-приказна от приказка”/
Да продължавам ли? Не бих могла – това би ме довело
дотам, да цитирам целите стихосбирки.
Тези стихове нямат нужда от дисекцията на
литературоведа, нямат нужда да бъдат броени сричките им, да бъдат търсени
римите им, да бъдат класифицирани и диагностицирани. Те пеят и тяхната песен ни
понася сред звездните предели и ни шепти за мигове на шемента омая. Те внушават
– любов и блян, страст и сън и недосънуваната приказка на земните ни дни...
Когато четем поезията на Пенко Керемидчиев, затворена между кориците на
най-новите му стихосбирки, усещаме живота – пулсиращ, увличащ, изтичащ, но истински,
плътен, като тъгата и хляба, като горчивата жажда и същността на битието:
Когато мен
не ще ме вече има,
ти пак,
Живот, наздравица вдигни!
Без тебе,
без Родина, без любима,
с петите чак
усещам, че горчи... /”Живот,
бъди!”, „По-приказна от приказка”/
Но ще сгреша, ако кажа, че в „Недосънувани блянове”
и „По-приказна от приказка” Пенко Керемидчиев е друг. Друг е ароматът на
подправките, но хлябът на неговата творческа същност е същия – дори в новата,
изострена лиричност и чувствителност, стоманата на неговата гражданска позиция
свисти:
Една девойка
дивно любородна
на знамето
извайва лъв за скок.
/”Знаменоската”, „По-приказна от приказка”/
Туптят сърца
изпод гранита,
вериги
тягостно дрънчат.
Луна изгряла
– жълта пита –
отмерва
дълъг, страшен път. /”Заточеници”,
„По-приказна от приказка”/
И не на последно място – магията на неговата
неповторима, бих казала - натуралистична образност.
И преди да завърша този кратък обзор, не мога да не
спомена и един цикъл стихотворения, посветени на Израел и еврейския народ,
които, лично за мен са знакови, изключителни творби, не толкова с
художествените си качества /в това отношение Яворов остава ненадминат в нашата
литература/, колкото с гражданската си пълнокръвност и с авторовия усет за
необходимост, дори за неотложност – темата за другостта и толерантността отново
ярко и категорично да бъде поставена в дневния ред на обществото ни – все
по-озъбено, все по-ксенофобски настроено и неготово да приеме необходимия
космополитизъм на съвременната епоха.
В края на своето девето десетилетие, Пенко
Керемидчиев показва завидно млад, готов да откликва на новото в обществените
нагласи дух, показва и една чувствителност, незабравила незавяхващия аромат на
любовта и шемета на кръвта.
в-к
„Литературно земеделско знаме”, брой 1/2017
