НЕДЕЛЯ

Неделя...

Крепост,

пост и бягство;

капсула

със тишина,

шина за счупена

душа

и самоличност...

отдалеченост,

безвремие,

без личност...

Затворени очи –

без памет и лъчи...

Зареян остров,

остър връх,

от който светът се

вижда отдалече –

вече

чезнещ и чужд.

Неделя...

Крепост.

Вплетени сме,

двете –

очи и пръсти и ръце...

Целебни мигове,

сърце,

което чупи капаните на телата...

Слети сме.

И пак сме същите –

слепи.

Слепени.

Неделя.

Крепост.

Крепи

се още вън оня свят,

от който бягам.

Посягам

към лицето ти...

Кожата ни

се влива,

попива миговете

на битието. 

Животът се раздвои,

потече по различни пътеки;

тъче различни съдби.

Бих ги изтръгнала –

и двете...

Вплетени сме,

двете.

И всички дни са Неделя...

СВЕТЪТ Е ЦИРК

Светът е цирк... но –

ние сме актьорите –

и клоуни, и зверове...

Дресьорите размахват

кожи и кожите се късат –

от наште гърбове...

И зрителите ръкопляскат –

плесници лепнат по лицата ни.

Пестници свиваме

и се оглеждаме –

огради и стени

притискат ни отвсякъде

и стискат

оголелите ни вратове.

Не са стени, огледала –

във тях се блъскаме –

и клоуни, и зрители,

и зверове –

развяваме

разкъсаните си тела –

от тях не стават знамена,

а само мачти

с дрипави платна.

И зрители и клоуни сме –

в цирка,

който сами

си построихме

с руините на нашите мечти.

ЯТО В НЕБЕТО

Ято в небето...

Ето – есен е, есен е...

Не. Само птичи криле...

Крил... блести върху вълните –

и те, като разпиляна

пяна се стопяват във брега...

Гарвани, вместо чайки грачат...

Чаткат с клюнове и чакат –

тихо морето да изхвърли скъпоценност...

Носталгия в нощта се впива.

Ваяния от звездопади

пъдят сивината в здрача на ума ми.

Мир търся в умореното си тяло.

Лодка сред безкрая...

Раят падна с трясък.

Съкровищата на духа са разпилени.

Пили се впиват в тишината,

тъкат отровни нишки.

Кипи Вселената – оплетена

надежда виси разкъсана...

Напред се взирам – търся брод, изход...

Ходя – върху прекършените ти ръце...

Цената на познанието, на живота –

тази тегоба ли тежи над теб, това ли искаш, мамо?

Можеш ли да пребродиш Вселената?

Тази, в която спят умовете ни?

Нищо... Гледам очите ти – умни са, бистри са –

само лъчи –

чисти слънца – гледаш ме, галиш ме, мамиш ме...

Шемет... Толкова далеч ли отиде,

та не си струва завръщането?

Ето, идва денят,

ятото отнесе

есента,

тази година отмина...

Надежда???

ОХЛЮВ

Гола съм,

хлъзгава –

охлюв –

оставям следа 
по пръстта.

Стискам пръсти

в юмрук –

усещам пространството -
като буца пръст,

като барабанен звън,

като тътен на лава –

кънти в плътта –

като второ сърце...

Пространството –

остарява...

ЖЪЛТО И СТРАХ

Луната се е

впила в разперените

нокти на дърво.

***

А то – като смок

е усукало стъбло...

Все смуче сок от пръстта.

Паднали листа –

като лица се взират

в Луната. Жълто и страх.

ПИРШЕСТВОТО НА ЦВЕТЯТА

Пиршеството на

цветята свърши – сънни

падат в листи и треви...

Сънни падат... и

уморени ще сплетем

венци от главите им.

Сънни падат... Пак

изгарят цветовете

есенните дни.

ВИХЪРЪТ

Вихърът

вие навън,

хърка в листата,

дращи стъклата,

щорите

тракат.

Отиде си

последният

есенен

ден –

Земята бяга

към далечния полюс

на орбитата си –

Слънцето

се стопява...

ТАРАЛЕЖОВИ БОДЛИ

Таралежови бодли.

Всяко докосване боли.

Всяка дума е камък,

всяка мисъл е стон.

Впримчен живот.

Озъбени същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи –
като новородени.
Все по-зли...
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала –
които са ни втълпили, и
които сами сме изградили...
Рухва сградата
на личността,
остава –
озъбена уста...
И душа – таралеж.
Зъбите хапят –
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат –

последен страж

на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.