Бурята
сплита ръце -
целува
луната.
Тежи
тишината -
животът
тече.
Мокри
нокти по
стъклото
– стърже дъждът,
реже
мозъка.
Капките
ближат
прозореца,
скърцат. Не,
впити
зъби са.
Зъбят
се дните.
Нощите стават убежища.
Нещо търсим в съня...
След
лятното опиянение – безвремие.
Събуждане
със главоболие,
с копнеж по нещото, отминало с нощта.
Събуждане
след кома?
Още
е далеч.
Днес
болестта върлува в нас –
оставя ни безпаметни, безволеви и безпосочни.
Насочвани,
подхвърляни, бездейни и бълнуващи...
за
още...
Опиянение,
кипеж,
брътвеж...
Не,
само омерзение – до днес.
А
утре?
***
Утре е далеч.
***
Утре е далеч.
***
Изгубих
конкретността, яснотата на изказа, логиката.
Загубих
смелостта – да застана на светло, да пиша, да мисля... да вия...
Днес...
ще се опитам да изцедя онова, което ме души, мори, обезличава през последните
месеци. Ще се опитам да го извая, да го извадя, да го изкрещя.
Защото...
Някога
протестирах. Извайвах с думи гнева, мечтите, полета към „още”... изваждах от
душата и ума си представата за „после”, крещях ги - по площадите, във вестниците...
скривах се зад страниците им като зад барикади, но веех словото и виех – срещу
мълчанието.
А
днес... Мълча.
Защото...
Днес
е –
модерно
да бъдат възхвалявани, възпявани протестите...
Неприемливо
е –
да
не се подкрепят протестиращите...
почти
самоубийствено е –
да
се изрази съмнение, неверие...
И
блеем – с опулени очи...
Колко
са... Много?
Не
са.
Колко
са...
Красиви?
Креативни?
Артистични?
Не
всички.
Млади,
образовани и умни?
Честни,
неподкупни, ранобудни?
Дали?
Небелязани
с петното на минал позор (или на позорно минало)?
Надали...
Ръжени
в чужди ръце – знаем чии (чиято е ползата)...
Но
вием от възторг – оглупели...
***
Телевизия,
преса, фейсбук... дори електронната поща ти шепнат... Не, крещят –
ти
си боклук
ти
си боклук
ако
не се възхищаваш, ако не подражаваш, ако си друг...
ако
мислиш различно... ако мислиш изобщо –
ти
си боклук
Дрънчи
главата, мозъкът се спотайва измит, изтрит, някъде никъде, врастнал в черепа...
Ти
си само уши и хълцаш от умиление и възторг:
пред
креативността –
да
се лежи по асфалта във формата на думата „оставка”;
пред
смелостта –
облечен
с картонена броня и с картонена каска да кряскаш „оставка”;
пред
стремежа към свобода –
да
маршируваш под знамена с юмруци и да искаш „оставка” -
в
името на прозрачността и чистотата...
Да
искаш оставка, но не от всички –
нечисти,
непрозрачни,
безлични...
***
Мълча.
Докъде я докарахме...
Не
просто да размахваме юмруци, а да превърнем юмрука в символ на чистотата, прозрачността
и свободата, в знаме на морала и достойнството...
Не
съм креативна, не съм артистична. И мисля, че юмрукът може да бъде символ само
на власт и терор, знаме на диктатура...
***
Мълча.
И чувам само тътена от сблъсъка на две олигархични структури, от сблъсъка на
капитали, сраснали с черни пазари.
Докъде
я докарахме...
Не
просто да избираме между две злини по-малката, а да маскираме злото като
добро... За да можем по-лесно да го преглътнем ли? Или за да може по-лесно да
бъде пробутано в гърлата на онези, които блеят от възторг по всичко, което е
направено да изглежда демократично, патетично, артистично, комично...
Половин
година думкат тъпани, свирки пищят, снимат камери, журналисти дрънкат от сутрин
до вечер новини за протестите...
Половин
година – тишина – няма оставка; няма мисъл за „след това”...
Умните,
образованите, креативните – цветът на нацията, на гражданското общество –
половин година не казаха и дума за „после”, не влязоха в диалог – нито с
властта, нито с обществото... не изнесоха и монолог...
Не
просто това, просто никой не мисли за после, не мислим... А щом е така – няма
„после”...
Тишина.
Зад
всички тъпани и крясъци, зад всички свирки и освиркване, зад всички медийни
блясъци, аз чувам само МЪЛЧАНИЕТО на едно поколение, което няма идея за утре,
няма идея за днес.
