Ти дойде с дъжда
с първите капки,
които почукаха
на стъклата.
Ти дойде с дъжда –
като есен,
като тишината
в края на деня.
Ти попи в мен –
като в пръстта,
разрохкана
и кална.
И преливаш –
като вълна
над язовирна стена,
повличаш камъни и дървета,
превръщаш реките в езера и морета.
После се свиваш
под затворените ми очи,
повиваш съня ми,
препускаш в сънищата ми
и ме правиш буден.
Не заспивам –
всяко заспиване е смърт,
всеки сън
е нова реалност,
но тази тук,
пак е вън.
Не заспивай –
сънищата ни се преплитат,
препускаме в гънките между тях –
така ли разпридаме пределите на времето?
Така ли градим паралелни вселени?
Или, по-добре заспи!
Под затворените ни клепачи тупти сърцето на сътворението.
Ти дойде с дъжда.
Тихо влезе през стъклото
с потропването на капките.
Проби тишината ми –
свредел в главата ми.
Ти дойде с дъжда.
Есен си.
Ще заспя под листата ти.
Песен си –
Адажиото на Албинони.
