НОЩТА Е ПЪЛНА СЪС КОПИТА

нощта избликва

от желание,

разкъсано

от бяла

пищност

нощта пулсира

във ръката ми,

съсирва се

в дланта ми

и умира

нощта е пълна

със копита,

които чаткат

по стъклата,

като захвърлени

от вятър кестени

ранени

пръсти диплят

гънките

на тъканта,

с която

утре ще

ушият

дрехи

за утеха

на вдовиците

с конци,

разплетени

от скъсания

плащ на просяк

обесиха

девиците

нощта изригва

от мълчание,

разкъсано

от чаткащи

копита...

не питам

откога сънувам

сечища...

не искам

да битувам

сред пълчища –

без дни

за спомени;

без дни

за мислене –

потънали

във бездни

от безличие,

от ежедневие,

от безпаричие

и липси

обувам

лудата си

същност,

разцъфнала

от зимните

лъчи –

разпрашени,

пречупени

от бяло,

ликуващи,

разкъсващи

слани...

срамувам

се от дневната

си цялост –

безлична,

като липсваща

душа

мъдрувам

как да оцелявам

в нощите –

разкъсвани

от разорани

друмища

и чаткащи

копита

пирувам

с лудите

си сънища,

гладувам

в дните си,

будуваща...