ГОДИШНИНА

Темата за 11 февруари е ГОДИШНИНА

 

избеляла снимка –

отдавна не броя годините

от сватбата

ПЕСЕНТА НА ЖИВОТА В „ЦВИЛЯТ ГРИВЕСТИ КОНЕ“

 

Запознах се с Живка Танчева първо, чрез нейното творчество и проявите й на гражданска активност в Земеделския съюз, и едва по-късно се срещнахме в живота… Но, каква беше тази среща!

Вечерта на Благовещение, посветена на поезията… Бях поразена от нейната виталност, струяща от цялата й личност, от патоса и красноречието й и от декламаторското й изкуство. Всички присъстващи в залата, публика и поети, станахме свидетели на един незабравим, импровизиран дует в стихове, изпълнен от Живка Танчева и Иван Селановски.

Тогава получих като подарък стихосбирката „Цвилят гривести коне“ – едно чудесно издание на издателство „Biblios“, което грабва окото с изображение на буен кон върху наситенозелена корица.

Колко живо звучаха в съзнанието ми стиховете, докато ги четях, „чувайки“ ги с гласа на авторката!

И оня лиризъм на любовното чувство, и елегично-носталгичното усещане по детството и младостта, и патоса на вярата в земеделската идея, в победата на демокрацията и доброто, и гнева, и болката от пречупените криле на живота в оня, предишния, тоталитарния свят.

Ето защо бях много развълнувана, когато наскоро Живка Танчева се обърна към мен с молба да подготвя второто, преработено и допълнено издание на книгата. С радост приех идеята, както и предизвикателството да създадем нова корица, на която да има изображение на два гривести коня…

И това не е случайно хрумване на поетесата, нито някакво „заиграване“ със заглавието.

Образът на коня, като символ на волността и свободата – „Ех, да можех, вихрогоне, /да препускам без юзда, /волно вятъра да гоня, /да умра на свобода!“, или като символ на гордата и буйна човешка природа – „Кон изцвили и разтърси /буйно гривеста глава, /с крак заудря и затърси /момък буен за езда.“ е съществена част от стихосбирката и нейното послание. В стихотворението „Синове“ се достига кулминационното олицетворение, това на синовете на лирическия герой:

Две капки в дланта си събирам,

две капки на Бог от дъжда,

………..

Два коня в съня си сънувам,

два коня се гонят в степта,

и тръпна от обич, защото съзирам,

че са двата ми сина това.

Композиционно, поетичната книга е изградена от седем части, една от които е изцяло нова.

Структурирането не е хронологично, доколкото книгата няма характер на лирически дневник. По-скоро можем да търсим архитектурно стратифициране. Първата част, „С идеите твои живях“, посветена на Земеделския съюз и земеделската идеология, е основополагаща. Именно върху тази идеология е изграден характерът, личността, ценностната система и житейския път и на автора, и на лирическия „аз“. И, само доколкото по думите на поетесата, тя е вкусила тази идеология с майчиното мляко и майчината песен, първата част на стихосбирката може да се приеме и като хронологическо начало.

 Вярна на традицията в земеделската поезия, Живка Танчева посвещава две стихотворения на трагичните образи на земеделските водачи – Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Те намират своето достойно място в галерията от произведения – апотеоз на героите. Силно е посланието и на други две стихотворения – „Пролетна тъга“ и „Изселник“, в които основна тема е връзката между човека и земята, между корена и духовността. Продължение на това търсене и взаимодействие са и трите нови творби – „Земеделска дружба“, „Към Славовица“ и „Славееви гори“, посветено на Цанко Церковски, в които любовта към природата и земеделската организация се вплитат и градят иносказателни образи.

 Втората част, „Една си ти, Родино“, е непроменена в двете издания. Тук са включени стихове, посветени на родната земя, на България, на родния език и завета на дедите. Тук отново намираме следите на дълбокия, вечножив корен на поетесата, нейната неразрушима връзка с древното племе, на което е плод. Не мога да не спомена стихотворенията „Бащин завет“ и „Майчино заклинание“, изградени в класическо стихосложение, в основата на които е вложена житейската народна мъдрост и морал. И нещо повече – тук е разковничето на жизнеността на идеологията на БЗНС – връзката с народопсихологията, с общочовешките ценности и разбирането за добро и справедливост.

„В памет на жертвите на комунизма“ е третата, нова за стихосбирката част, изградена само от три творби. Но тези три произведения са натоварени с може би най-важното послание на поетесата – да помним жертвите на комунизма. И тук не става дума за идеология, за противопоставяне, за отрицание и осъждане. Тук става дума за памет и познание, въздигнати до морални категории.

И, когато става дума за морал и мъдрост, за онова, което следва да бъде пренесено в бъдното, стигаме до следващата част, „Аз взирам се в бъдния век“ – едно предупреждение към човечеството, но и едно взиране в себе си. Тук лирическият „аз“ търси истината за себе си, за живота и смисъла на съществуването, за да се устреми към онази светлина, която остава след смъртта.

Петата част, „Цвилят гривести коне“, без съмнение, е сърцевината на стихосбирката. Много образни, красиви стихове, в които приказното начало често взема превес. Стихове, пълни с порив към свобода и магия, към красота и любов. Защото точно тази свобода е най-истинската свобода. Свободата на бликащия живот, а не свободата като алтернатива на смъртта. Защото този, втори вид свобода, е само пътят към желаната свобода на живота.

Темата за любовта е развита и в следващата част, „Интимно“. И тук любовта е многообразна – майчината любов в стихотворението „Синове“, съпружеската любов в „Един живот“, любовта към свободата /„Грях“/, любовта към земята /„Двете ми ръце“/, любовта като обич и човечност /„Животът безцелно отлита“/, любовта като любовно чувство, страдание и страст /„Ах, любов е, да!“, „Летят минути трепетни“, „Раздяла“/, за да се върнем отново към извора – любовта към земята, природата и живота – с всичките му лица.

Последната, седма част – „Тъжна песен“ – навява тъга не само със заглавието си и заглавията на стихотворенията. Тук стигаме до финалния цикъл от кръговрата – живот, където Слънцето догаря, но мелодията на песента не заглъхва:

Слънце на залез вече догаря.

Здрач в пущинака тъмней,

а нейде далече на Хадес лодкаря

ритмично с веслата мелодия пей.

 

Нека пожелаем на авторката да пази в душата си песента на живота и да я разнася надалеч!

 

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

ШОСЕ

Темата за 10 февруари е ШОСЕ

прашно шосе през

ожънатите ниви –

птици пируват

*** 

в локвата 

скъсано мече –

първи стъпки по пътя

*** 

шосе –

нанизани по него

села и градове

ПЪРВИ МИНЗУХАР

Темата за 9 февруари е ПЪРВИ МИНЗУХАР

 

зимна мъгла –

край пътеката само

глави на минзухари

***

свещи в снега –

пролетни минзухари

нацъфтели в нощта

***

между хартии от закуски

и чашки от кафе –

първи минзухари

ЗРИТЕЛ

 Темата за 8 февруари е ЗРИТЕЛ

 

Помня точно кога осъзнах, че ставам зрител на живота си. Пътувахме с родителите ми с колата, аз гледах през прозореца, те спореха за нещо… Гласовете им се разтвориха в звука на мотора. Пейзажът се отмести встрани и аз потънах в него. Един съвсем обикновен крайпътен пейзаж… След миг всичко беше същото… Само дето аз бях останала някъде там, отместена встрани, а животът продължи по пътя си…

 

паралелни светове –

животът ми в единия,

аз го гледам от другия

***

мигът преди аплодисментите –

не искам да заглъхне

последният акорд

***

доволна примадона –

мишката гледа

как кучето гони котката

МЪГЛА

Темата за 7 февруари е МЪГЛА

 

през талазите на мъглата

слънце –

вместо луна

***

лятно утро –

платноходки

плуват в мъгла

***

зимен здрач –

над езерото

мъгла от водна пара

***

детски спомен

вървя в мъгла

сама в света

БРАДА

Темата за 6 февруари е БРАДА

Едно мое стихотворение, "Брада от водорасли"... не го помня, но откакто го написах, когато чуя думата "брада", сещам се за "брада от водорасли"... Но - не можах да напиша хайку за брада от водорасли...

влажна есен –

камъкът в двора

с брада от мъх

*** 

В края на юни ечемикът узрява и нивите заприличват на руси самодиви, заспали в полето. Обичам този рус цвят - напомнящ суша, жега и прах, избеляло пране и пустош...

краят на лятото –

брадата на скитника

изруся

*** 

Обичам да заравям лицето си в брадата ти - кестеняворуса и галеща, каквато беше, когато те срещнах след детството. Обичам лицето ти без брадата му - напомня ми онова, от детството. Обичам брадата ти и сега, и лицето, което криеш зад нея, но кога, кога стана това?

бели жички

в брадата ти –

кога проспах живота ни?

КРЪЧМА

Тема за 5 февруари: КРЪЧМА

Едно намигване към вчерашната тема:

тишина

в квартала –

кръчмата затворена

Вчера… Февруарска пролет.

Излязох, след цяла седмица между стените на апартамента. Сложих маската още в антрето /заради асансьора и зимата/. Но когато излязох от входа – махнах я. И усетих пролетта – мириса на влага от есенните листа, освободили се от снега, мириса на пръст, и кал, и набола трева, и оня забравен звън на муха, изгубила посоката си… Излязох, уж само по работа, но дълго скитах из квартала, между блоковете, по алеите, в градинката…

И някак, особено пусто кънтяха стъпките ми…

Някак особено пусто зееха кафенетата, и кръчмата до спирката, където можеше да се хапне „на крак“, и закусвалнята срещу входа на Спешното, и баничарницата, където патрулираха кварталните кучета… Няма ги вече кучетата, разпиляха се… И скитникът го няма – оня, дето просеше цигара и петаче за кафе…

Доплака ми се – за оня живот, когато…

И не мислете, че го обичах оня живот, когато…

Когато мечтаех за тишината, чистотата и уюта на четирите си стени.