Видин...
Златен
прах.
Фасадата
на къщата ни беше охра, олющена тук-там, первазите на прозорците бяха издялани
като на гипсов таван, а над тях надничаха ангелски главички. Кой знае защо,
главите бяха червеникави и ме плашеха. А може би, просто - улавяха повече
слънце?
Оградата
беше каменна, неравна, с метални шишове, които почти не помня, а портата
липсваше, или винаги зееше отворена. Имаше лехи с цветя, под прозорците, които
гледаха към улицата.
Прашна,
древна – калдъръм, с гладки обли камъни, които не знаеха колко стъпки са минали
върху челата им. Пръстта между тях беше спечена и се ронеше, а няколко хилави
тревички се промъкваха между песъчинките и се опитваха да растат. Почти срещу
портата ни стърчеше върхът на триъгълника, който се образуваше между нашата
улица и съседната. В този връх се гушеше къщата на леля Б. Откъм далечния
й край започваше истинската Улица – по-широка, асфалтирана – оттам започваше
животът и приключенията... Училището, първата ни спирка, първите люлки, Близките.
Много близо, почти сам да стигнеш дотам, и затова – не е интересно. Бързам,
бързам.
Златен
прах – във въздуха, като мараня над пустиня. Ако гледаш слънцето през него, ще
започне да ти се струва, че го гледаш през мрежа, или перде. Златен прах -
между зъбите, скърца, вкусно, и гъделичка носа... Златен прах – под сандалите,
плъзгат се подметките върху гладкото лице на тротоара, не е гладко, когато коленете
ти го остържат. Златен прах – върху листата на кестените, сладък, като нектар
на цветя. Дърветата грабят златото на слънцето, а в очите пада прах, храчки по
пътя... Бързаме, свечерява се, но още е златно, някъде зад гърба още е слънце,
някъде там, където улицата свършва, забита в Пазар капия и останките на крепостната
стена.
Останките
на паметта ми се разпукват, пресичам улицата, онази, с градинката вдясно,
където имаше няколко пейки, откъдето е споменът за татко и количката, която ми
подари.
Пресичам,
тичам по паветата, няма коли, само велосипеди, сега не сме с велосипеда на
дядо, и аз бързам, бързам – към люлките, Далечните, на гърба на Телеграф капия,
в парка... Вече е здрач, но пак е златно – лампите около Телеграф капия светят в
жълто... и прах – под люлките, под подметките ми, в чорапите ми – гъделичка
пръстите и скърца, а къдриците ми влизат в очите, лепнат по челото, на люлката
съм, вятърът вее бретона ми, свисти в ушите ми, летя, все по-високо,
по-високо... Златен прах – звездите вече са в очите ми. Бързам, бързам, има
още... Страшните люлки. За да стигнем до тях, трябва да минем под свода на
дърветата. Високи, огромни, колони, които протягат ръцете си, сплитат ги и
правят тунел... под който въздухът е златен, наситен с дъх на вода, на река, на
вечност.
Тогава
не мислех за вечността, бързах, исках страшното. Липите миришеха в мрака.
Златен прах, винаги златен, в катрана на нощта – сладък, като медна питка, като
лицето на дядо... за това – после.
Дърветата
оредяват, сводът им се разкъсва – някъде близо, съвсем близо е хълмът на
Галерията, където понякога свири духов оркестър. Но оркестърът на ресторанта
винаги свири... туист...
Дъхът
ми спира – дръжките на люлката ми се удрят в носещата греда, разтърсват ме,
цялата се треса и без дъх продължавам да се прегъвам – искам още, да летя,
крещя с цяло гърло. Златен прах – от очите ми пада златен прах – оня, който
взех от звездите и го разпилявам върху вълничките на реката.
Ако
някой пита защо Дунавът свети, затова е – от златния прах, който погълна,
докато растях край бреговете му...
Много
бързах, много исках да бъда вън, не на двора – на простор.
Не
помня леглото си, не помня стаята си, не помня роклите си – само обувките. С
тях бях свободна: „бустата, дола, улетата”. Не разбирате, нали? Още не можех да
говоря. Спях с обувките, прибрани в найлонов плик, прегръщахме се – със
свободата.
Напечени
до розово стени, дори когато слънцето вече е залязло, и златен прах – жега и
звезди...
