ОПИТИ - 1

Видин...

Златен прах.

Фасадата на къщата ни беше охра, олющена тук-там, первазите на прозорците бяха издялани като на гипсов таван, а над тях надничаха ангелски главички. Кой знае защо, главите бяха червеникави и ме плашеха. А може би, просто - улавяха повече слънце?

Оградата беше каменна, неравна, с метални шишове, които почти не помня, а портата липсваше, или винаги зееше отворена. Имаше лехи с цветя, под прозорците, които гледаха към улицата.

Прашна, древна – калдъръм, с гладки обли камъни, които не знаеха колко стъпки са минали върху челата им. Пръстта между тях беше спечена и се ронеше, а няколко хилави тревички се промъкваха между песъчинките и се опитваха да растат. Почти срещу портата ни стърчеше върхът на триъгълника, който се образуваше между нашата улица и съседната. В този връх се гушеше къщата на леля Б. Откъм далечния й край започваше истинската Улица – по-широка, асфалтирана – оттам започваше животът и приключенията... Училището, първата ни спирка, първите люлки, Близките. Много близо, почти сам да стигнеш дотам, и затова – не е интересно. Бързам, бързам.

Златен прах – във въздуха, като мараня над пустиня. Ако гледаш слънцето през него, ще започне да ти се струва, че го гледаш през мрежа, или перде. Златен прах - между зъбите, скърца, вкусно, и гъделичка носа... Златен прах – под сандалите, плъзгат се подметките върху гладкото лице на тротоара, не е гладко, когато коленете ти го остържат. Златен прах – върху листата на кестените, сладък, като нектар на цветя. Дърветата грабят златото на слънцето, а в очите пада прах, храчки по пътя... Бързаме, свечерява се, но още е златно, някъде зад гърба още е слънце, някъде там, където улицата свършва, забита в Пазар капия и останките на крепостната стена.

Останките на паметта ми се разпукват, пресичам улицата, онази, с градинката вдясно, където имаше няколко пейки, откъдето е споменът за татко и количката, която ми подари.

Пресичам, тичам по паветата, няма коли, само велосипеди, сега не сме с велосипеда на дядо, и аз бързам, бързам – към люлките, Далечните, на гърба на Телеграф капия, в парка... Вече е здрач, но пак е златно – лампите около Телеграф капия светят в жълто... и прах – под люлките, под подметките ми, в чорапите ми – гъделичка пръстите и скърца, а къдриците ми влизат в очите, лепнат по челото, на люлката съм, вятърът вее бретона ми, свисти в ушите ми, летя, все по-високо, по-високо... Златен прах – звездите вече са в очите ми. Бързам, бързам, има още... Страшните люлки. За да стигнем до тях, трябва да минем под свода на дърветата. Високи, огромни, колони, които протягат ръцете си, сплитат ги и правят тунел... под който въздухът е златен, наситен с дъх на вода, на река, на вечност.

Тогава не мислех за вечността, бързах, исках страшното. Липите миришеха в мрака. Златен прах, винаги златен, в катрана на нощта – сладък, като медна питка, като лицето на дядо... за това – после.

Дърветата оредяват, сводът им се разкъсва – някъде близо, съвсем близо е хълмът на Галерията, където понякога свири духов оркестър. Но оркестърът на ресторанта винаги свири... туист...

Дъхът ми спира – дръжките на люлката ми се удрят в носещата греда, разтърсват ме, цялата се треса и без дъх продължавам да се прегъвам – искам още, да летя, крещя с цяло гърло. Златен прах – от очите ми пада златен прах – оня, който взех от звездите и го разпилявам върху вълничките на реката.

Ако някой пита защо Дунавът свети, затова е – от златния прах, който погълна, докато растях край бреговете му...

Много бързах, много исках да бъда вън, не на двора – на простор.

Не помня леглото си, не помня стаята си, не помня роклите си – само обувките. С тях бях свободна: „бустата, дола, улетата”. Не разбирате, нали? Още не можех да говоря. Спях с обувките, прибрани в найлонов плик, прегръщахме се – със свободата.

Напечени до розово стени, дори когато слънцето вече е залязло, и златен прах – жега и звезди...