Темата за 11 февруари е ГОДИШНИНА
избеляла снимка –
отдавна не броя годините
от сватбата
Запознах се с Живка Танчева първо, чрез
нейното творчество и проявите й на гражданска активност в Земеделския съюз, и
едва по-късно се срещнахме в живота… Но, каква беше тази среща!
Вечерта на Благовещение, посветена на
поезията… Бях поразена от нейната виталност, струяща от цялата й личност, от
патоса и красноречието й и от декламаторското й изкуство. Всички присъстващи в
залата, публика и поети, станахме свидетели на един незабравим, импровизиран
дует в стихове, изпълнен от Живка Танчева и Иван Селановски.
Тогава получих като подарък стихосбирката
„Цвилят гривести коне“ – едно чудесно издание на издателство „Biblios“, което грабва окото с изображение на буен кон върху
наситенозелена корица.
Колко живо звучаха в съзнанието ми
стиховете, докато ги четях, „чувайки“ ги с гласа на авторката!
И оня лиризъм на любовното чувство, и
елегично-носталгичното усещане по детството и младостта, и патоса на вярата в
земеделската идея, в победата на демокрацията и доброто, и гнева, и болката от
пречупените криле на живота в оня, предишния, тоталитарния свят.
Ето защо бях много развълнувана, когато
наскоро Живка Танчева се обърна към мен с молба да подготвя второто,
преработено и допълнено издание на книгата. С радост приех идеята, както и
предизвикателството да създадем нова корица, на която да има изображение на два
гривести коня…
И това не е случайно хрумване на поетесата,
нито някакво „заиграване“ със заглавието.
Образът на коня, като символ на волността и
свободата – „Ех, да можех, вихрогоне, /да препускам без юзда, /волно вятъра да
гоня, /да умра на свобода!“, или като символ на гордата и буйна човешка природа
– „Кон изцвили и разтърси /буйно гривеста глава, /с крак заудря и затърси
/момък буен за езда.“ е съществена част от стихосбирката и нейното послание. В
стихотворението „Синове“ се достига кулминационното олицетворение, това на
синовете на лирическия герой:
Две капки в дланта си събирам,
две капки на Бог от дъжда,
………..
Два коня в съня си сънувам,
два коня се гонят в степта,
и тръпна от обич, защото съзирам,
че са двата ми сина това.
Композиционно, поетичната книга е изградена
от седем части, една от които е изцяло нова.
Структурирането не е хронологично, доколкото
книгата няма характер на лирически дневник. По-скоро можем да търсим
архитектурно стратифициране. Първата част, „С идеите твои живях“, посветена на
Земеделския съюз и земеделската идеология, е основополагаща. Именно върху тази
идеология е изграден характерът, личността, ценностната система и житейския път
и на автора, и на лирическия „аз“. И, само доколкото по думите на поетесата, тя
е вкусила тази идеология с майчиното мляко и майчината песен, първата част на
стихосбирката може да се приеме и като хронологическо начало.
Вярна
на традицията в земеделската поезия, Живка Танчева посвещава две стихотворения
на трагичните образи на земеделските водачи – Александър Стамболийски и Райко
Даскалов. Те намират своето достойно място в галерията от произведения – апотеоз
на героите. Силно е посланието и на други две стихотворения – „Пролетна тъга“ и
„Изселник“, в които основна тема е връзката между човека и земята, между корена
и духовността. Продължение на това търсене и взаимодействие са и трите нови
творби – „Земеделска дружба“, „Към Славовица“ и „Славееви гори“, посветено на
Цанко Церковски, в които любовта към природата и земеделската организация се
вплитат и градят иносказателни образи.
Втората част, „Една си ти, Родино“, е
непроменена в двете издания. Тук са включени стихове, посветени на родната
земя, на България, на родния език и завета на дедите. Тук отново намираме следите
на дълбокия, вечножив корен на поетесата, нейната неразрушима връзка с древното
племе, на което е плод. Не мога да не спомена стихотворенията „Бащин завет“ и
„Майчино заклинание“, изградени в класическо стихосложение, в основата на които
е вложена житейската народна мъдрост и морал. И нещо повече – тук е
разковничето на жизнеността на идеологията на БЗНС – връзката с
народопсихологията, с общочовешките ценности и разбирането за добро и
справедливост.
„В памет на жертвите на комунизма“ е
третата, нова за стихосбирката част, изградена само от три творби. Но тези три
произведения са натоварени с може би най-важното послание на поетесата – да
помним жертвите на комунизма. И тук не става дума за идеология, за
противопоставяне, за отрицание и осъждане. Тук става дума за памет и познание,
въздигнати до морални категории.
И, когато става дума за морал и мъдрост, за
онова, което следва да бъде пренесено в бъдното, стигаме до следващата част,
„Аз взирам се в бъдния век“ – едно предупреждение към човечеството, но и едно
взиране в себе си. Тук лирическият „аз“ търси истината за себе си, за живота и
смисъла на съществуването, за да се устреми към онази светлина, която остава
след смъртта.
Петата част, „Цвилят гривести коне“, без
съмнение, е сърцевината на стихосбирката. Много образни, красиви стихове, в
които приказното начало често взема превес. Стихове, пълни с порив към свобода
и магия, към красота и любов. Защото точно тази свобода е най-истинската
свобода. Свободата на бликащия живот, а не свободата като алтернатива на
смъртта. Защото този, втори вид свобода, е само пътят към желаната свобода на
живота.
Темата за любовта е развита и в следващата
част, „Интимно“. И тук любовта е многообразна – майчината любов в
стихотворението „Синове“, съпружеската любов в „Един живот“, любовта към
свободата /„Грях“/, любовта към земята /„Двете ми ръце“/, любовта като обич и човечност
/„Животът безцелно отлита“/, любовта като любовно чувство, страдание и страст
/„Ах, любов е, да!“, „Летят минути трепетни“, „Раздяла“/, за да се върнем
отново към извора – любовта към земята, природата и живота – с всичките му
лица.
Последната, седма част – „Тъжна песен“ –
навява тъга не само със заглавието си и заглавията на стихотворенията. Тук
стигаме до финалния цикъл от кръговрата – живот, където Слънцето догаря, но
мелодията на песента не заглъхва:
Слънце на залез вече догаря.
Здрач в пущинака тъмней,
а нейде далече на Хадес лодкаря
ритмично с веслата мелодия пей.
Нека пожелаем на авторката да пази в душата
си песента на живота и да я разнася надалеч!
д-р Габриела Цанева, редактор и издател
Темата за 10 февруари е ШОСЕ
прашно шосе през
ожънатите ниви –
птици пируват
***
в локвата
скъсано мече –
първи стъпки по пътя
***
шосе –
нанизани по него
села и градове
Темата за 9 февруари е ПЪРВИ МИНЗУХАР
зимна мъгла –
край пътеката само
глави на минзухари
***
свещи в снега –
пролетни минзухари
нацъфтели в нощта
***
между хартии от закуски
и чашки от кафе –
първи минзухари
Темата за 8 февруари е ЗРИТЕЛ
Помня точно кога осъзнах, че ставам зрител на живота си.
Пътувахме с родителите ми с колата, аз гледах през прозореца, те спореха за
нещо… Гласовете им се разтвориха в звука на мотора. Пейзажът се отмести встрани
и аз потънах в него. Един съвсем обикновен крайпътен пейзаж… След миг всичко
беше същото… Само дето аз бях останала някъде там, отместена встрани, а животът
продължи по пътя си…
паралелни светове –
животът ми в единия,
аз го гледам от другия
***
мигът преди аплодисментите –
не искам да заглъхне
последният акорд
***
доволна примадона –
мишката гледа
как кучето гони котката
Темата за 7 февруари е МЪГЛА
през талазите на мъглата
слънце –
вместо луна
***
лятно утро –
платноходки
плуват в мъгла
***
зимен здрач –
над езерото
мъгла от водна пара
***
детски спомен
вървя в мъгла
сама в света
Темата за 6 февруари е БРАДА
Едно мое стихотворение, "Брада от водорасли"... не го помня, но откакто го написах, когато чуя думата "брада", сещам се за "брада от водорасли"... Но - не можах да напиша хайку за брада от водорасли...
влажна есен –
камъкът в двора
с брада от мъх
***
В края на юни ечемикът узрява и нивите заприличват на руси самодиви, заспали в полето. Обичам този рус цвят - напомнящ суша, жега и прах, избеляло пране и пустош...
краят на лятото –
брадата на скитника
изруся
***
Обичам да заравям лицето си в брадата ти - кестеняворуса и галеща, каквато беше, когато те срещнах след детството. Обичам лицето ти без брадата му - напомня ми онова, от детството. Обичам брадата ти и сега, и лицето, което криеш зад нея, но кога, кога стана това?
бели жички
в брадата ти –
кога проспах живота ни?
Тема за 5 февруари: КРЪЧМА
Едно намигване към вчерашната тема:
тишина
в квартала –
кръчмата затворена
Вчера… Февруарска пролет.
Излязох, след цяла седмица между стените на апартамента.
Сложих маската още в антрето /заради асансьора и зимата/. Но когато излязох от
входа – махнах я. И усетих пролетта – мириса на влага от есенните листа,
освободили се от снега, мириса на пръст, и кал, и набола трева, и оня забравен
звън на муха, изгубила посоката си… Излязох, уж само по работа, но дълго скитах
из квартала, между блоковете, по алеите, в градинката…
И някак, особено пусто кънтяха стъпките ми…
Някак особено пусто зееха кафенетата, и кръчмата до
спирката, където можеше да се хапне „на крак“, и закусвалнята срещу входа на
Спешното, и баничарницата, където патрулираха кварталните кучета… Няма ги вече
кучетата, разпиляха се… И скитникът го няма – оня, дето просеше цигара и петаче
за кафе…
Доплака ми се – за оня живот, когато…
И не мислете, че го обичах оня живот, когато…
Когато мечтаех за тишината, чистотата и уюта на четирите си
стени.