нощта избликва
от желание,
разкъсано
от бяла
пищност
нощта пулсира
във ръката ми,
съсирва се
в дланта ми
и умира
нощта е пълна
със копита,
които чаткат
по стъклата,
като захвърлени
от вятър кестени
ранени
пръсти диплят
гънките
на тъканта,
с която
утре ще
ушият
дрехи
за утеха
на вдовиците
с конци,
разплетени
от скъсания
плащ на просяк
обесиха
девиците
нощта изригва
от мълчание,
разкъсано
от чаткащи
копита...
не питам
откога сънувам
сечища...
не искам
да битувам
сред пълчища –
без дни
за спомени;
без дни
за мислене –
потънали
във бездни
от безличие,
от ежедневие,
от безпаричие
и липси
обувам
лудата си
същност,
разцъфнала
от зимните
лъчи –
разпрашени,
пречупени
от бяло,
ликуващи,
разкъсващи
слани...
срамувам
се от дневната
си цялост –
безлична,
като липсваща
душа
мъдрувам
как да оцелявам
в нощите –
разкъсвани
от разорани
друмища
и чаткащи
копита
пирувам
с лудите
си сънища,
гладувам
в дните си,
будуваща...
