ДОКУМЕНТАЛНА ПРОЗА
Документална
проза?
Не
знам какво е „Миналото в мен”. „Документална повест”, бе определението на
първия й рецензент, проф. Иван Сарандев.
„Миналото
в мен” стана част от мен, стана същност и етикет. Като се замисля, тази книга
моделира живота ми. За почти всички хора, с които се запознавах през годините
след написването й, аз бях просто авторката на „Миналото в мен”.
Заради
„Миналото в мен” главният редактор на „Народно земеделско знаме” Искър Шуманов,
през есента на 1991 г. ми даде първата журналистическа карта и ме тласна по
пътеката, до която едва се бях докоснала. Заради „Миналото в мен” Илия Данов,
главен редактор на „Земеделско знаме” през 1992 г. ме направи част от екипа на
вестника и така започнах да ставам журналист. Заради „Миналото в мен” стигнах
до места и хора, които не подозирах, че съществуват, сблъсках се и писах за проблеми,
които не бяха, но ставаха мои. Защото хората, които срещах искаха и чакаха –
авторката на „Миналото в мен” да ги разбере... и да им помогне.
Заради
„Миналото в мен” се запознах с Петко Огойски, който, 10 години след първото
издание на книгата, през 2004 г., ме представи на новия главен редактор на „Земеделско
знаме”, Георги Пинчев. Аз вече не бях момичето, което пише за селските земеделски
дружби, докато чака да защити дисертацията си по химия. Бях станала адвокат
Габриела Цанева от САК. След 10 години прекъсване продължих на пиша за в-к
„Земеделско знаме” – вече, статии по юридически проблеми, които пак не бяха, но
станаха мои. Отговарях на читателски писма и следях читателите да са запознати
с бързо променящото се законодателство в областта, която ги интересува. И тъй като
интернет възпроизведе моите статии, свързани с политическата и
гражданска реабилитация на репресираните лица, с възстановяването на
собствеността върху земеделските земи, арендните отношения, националните и
европейските субсидии и т.н. и т.н., изведнъж се оказах голям специалист в тези
области.
И,
клиентите ми, искат, или не, не можеха да ме отделят от „Миналото в мен”...
МИНАЛОТО
В МЕН
документална повест
I
Събитията, които ще
разкажа, са се случили преди около 40
години. Сега, започвайки да пиша, аз все още не знам какво точно е станало
тогава. Не знам, но се надявам да науча и да разкажа.
За мен всичко започна преди
около 20 години, по времето, когато се
учех да чета.
***
Беше горещ ден и пътят до
гробището ме бе изморил. Едва ходех след баба и исках вече да сме стигнали до
гроба. Бели каменни паметници. Някои бяха позеленели от времето и приличаха на
кръстове. Други бяха нови. Стигнахме. Единственият черен гроб в гробището блестеше на слънцето като звездно
небе. Спряхме. Баба извади изсъхналите цветя от вазата и сложи нови. Изскуба
няколко стръка трева. Засричах имената, написани на черната плоча. Бащата,
бабата и дядото на дядо ми. Не ги познавах и не ми беше мъчно за тях. Запалихме
три свещи и тръгнахме. Продължихме сред белите гробове. Обърках се. Най-после
баба спря пред един от тях. Как разбра точно пред кой да спре - не знаех. И за да се уверя, че не сме
сбъркали, докато баба слагаше свежи цветя във вазата, аз зачетох имената върху
бялата плоча. Имената на бабини-те родители -
буква по буква ги намерих. Помнех бащата на баба. Един много, много стар дядо.
Той беше все болен и мисля, че не ме познаваше. Но аз го познавах и ми беше
мъчно за него. Затова поисках аз да му запаля свещичка. Да му свети - там, долу (или там, горе?!). Баба запали
свещичката, аз я държах, помъчих се да я залепя на камъка. Защо задуха вятър в този горещ ден - не знам. Помня, че свещта ми угасна и баба пак я запали. Тя
запали още две свещи. Първо помислих, че е заради вятъра - ако угасне едната, ще останат точно две - колкото трябва. После, когато видях трите трепкащи пламъчета,
помислих, че баба е забравила за моята свещ. За да съм сигурна, че всичко е
наред, попитах защо сме запалили три свещи за двама мъртъвци.
И баба заплака.
Не всеки ден човек може да
види как баба му плаче. Сега бих казала, че съм била потресена - от сълзите в очите
й. Тогава сигурно не съм знаела тази дума. Тогава просто ми е било много, много
мъчно. И сложих пухкавата си, малко мръсна и малко потна ръчичка върху все още
гладката тогава бабина буза. „Бабо, защо плачеш?" - съм попитала навярно. А тя, свлечена, седеше върху пръстта на
гроба и каза:"3а леля ти Ценка... плача..." и продължи да плаче...
Трите свещи горяха върху
гроба с двама мъртъвци.
Тогава за първи път чух
името на леля Ценка. Най-малката бабина сестра. Не знам кога разбрах, че
момичето от снимката на стената е тя, най-малката сестра. Винаги бях мислила,
че това е баба на младини - толкова много
си приличаха 20-годишното момиче и 55-годишната жена.
А баба плачеше, закрила
лицето си с ръце. Дори тогава, едва научила се да чета, знаех, че така се плаче
само за нещо, което е загубено завинаги. „Умряла ли е?" - питам. А баба плаче и казва - „Убиха я..."
Тази дума на всяка възраст
предизвиква грозни асоциации. И за мен слънцето угасна. Представих си черна
нощ, кална и студена. Чух лай на кучета и вой на кукумявки. Гола поляна, криво
дърво. През клоните му, през облаците -
за миг се показва луната - голяма и
кръгла и пак изчезва. Но вече е осветила черна кола, черни мъже и едно черно
момиче. Вятърът вее, свири в сухите клони
на дървото. Момичето тича, хлъзга се в
калта, пада и става. А мъжете тропат с тежки обувки. Черна нощ, вятър. И само
бялото лице на момичето свети. После „те" я убиват. Как точно става това - не знам.
Все още не знам. Мисля, че
никой не знае. Никой, който би имал смелостта да разкаже. На светло, очи в очи -
с баба.
Всъщност в детската ми представа същинско убийство
нямаше. И понеже гроб също нямаше, и понеже труп също е нямало, тогава,
5-6-годишна, реших, че може би и смърт е нямало.
Не си вярвах много, но все
пак.. Баба плачеше и аз й обещах, че един ден ще намеря сестра й. Не си вярвах
много. И все пак...
...Три свещи горят на гроб
с двама мъртъвци...
в-к “Народно
земеделско знаме” брой 176/05.11.1991
Годините минаваха и аз
бавно я намирах. От случайно дочут разговор, от някоя изпусната дума. Тя бавно
излизаше от нищото. Двадесет и три годишна -
завинаги. Подведена, излъгана, влюбена; героиня, лидер. За мен тя беше
тайнствена личност.
И досега не съм я разбрала.
В какво е вярвала, какво е искала, на какво се е надявала.
Аз рядко
питах за нея. Само двама души можех да питам – татко и баба. Баба плачеше, а
татко мълчеше. Но годините минаваха и аз научавах все повече за нея. Завършила
е гимназията, в която учех. Баща ми, ученик в гимназията, в която учех, е
присъствал на процеса, в който задочно са я осъдили на смърт. Предвидили са
награда за този, който я предаде. Предали са я – за 50 хиляди лева... Убили са
я, „те” – за Първи май. Така каза баба веднъж. Просто и естествено – „убиха я
за Първи май”.
Годините
минават и аз бавно я намирам.
Разказва баба
– днес.
... Беше в
гимназията, водех я по вечеринки. Тогава така беше – момичетата ходеха с
придружител... Младежи – смеят се, приказват, танцуват. А после почват да
спорят – „ремса, земса, ремса, земса”. И се карат. И тя... Знаела ли съм, че
така ще стане...
Гледа ме баба
със старите си очи. От тях потичат сълзи, както тогава, преди 20 години, на
гробището. Само че сълзите вече не се стичат по бузите. Те лъкатушат и се губят
в бръчките. „Изгоря ми душата... веднъж вече изгоря”...
Разказва баба
– днес.
... През февруари беше...
Пред къщи спря кола. Излязох, а навън студено. Притичах през улицата, до
камионетката. Отвориха ми вратата. Тя -
вътре седи, вързана. До нея имаше и едно момче, младо, и то вързано. Гледа ме и
ми казва да не правим нищо на своя глава... А милиционерът разправяше, че може
и да не я убият. Да обжалваме - предала
се без съпротива. Може и да не я убият... „Донесете й дрехи" - каза.
Разказва баба, потънала във
времето. И миналото нахлува, грозно. Разказва баба.
...Казаха ни да обжалваме
присъдата. Обжалвахме. А после казаха, че всичко ще зависи от общественото
мнение.
И почнала баба да събира
подписи с защита на своята сестра.
И почнала баба да събира
подписи в защита на своята сестра. В защита на 22-годишното момиче, на което
предстояло да умре.
Събрала баба подписи. Много
подписи в защита на живота. Подписвали се
хората и разрушавали страха, започнал да ги вкаменява. Подписвали се и в тях се възраждала надеждата, че могат да
решават, да променят; да искат и да постигат нещо. Нещо свое. Дали и баба се е
надявала, че може да спаси?
Дошли от Държавна
сигурност. И започнали да разпитват сред „трудовите колективи". Мълчали
хората, разпънати между страха и съвестта си. Мълчали хората. А комунистите
започнали да скандират:"Смърт!" Мълчали хората, комунистите
скандирали. А слугите на злото питали очи в
очи - „ти за какво си". И страхът
отварял слепените устни. Страхът от смъртта казал „смърт".
И надеждата, че можеш да решаваш,
да променяш; да искаш, да постигаш... умирала. И всеки път произнасяната
присъда убивала надеждата, че можеш да бъдеш човек.
“...Две жени бяха, две
комунистки. Защо? Какво им бе направила..."
Пита баба и отговор не
чака. 40 години не е могла да проумее какво може да накара едно човешко
същество да пожелае смъртта на друго. И тя не пита защо прокурорът е поискал
присъдата, нито защо съдията я е произнесъл; нито защо палачът е натиснал
спусъка. Просто защо две жени са пожелали смъртта на човек?
Пита баба... и отговор не
чака...
Времето се връща назад и
годините плашат с безсилието на жестокостта си. Годините, през които живях - с безсмислието на безнадеждността. И
годините, за които разказвам - с
безсмислието на терора.
Нощни хайки, яма, безименен
гроб. Нощни хайки, лагер, пречупен живот. Насилие, наложен живот и борба.
Присъди и пак смърт, пак лагер с пречупен живот.
И години, години мълчание.
в-к
“Народно земеделско
знаме” брой 177/06.11.1991
ІІ
Вечер е. Слушам. Прошарен
мъж на средна възраст, с живи очи, с тънки ръце, силни и изразителни ръце.
Васил Медведев. Говори накъсано, потъва в
спомените си за миг и пак се връща в
настоящето. Не му се стои там, в миналото,
но разказва - миналото не бива да се забравя, не бива да се променя. Не бива
безотговорно да се пише - за миналото.
Изслушал е краткото ми
изложение. „Хубаво е, казва, но не това е Ценка. Най-важното за нея е дейността
й като нелегална. За това трябва да се пише." И пак повтаря - за миналото трябва да се пише отговорно.
...Беше 18 май 1951,
когато излязох в нелегалност. Бях усетил, че ме следят. Отидох си на село, при
един приятел. Не исках да го забърквам, а имах и оръжие - един пистолет и около 20 бомби, аз си ги бях правил... После
дойдоха при мен от горяните. Заведоха ме
в гората, Долап дере. Там има един водоем, ако си сложиш краката в него и през лятото ще замръзнат. Красива
местност. Трябва да се види...
...Там я видях Цена за
първи път. Беше легнала на един нар. Вдигна глава, изви я към мен, погледна ме
и попита, не помня точно какво, но нещо като: „този ли е новият”... Тя беше
най-младата от всички. Но точно тя ме порази с твърдостта си при тази първа
среща с нелегалните... а и по-късно... докато бяхме заедно.
Замълча.
Не съм виждала гората и
водоема с ледена вода. Но си ги представих. Видях и нара – къде е бил не знам,
забравих да попитам. Светло или тъмно е било – не знам, но все едно... Гледам
момичето от снимката. Спокойно лице, пригладени коси, строга ученическа
униформа. Трудно ми е да си представя как тази глава се надига от нара в гората
и... Не разбирам. Не разбирам защо.
Гледам мъжа пред мен. Слаб,
прошарен, на средна възраст. Преди 40
години е бил момче, разсъждавал е като
нея. Значи - може да ми отговори „защо". И питам. И той отново потъва в спомените, от които иска да избяга, но които
иска да разкаже...
...Излязох в нелегалност, защото организирах в Русе групи за подпомагане на нелегалните. И
вече всеки момент можеха да ме арестуват...
И аз отново питам - защо?
Против какво точно се борехте, какво искахте, на какво се надявахте?
И светлите очи ме гледат
през барикада от 40 години, през барикада
от терор, мълчание и безнадеждност.
„Просто не можехме
иначе", казва човекът и отново потъва във времето.
...Арестуваха ме есента на 1951-ва. Студено беше. Тогава Държавна
сигурност се помещаваше в хотел „Севастопол" - таванските стаи бяха
превърнати в килии. И беше студено, студено...
И пак бяга от спомените,
пак търси опора в настоящето. Гледам
несъзнателните жестове на ръцете му. Красиви и силни, почернели от слънцето.
Дете на руски емигрант и българска селянка, родено в свободна страна, в красива
земя.
...Пъпът ми е хвърлен на
село. Малко съм живял там, но няма да забравя горите, скалите, пещерите. В тях
още по турско са се крили хайдути. В камъка има издълбани имена и кръстове. И ние
като деца драскахме имената си... а и после, и после...
И после - в Белене.
Убиват за назидание.
И работа, работа, работа.
Гледам тънките и силни ръце на човека срещу мен.
...А колко дървеници
имаше... Наровете бяха изгнили и нощем ги чувахме как пъплят и ядат... И все
гладни бяхме, все гладни...
Гледам човека срещу мен.
Изгладената риза в горещата лятна
вечер...
Слушам човека срещу мен.
Още има болка в очите му. И пак питам –
защо?
...Знаете ли колко обичаха
хората земята си и как се грижеха за нея? Знаете ли колко хората обичаха
животните си и колко плакаха за тях...
Гледам човека срещу мен.
Той е познавал други хора, с друго светоусещане, с друго самочувствие. Тези
хора са били собственици, притежавали имот и са били отговорни за този имот.
Отговорни пред себе си, пред семействата си, пред обществото и пред Бога. С
много труд, с много интелект, с много усет те са умножавали състоянието си. И
са били свободни. Защото са разчитали на себе си, на семействата си, на
обществото и на Бога. Не на държавата – благоволяваща или НЕблаговоляваща да
даде мизерните пари за съществуването им...
Били са свободни... И
започвам да разбирам... ЗАЩО...
в-к
“Народно земеделско
знаме” брой 178/07.11.1991
ІІІ
...Когато завърших
гимназия, започнах работа на гарата. Бях на 18
години и бях повярвал в комунизма...
...Работех на кантара.
Селяните идваха с каруци. Теглех пълните каруци, разтоварваха, теглех празните
каруци. Записвах наряда. Отиваха си -
слаби, прегърбени, унили...
Една вечер ме среща един
човек и ми казва:"Благодаря ти, момче. Тя, сламата, беше малко гнила, пък
ти се направи, че не я виждаш. Спаси ме." И ми стиска ръката. И в очите му виждам - спасил съм го. Аз не бях забелязал гнилата слама, но вече знаех - нарядите са непосилни... Нещо се пречупи в
мен. Дните се влачеха – дълги и горещи. Идваха и си отиваха каруците със слама.
Но вече знаех – нещо трябва да се направи. Нещо да се промени.
...Една вечер се събрахме
аз, Стефан Станчев и Мишо Райков. Решихме да напишем позиви. Написахме ги с
печатни букви, с лявата ръка - момчешка
работа. Много криминални книжки бяхме чели. Цяла нощ писахме - ставаше бавно. Но на другата сутрин селото
осъмна с позиви.
Усмихва се братовчедът на
баща ми. И очите му се смеят иззад дебелите стъкла на очилата. Разказва
увлекателно, красиво. Срути се границата на времето. И само подвижното му лице
е връзката ми с настоящето. Разказва Тодор Цанев за миналото. В очите му има
топлина. Няма обида, няма омраза. Само топлина и смях.
Вечерта е напреднала. И аз
питам: „Имало ли е организация и каква е
била целта й... Или само хлапаци са пишели позиви.”
А той ме гледа вече
сериозно и казва: "Целта беше да се възстанови опозицията."
Мълчание. Тик-така
часовникът. Гледам снимката на бабината сестра. 23-годишна, вече по-млада от
мен. Гледам очите й – спокойни и строги. Гледам чертите й – меки, овални,
по-скоро детски, отколкото женски. На тази снимка тя не е с ученическата си
униформа и изглежда по-близка, по-днешна. И още по-невероятна изглежда
присъдата й. Още по-невероятни изглеждат смъртта и борбата й... Но вече знам –
тя е била лидер на опозиционния Земеделски младежки съюз. И след забраната на
опозиционните партии и сдружения тя се е борила
- за възстановяването на дейността им. Борила се е - да има опозиция в България, да има свобода... Борила се е и не е била сама.
Хлапаци, на границата на
детството и младостта, са тръгвали срещу системата, заплашваща да ги унищожи.
Младежи, преминали през
затворите на старата система, са тръгвали срещу новата – заплашваща да бъде
по-жестока от тази, на чието място е дошла.
И зрели лидери, неспособни
да се откажат от парламентаризма.
Борили са се срещу
обстоятелствата и времето и са били смазани.
В старата къща сме, в задния двор. Аз и татковият братовчед. Жужат
пчелите, миришат цветята, лято е.
...Когато ние започнахме,
опозиция вече нямаше. И същински дружби от по
300-400 души вече нямаше. И комунисти по душа вече нямаше. Бай Нено
Бърденски, той беше истински, самообеси се. Йордан Коларов си сряза
корема...Когато ние започнахме, създавахме групи от по 3-5 души. Говорехме с хората, окуражавахме ги. По това време бай
Цанко Мечето и Димитър Ковачев бяха вече нелегални. Обхождаха селата, правеха
събрания за възстановяване на дружбите. Свободни хора бяха, волни. Но вече
имаше предатели. И през 1950-а съдиха ръководителите на Окръжен Земеделски
център 1...
Мълчание. Няколко секунди, половин минута.
... И нас ни съдиха...
зимата на 1951-ва... затвори, лагери.
в-к
“Народно земеделско
знаме” брой 179/08.11.1991 г.
Мълчание. Няколко секунди,
половин минута. После се усмихва.
...Не мисли, че в затвора
всеки ден беше 24 часа ад. Ние и там
живеехме и имаше хубави мигове. Ние бяхме млади. И оцеляхме.
Поглежда ме и
казва:"За първи път в Белене усетих,
че ще оживея."
...Сутрин рано отивахме на
работа. Вървим, въздухът е свеж, дишаме с пълни гърди. Усещах как мускулите ми
ликуват. Беше през 1954-а. След толкова години в
затвора бях зажаднял за движение, за труд, за простор...А островът беше
голям...
Разказва Тодор Цанев за
Белене. Разказва, усмихва се – с тъга по младостта. И го питам: „В затвора
по-страшно ли беше?”
...Убиваха...понякога. Но
там срещнах големи личности. Когато влязох в затвора, знаех много по-малко за
свободата и човешкото достойнство, отколкото когато излязох оттам...
ІV
Панелна стая, малка,
спретната, еднаква - в блок-бастилия в новите квартали, в края на града, до старото гробище. Аз, баща ми и Стефан Ненов -
Чалъка. С побелели коси, с бяло-розово лице и усмихнати, детски сини очи. Добри
и малко учудени очи. Седим - аз, татко и
братовчедът на баба. Братовчедът на Цена. Искам и той да ми разкаже историята.
От началото.
От края...
...Сърбински беше секретар
на ЗМС, когато опозицията беше легална. После арестуваха Никола Петков, после
ликвидираха опозицията. Беше юли-август 1947-а. В началото всички бяха като
парализирани. Никаква дейност не се забелязваше. После, през 1949-1950-та, започна да се връща куражът на
хората. Изживяхме първия шок. Появиха се групи, преди всичко младежки. А през
1950-а се създаде първата нелегална организация, Земеделски център 1. Обхващаше Русе и селата около Русе. Беше
май или юни. Аз се уволних от казармата през 1949-а. Някъде тогава започнах да
се срещам с Ценка по работа. Тя беше един от ръководителите на Земеделския
център. Пак тогава, през 1950-а, започнаха да се създават ТКЗС-та - с брутално насилие.
Ние искахме да повдигнем
духа на селяните - да се противопоставят на кооперирането, на грабителството,
на беззаконието. Не вярвахме, че това може да е за дълго. Временна лудост - не можехме да си представим, че ще продължи 40 години.
Разказва Стефан Ненов.
Мислите му текат последователно, стройно. Понякога спира, поглежда ме
учудено-усмихнат, казва „чакай да си спомня” и продължава разказа си.
...Всъщност, ние не искахме
да водим нелегална борба. Просто не искахме да се съгласяваме с всичко, което
се иска от нас. И не искахме да мълчим...Не искахме да повярваме, че това,
което е, ще бъде задълго. Искахме хората да не се обезверяват... Затова
започнахме да говорим да пишем позиви... Човек не става нелегален просто
така... Ако няма кой да гони, никой не бяга. А нас ни подгониха. И цялата ни
организация се изгради по силата на съхнанение на живота...
... Ние бяхме земеделци. А
земеделецът не може да убива, той трудно хваща оръжието. Защото е заобиколен от
живота. Навсякъде около него изригва живот... Земеделецът чака да му се роди
агънце, да изкласи стръкче пшеница, за отгледа плод. И на всичко се радва – на
раждащия се живот. А ковачът, работникът – удря с тежкия чук по метала. Той
твори, променя света със сила, със злост. Той е ограден от мъртви предмети и от
стихии. Той не се е докосвал до живия живот... И му е по-лесно да хване
оръжието и... да убива...
Той замълча и дълго време
остана замислен. После, с подкупващоведри очи продължи да разказва – за Цена,
братлето.
в-к
“Народно земеделско
знаме” брой 180/11.11.1991
...Изпадал съм в критични
ситуации, но никога не съм бил толкова близо до смъртта, както на последната
нелегална среща. Беше в началото на април 1951-ва. Трябваше да се съберем 10-15 души и имахме парола. Беше нощ, тъмно.
Бързах, но вече бях закъснял. Когато стигнах, не знам защо, но забравих
паролата. В това време някой вика “стой”. А наоколо - нищо не се вижда. Аз
съвсем се обърках - всичко ми излезе от
главата. И чувам в тъмното - някой
зарежда оръжие. Каква ти парола, викам аз, “Свой съм.", а в тъмното - тя се смее: "0х, братле, какво щяхме да
направим, а?...Ако не беше се обадил...” Позна ме по гласа... А щеше да ме
застреля, тя, братлето.
И през ум не му минава да
се сърди. Даже и на себе си не се сърди. Цялото му същество ликува - познали са се. Той, забравил паролата, и тя,
заредила пистолета. После очите му угасват, потъмняват. Пак са сини, но... няма
радост вече в тях...
...Арестуваха ме на 29 април 1951-ва. В една нощ властта извърши
арести в целия Русенски окръг. Навръх Великден... Наистина, не арестуваха
всички. Мисля, че просто искаха да омаловажат нещата. Искаха жертви – за
назидание. И в никакъв случай признаването на мощна нелегална опозиция...
...За първи
път осъзнах истинското значение на организацията в края на следствието. Тогава
при нас, в килията, дойде един от началниците в ДС. Първо ни напсува и каза:
„Вие направихте това, за което навремето не можехме да мечтаем”. Но едва когато
ни осъдиха и ни откараха по затворите и особено в лагера Белене, можах да си съставя
ясна представа за мащабите на съпротивата в цяла България. Нямаше населено
място, град или село, което да не е засегнато. Всички, които бяха по затвори и
лагери се държаха мъжествено, независимо от дългия престой... Бил в следните затвори: Русе, Плевен, Белене - на Втори обект, Стара Загора, на кариерата в
Огняново и в Пазарджик. От Пазарджик бях освободен на 18 май 1961-ва година.
Като мъртви са очите му.
Прозрачни, сини. Мълчим.
...За живота в затвора и режимите няма какво да говоря. Той
в общи линии е еднакъв за всички...
Като мъртви са прозорците.
Прозрачни, сини. Мълчим...
V
Вкъщи сме. Аз
и леля Райна. Другата бабина сестра, живата. Тя не е много по-млада от баба ми,
но изглежда много по-млада. По-силна е, по-здрава. Едра и стройна жена с още черни
коси, макар да е вече на 70. Гледа ме с
очите на баба. И с очите на момичето от снимката. Приличат си трите сестри. И
времето не може да изтрие тази прилика.
...Помня, че когато се
роди, мама много плака. А когато тате си дойде от работа, баба го посрещна на
стълбите и му вика: "Колко има да се скиташ самичък, пак е момиче." А
тати се усмихна, пусна поводите на коня и тича вкъщи. Почна да целува мама и да
се радва на бебето. Вдига го нагоре, прегръща го и му приказва: "Колко си
ми хубава и колко хубава ще станеш..." И мама почна да се смее през сълзи.
И на баба лицето просветна...
...Много й се радвахме като
дете. Мама беше болна, само я къпеше. Ние я гледахме, най-много кака, баба ти.
Много хубаво дете беше. Весело и обичливо. Много хубаво момиче беше... Умно,
мило... Знаела ли съм, че тъй ще стане...
Разказва Райна – мили
спомени от детството, от младостта... оцелели късове от потока на времето.
Разказва Райна – знаела ли е, че тъй ще стане...
Мълчание. Осезателно,
плътно, притискащо. Отделя ни и ни събира. И дрезгав е вече гласът на бабината
сестра, живата, когато пак заговори.
...Един ден, беше краят на
април 1952-ра, отивам да й нося дрехи и храна в
затвора. А войникът на портала ме гледа някак уплашено. Подкосиха ми се
краката, но вървя... Не ме пуснаха. Казаха ми, че вече не е тук; да не я търся
повече. И нищо да не нося... Не знам как излязох навън. Отпред, в градинката, ме чака адвокатът. Като го видях
и заплаках. А той ме успокоява - държи ми
ръцете, приглажда косите ми. И ми казва :"Недей да плачеш, от 1948-ма не
са изпълнявали смъртни присъди. Има специални затвори, там ги пращат. Не
плачи..."
...
Как исках да вярвам, че е жива. Че е някъде в
затвор, но - жива... Как исках да вярвам,
че е жива. Нека никога да не я видим, но да е жива, нека никога да не чуем за
нея, но да е жива... Как вярвах, че е жива... Някъде „там”, жива... А сега,
когато прочетох всичко за лагерите, когато всичко
се разбра, видя... Събуждам се всяка нощ от ужас. Не мога вече да спя. И се
моля, на Господ ли, на кого ли - да са я
убили, тогава. С един куршум да се е свършило всичко, да не е преживяла това, за което пишат...
Говори бързо-бързо. И сълзи
не са й останали да плаче. Само устните и ръцете й треперят... а очите й гледат
някъде далеч – тогава.
...
Още тогава мъжът ми търси гроба й навсякъде -
не го намери. Ходи в гората, при гара
Разпределителна. Чуваше се, че там ги убивали. Носеше лопата и копаел, където
мястото приличало на гроб. Не я намери... Направихме панихида. Поп Димо я
опя...
Мълча и слушам разказа на леля Райна. Далечен, непонятен.
...
Още когато я арестуваха, започнахме да обжалваме. Още тогава адвокатът й
казваше, че не е за смъртна присъда. Когато се върна от София, след
обжалването, ни каза решението на съда:
„Не е за смъртна присъда, но местната партийна организация трябва да
реши." Убиха я.
...
Все не ми се вярваше, че от тях е зависело. Хора, които познавахме, хора, които
я познаваха. И досега нямаше да го вярвам, ако един от тях не ми разказа...
Събрали се и решили, че трябва да бъде убита, за да не бунтува хората... Убили
са я от страх.
Пак мълчим, седим една
срещу друга, не се гледаме. И чак сега осъзнавам колко малко е струвал
човешкият живот тогава, когато правосъдието е постановявало въпросът за живота
и смъртта да се решава на партийно събрание. И ми е трудно да определя човешка
ли е психологията на така наречения “редови комунист”, който на партийно
събрание, съвсем ежедневно, “по съвест” гласува смърт за 23-годишен човек. И не
мога да проумея идеологията, унищожаваща човечността у хората...
в-к
“Народно земеделско
знаме” брой 181/12.11.1991
VІ
В един топъл летен ден се
запознах с другата Цена. Двете Цени -
така ги знаели... Били приятелки от деца, заедно играели, заедно учили...
Цветана Попкоева и Цветана Коева... Заедно членували в ЗМС. До 1947-ма, когато го разтурили. После - едната се омъжила, другата излязла в нелегалност... Запознах се с едната в топъл летен ден. Другата...
Красиви са били двете Цени
– русата и тъмнокосата... Едната вече е възрастна жена. Другата...
...Тя
беше една година по-голяма от мен, но дружахме много. Беше умна, блестяща
ученичка... От 1945-та до 1947-ма ходехме в
клуба на опозиционния ЗМС, на улица „Ангел Кънчев", май беше № 34. Там сме се срещали и с Никола Петков, и
със Здравко Бакалов, сина на Цанко Церковски. За какво са ни говорили - не помня. Помня, че животът ни в клуба беше много интересен - четяхме стихове, рецитирахме, поставяхме
пиеси. Имахме хор. Ръководител на хора беше Димо Димов Лафчиев. Той беше и
поет. Имам няколко стихотворения от него, още ги пазя. Съдиха го... умря…
Гласът й съвсем лекичко
трепва, подвижното й лице замръзва за миг, погледът на блестящите й очи потъва
някъде, мълчим. После пак започва.
...
Беше към края на учебната година, 1947-ма, когато нападнаха клуба ни. Кои го
нападнаха - не разбрах. Тогава още не
знаехме какво е станало, не предполагахме какво ще стане...
И пак мълчим. Хладно е в стаята, навън слънцето изгаря земята.
Мълчим, после тя отново говори, бавно, замечтано...
...
Какво да ти кажа за ония времена... През 1945-46-та всички хора бяха опозиция.
През 1950-51-ва всички се страхуваха...
Преди 1947 г. много се говореше за комасация. Говореше се и за кооперация –
няколко семейства да закупят обща селскостопанска техника и заедно да
обработват земите си. Но тогава, преди 1947 г., само се говореше... После стана
страшно... после... и Цена изгоря, и други...
Удавили сме се в мълчание.
Всеки затворен в себе си. После... Другата Цена се усмихва – характерът й не
позволява тъгата задълго да обсеби духа й. И пак говори, говори...
... А
как пееше Ценка, какъв глас имаше... Мощен и красив. Като запееше, чак вкъщи я
чувах, всички я слушаха... Бяхме още малки, трябва да е било преди 1945-та...
На някакъв празник в салона на училището
тя пя „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко,
бунтовник"... Всеки, който я слуша тогава -
не го забрави... Беше като пророчество...
VІІ
Прасковите зрееха в края на
август. Беше задушно, горещо и слънцето изсипваше лъчите си върху нас. Отивахме
при Михо Райков – толкова приказки ми беше разказвал татко за него... Весели
момчешки истории. Толкова жив беше в съзнанието ми. Бил царят на
велосипедите... Видях го след толкова време – висок, много слаб, блед. Толкова
блед, че слънчевият загар имаше цвят на охра върху лицето му...
...
Две неща ме накараха да тръгна срещу властта... Първото беше баща ми. Пребиха
го... Баща ми два пъти е ходил в Америка.
Първия път отишъл за три години, тогава натрупал състояние. Върнал се и
направил тази къща... После пак отишъл, но не му провървяло и бързо си дошъл...
Малко помня баща си, но беше решителен човек, със замах; знаеше английски, беше
начетен и умен. Върна се от гръцката граница на
2-ри декември 1944-та година. На 4-ти декември го арестуваха. Пребили го от
бой. Първо бил пет месеца в Държавна сигурност в Русе, после - седем месеца
на лагер... Дойде си вкъщи - не можеше да
ходи. Краката му не приличаха на крака. Биели го
по стъпалата - до 200 удара
помнел, после припадал... Все му беше студено. Майка го води по лекари, налага
го с разни мехлеми, с компреси... Отиде си за
три месеца... Намразих ги, защото убиха баща ми. Убиха го, за да
прикрият престъпленията си...
...
Така постъпваха тогава с хората... Сега се разбра, че не е бил само той -
хиляди са били невинните им жертви...
...
През 1950-та година започна масовото коопериране. С насилие. Идват нощем,
арестуват... Качват хората в камиони и тръгват. Спират в гората, изкарват някого... „Ще влезеш ли в ТКЗС-то?" Няма отговор. Стрелят. Камионът потегля...
Селянинът се изправя, отупва шумата от дрехите си и в тъмното тръгва към къщи. Но тези, в камиона, не знаят какво е
станало. А камионът пак спира, пак смъкват някого в гората, пак питат, пак стрелят... и продължават. Докато се
подпишат декларациите за доброволно даване на земята... Така беше тогава... Не
можех да стоя настрана... С нелегалната
организация ме свърза Стефан Станчев. Трябва да е било есента на 1950-та... В
групата бяхме Тодор, Стефан, Георги, Васил и аз... Пишехме позиви... Събирахме
помощи за нелегалните. Няколко пъти съм ходил в кантона на дядо Трифон. Там съм
виждал и Цена като нелегална... Два или три пистолета висяха на колана й. Какво
момиче беше... твърда, много твърда. Знаеше какво иска. Когато си тръгвахме, и
ние бяхме по-уверени, по-силни, по-твърди...
Очите му, блестящи, дълбоки - гледат ме. Отдалечава ни - времето. Той иска още да говори, още да
каже. Не намира думи. Мълчахме дълго, пушиха – Михо Райков – цигара от цигара;
татко – непушил от години...
...
Беше през зимата на 1950-51-ва. Георги каза, че видял пушки в един клуб на ДОСО. Огледал хубаво, лесно
било да се вземат... Стефан отдавна говореше, че трябва да се въоръжим. Тодор и
дума не даваше да се казва за оръжие. Доколкото си спомням, не му споменахме за
пушките в началото... Бяхме тримата - Георги, Стефан и аз. Отидохме при клуба към
12-1 часа през нощта. Беше студено, пусто, сняг... Отключихме. Взехме си само
три карабини и патрони. Имаше още. Оставихме отключено - да си вземат и други, ако искат... Георги живееше на квартира и
нямаше къде да скрие пушката, затова я дадохме на Тодор. Той я взе...
...
Арестуваха ни на Великден. Беше краят на април 1951-ва. Към средата на
септември ни пратиха в Белене - без съд, без присъда. Около седем месеца
останах там. Освободиха ме за Първи май 1952-ра... Една година - ад.
... Аз
бях на трети обект. Копаехме пръст. А около нас, навсякъде... навсякъде из
острова имаше вишки. Бяха разположени на 100-200
метра една от друга, в зависимост от
местността... Всичко се вижда. Копаем, по цял ден копаем... и нямаме вода... А
Дунавът тече край нас, до нас... Взимам едно канче и гледам - щом часовият погледне в друга посока, придвижвам се към водата... На отиване успях - напълних канчето, пих вода. А на
връщане... куршумите запищяха покрай мен. Като по чудо се спасих... Но съм
виждал как убиват – с автоматен откос, през кръста. Избиваха елита...
в-к
“Народно земеделско
знаме” брой 182/13.11.1991
VІІІ
Бързо си отиват последните
дни на лятото, броените дни до есента. В хладния син здрач на един от тези дни,
с татко отидохме при другия му приятел - Васил Михов. Весел добряк, с остър
език. Говори много бързо и не всичко мога да чуя и разбера. Добре, че татко е
до мен. Той пита. Аз слушам. И помня - за
да знам. И да пиша - за тези, които могат
да си спомнят, и за тези, които трябва да знаят.
... С
Тодор и с Георги Симеонов писахме позиви няколко пъти. С печатни букви, мъчехме
се да не ни познаят почерците. После, не помня откъде, се намери един оловен
валяк с печатарски букви. Щяхме вече да печатаме позивите, хем по-бързо, хем по-сигурно, мислехме си.
Криех го у дома, на тавана... Един ден брат ми го намерил. Хваща ме за яката и
ми вика: „Момче, работата загрубява. За това нещо, ако го намерят, ще ви съдят,
пък преди това ще ви бият. Оставяй я тая работа, минал съм оттам." Пък
брат ми бил ремсист навремето. Какво точно са правили - не знам. Бил съм
много малък... Изнесох валяка от къщи, уплаших се. Аз съм страхлив, но като
гледах какво става, не можех да се примиря, не можех да стоя настрана...
Говори много бързо, с
насмешка, с яд. И езикът му е много остър, когато става дума за „тях". За
„тях" отпреди 40 години и за
„тях" днес. Не може да им прости лицемерието и фалшивите илюзии, с които
са дошли на власт и с които са унищожили три поколения.
...
Беше рано сутринта, на Великден. Събуждам се, а на двора пълно с народ,
въоръжени. Тати между двама от тях, с белезници на ръцете. Викам си - свърши се, сега ще дойдат и за мен. Как се
отървахме аз и Георги Симеонов, не разбрах.
...
Баща ми не го съдиха, но го държаха в Държавна сигурност няколко месеца.
Пуснаха го. Какво е преживял там - на
никого не каза. Затвори се в себе си. Но
до последния си ден вярваше - това, което
е, ще свърши. Често ми казваше: „Аз ще умра, няма да доживея, но ти ще
доживееш, помни ми думата - ще си отидат.
Язък, че толкоз народ затриха."
Така говорел старецът,
излязъл от Държавна сигурност. А брат му бил комунист. На къщата им, отзад на
стената, има паметна плоча: „ Тук живя и се бори против фашизма и
капитализма...” Много такива плочи има в
България. Какво ли ще стане, ако залепят още 200
хиляди паметни плочи по стените на българските къщи - „Тук живя... и се
бори против комунизма...". Колко ли къщи ще останат без плоча? И колко ли - ще имат по две...
ІХ
...
През 1944-та се записах в ЗМС, тогава
възстановиха дружбите. През 1946-47-ма бях в
селското настоятелство, ръководен орган на околията. По това време Цветана беше в градското настоятелство. Познавахме се
добре, виждахме се често, но обща работа не сме имали. Предполагам, че те, за
града, са правили това, което ние правехме за селата... но не се бъркахме в техните работи... През 1947-ма, на
5-ти април, отидох в казармата. Но вместо да отида във въздушните
войски, пратиха ме в трудовите. Разтурянето на опозицията ме завари в казармата. Повечето бяхме земсисти и трудно
изкарахме службата.
Димитър Рачев замълча.
Шумно си пое дъх. Ситни капчици пот са избили по високото му чело. Светлосинята
му риза е разкопчана и ми се струва, че топлина излъчва загорялата му кожа.
...Уволних се в края на 1948-ма и се хванах на работа в тухлената фабрика. В организацията влязох
малко преди да ги задържат. Срещах се с Ценка два-три пъти през есента на
1950-та, или по-скоро през пролетта на 1951-ва... Арестуваха ги през 1951-ва,
навръх Великден... Тогава живеех в
общежитията на тухлената фабрика, там научих...
От горещината и слънчевия
загар лицето му е червено. Избърсва челото си с ръка. Говори спокойно и бързо.
... Отидох в Писанската гора, при извора. Три пъти
почуках с камък на чешмата... Долу беше Ценка, тя ме посрещна, зарадва ми се...
Казах каква е работата... Така станах нелегален... Тия дни дойде Пеньо, малко
по-късно Васко Медведев. Ние бяхме десетина души постоянни - бай Цанко, Цветана, Георги Йоргов, Васил
Медведев, Нено Рашков, Пеньо Дончев, братът на бай Цанко - Иван Цанков, Христо от Писанец - как му беше другото име - забравил съм… и аз. Все си повтарям имената - все забравям по някого… и сега съм забравил
някого, но сме горе-долу толкова -
десетина души…
...
Две седмици след това, трябва да беше към края на май, имахме престрелка.
Обкръжиха ни. Стреляхме. Разпръснахме се, загубихме се. Аз останах с бай Цанко,
Пеньо останал сам, Ценка май с Георги... не знам. После пак трябваше да се
съберем... Но след престрелката трябваше да се укрием. От бай Цанко знаех - никога по родните места... Отидох при чичо си,
в Борисово. Храни ме два-три месеца в плевнята... Но то човек скрит не остава.
Арестуваха ме – един ден обградиха къщата, двора, плевнята. Излязох и стрелях…
гръмнах два-три пъти. А те много - навсякъде.
Разбрах, че вече спасение няма... И хвърлих бомбата - беше ми от бай Цанко. Не избухна. Хванаха ме и ме биха. Още там,
на двора. Целия ме овързаха с въжета... После в
кметството... Както бях вързан като пашкул, изправяха ме до стената...
Засилваха се и ме ритаха. Състезаваха се - кой с един ритник ще ме събори, кой с един
ритник най-много ще ме отмести... После ме сложиха в джипа, на задната седалка ме свиха и седнаха върху мен - колкото се събраха... Така пътувах от
Борисово до Русе - към 30 километра... Казваха, че ако викам, ще ме
убият. Не помня дали съм стенел... Когато пристигнахме в Русе, в Държавна сигурност, пак ме биха - до
припадък… Сигурно не е било много - аз
бях готов припаднал… и постоянно бях с
белезници...
Поглежда ръцете си - силни мъжки ръце. Пипа китките си, разтрива
ги... Времето всичко е заличило. Измило е следите от побоищата и веригите, от
лагерите и затворите. Здрави мъжки ръце, силни, работни и честни. Протяга
пръстите си, свива ги...
...
Постоянно бях с белезници... Врязваха се в
китките ми - до костта... И ме биеха,
биеха, до припадък. После вече знаете... 20-годишна присъда... затвори,
Белене...
Той не довърши. Тръгна си.
Погълна го нажеженият летен следобед. Погълна го настоящето. Отиде на събрание
на дружбата... Много иска днешният ден - от
всички ни. Иска от тях - да възстановят
разрушената структура на организацията от младостта си... Да върнат живота на
земеделските идеи. Да ги изтупат от праха на времето. Да ги очистят от
полепналата плесен на комунистическата идеология. Да ги възкресят - от забравата. Да ги възродят - от апатията. Да ги върнат - на днешния ден, на днешните хора, на
днешната младост. Много иска днешният ден -
от всички ни. Иска от нас - да повярваме,
че от пепелта ще се роди живот. И да се борим... За възможността да
възкръснем...
в-к
“Народно земеделско знаме”
брой 183/14.11.1991
Х
...Бог ни даваше силата, за
да оцелеем...
Седи срещу мен старец - дребен, с гладко чело, с гладки бузи, с
очила. Сплел е пръстите си - бели като
порцелан. Гласът му е спокоен, ясен, чист - като лицето му, спокойно и далечно. Не срещам погледа му.
Говори старецът и тръгвам с него...
...Познавам Ценка отдавна,
много отдавна. Тя беше пламенна земсистка, беше отдадена на идеята... А идеята
е велика работа, ако я прегърнеш от сърце... Ние бяхме по-близки от братя и
сестри. Това ни запази - и тогава, когато
бяхме свободни, и по време на борбата... и после, по затвори и лагери...
Замълча старецът, главата
му беше наведена, бузите му порозовяха -
гладки като порцеланови. Отново заговори -
с ясен, чист, спокоен глас.
... Тя
беше много решително момиче. Беше едра, буйна, силна... увличаше... Много
решителна и твърда по характер - това я
тласна по пътя на нашата борба... много кураж е трябвало за това, което
направи... А тя беше идеалистка - от
малка я знам...
Млъкна старецът, сви устни,
преглътна. Пое въздух, прибра се кръвта от лицето му. Пак сплете пръсти - бели, крехки като порцелан. Георги
Шаламанов, навел е главата си - не виждам
очите му. И пак заговори...
... За
мен всичко започна няколко години по-рано... По време на изборите през 1946-та
бях застъпник на опозицията. Всъщност всичко, което стана 50-те години, започна
оттогава... От фалшифицираните избори през 1946-та... А може би още по-преди...
Аз бях на лагер почти три години. Когато се върнах, през 1949-та, вече се
говореше за създаването на земеделски център, който да ни обедини - нас, земеделците, опозиционерите, на които
вече беше забранено да се сдружаваме. През пролетта на 1950-та центърът вече
беше образуван. По-късно ги арестуваха -
Янко Минев, Тодор Терзиев, Димо Лафчиев... Съдиха ги лятото на 51-ва. Преди да ги съдят, стана другият
провал... Но за това - после…
... Аз
Ценка, да я споменем, съм я виждал често като нелегална. Аз им носех храна,
цигари, вест от къщи... Само веднъж успях да им занеса и една бомба...За
последен път я видях на 31 май или 1 юни... Беше хубав ден, в самото начало на лятото. Всичко беше зелено,
свежо и младо, отвсякъде бликаше живот... Така я запомних - млада, в
самото начало на живота си, с бликаща жизненост. Тогава бай Цанко го нямаше. Тя
сама ме посрещна, сама ме изпрати. Ръкувахме се, разделихме се... Така ще я
запомня - сама в оная зелена гора, съвсем
млада, в самото начало на лятото...
...Няколко дни по-късно, на 4-5 юни, е станала битката. Тогава са убили
Цвятко Железарчето, както се бръснел. И Нено Рашков тогава са ранили в ръката, в
китката...
След битката в Базънската гора, при могилите, аз не знаех
съдбата й... Затова, по мое предложение, нарекохме нашата група на нейното име – „Цветана Чалъкова”... В такива моменти човек
си мисли за най-лошото... Жестоки времена бяха тогава. Хората искаха да се
махне властта на комунистите, както и сега искат. Но не тогава е било
времето... Борбата се беше подела, духът беше силен в нас. Ние знаехме, че ще дойде времето, когато ще си идат... но
не знаехме кой ще оцелее... И то дойде... Но те си отидоха... Бай Цанко, Цена,
Георги, Цвятко, Кольо... И ние оставихме младостта си в затвори и лагери...
Димо Лафчиев, Неделчо Балбозанов... умряха след затвора... а другите, другите,
които живяха след това... и не доживяха да видят как си отиват... Ние поне
видяхме - стари сме вече, за да живеем...
но благодарим на Бога, че ни остави живи, да видим... Вие сте млади... ще
поживеете... И тя, ако беше жива, щеше още да е млада, да поживее...
Ясен е гласът на Георги
Шаламанов, изправен е гръбнакът му... Ридания разкъсаха думите му... Вдигна
ръка, свали очилата си... трепереха белите пръсти, изящните бели пръсти, крехки
като порцелан. Остави ги върху масата, ръцете си, неподвижни. Лежаха върху
масата като чужди, като мъртви. Тялото му се разтърсваше от сподавени ридания.
Тресяха се раменете му, навел беше главата си, но гръбнакът, гръбнакът му беше
изправен.
После обърна главата си към
мен... Срещнахме погледите си - "Ти си млада, ще живееш... и ще търсиш
истината - за онези години и за онези
хора, които си отидоха..."
Светеше лампата в стаята,
обливаше ни в жълти лъчи. Отделяше ни -
от заспалия град, от света. Мълчахме като хипнотизирани - възрастни мъж и жена, щастливи, че са доживели. Баща ми, 15 години по-млад от тях - доволен, че е видял и ще поживее... И аз, 30 години по-млада от него - стъписана, че ще живея... Заклета - да живея и да търся истината...
После станахме, сбогувахме
се, отидохме си. Аз и татко, ръка в ръка,
потънахме в тъмните улици на заспалия
град.
в-к
“Народно земеделско
знаме” брой 184/15.11.1991
ХІ
Тръгнахме на път - аз и татко, Васил Медведев, Георги
Шаламанов, Стефан Ненов... Пътуваме - към
Базънската гора, към Писанец... Пътуваме... Прав
като стрела е пътят за Варна, от двете му страни са меките форми на
равнината... Завиваме вляво, по тясна асфалтова алея... Слизаме надолу, надолу,
в друг свят сме - къщите са една върху друга, с дълбоко вкопани основи в стръмните склонове... Долната земя, приказна
земя... Някъде горе е равнината, с меките заоблености на хълмовете си, разорани
от хоризонт до хоризонт. Пътуваме. Вият се улиците - надолу, надолу. Долната земя, приказна страна... Завихме по
малка асфалтова уличка.
- Тук е - отново се обади Васил Медведев.
Спираме пред една къща,
слизаме... Той отваря портата, влиза, чука на вратата, провиква се: „Бай
Нено". Леко накуцвайки, стар селянин идва към нас. Закривил е каскет на
ухото си, бърза.
-
Е-е, ти ли си бе, Василе, момче - стискат
ръцете си, обрьща се - Стефане, Чалък, ти
ли си? Брей, колко си побелял - прегръщат
се.
- Шаламане, брей, доживяхме
да се видим – сълзи има в очите им - колко години станаха...
Седим на столове пред
къщата, говорят. Шета стара селянка край нас. А те говорят, говорят, говорят.
От толкова време не са били заедно...
И разказва
Нено
Рашков - истински селянин, истински син
на земята, за която се е борил. Разказва – да се знае какво е било.
...
Цялата работа се почна, бай Цанка като щяха да арестуват... Той, бай Цанко,
беше буен човек, не им мълчеше. По-преди беше председател на дружбата в нашето село… Беше през август, 1950-та. Бяха
задържали вече Жеко от Хлебарово, Гецо от Сваленик, Янко Минев. Беше ред и на
бай Цанка... Ама то да не е шега работа Цанко Мечето да арестуваш... Отива при
него Нейко, милиционерчето, меко момче беше то. Бай Цанко му вика: „Ти, момче,
да вървиш да си гледаш работата. Бай си Цанка да не закачаш." И хванал
гората... Аз отидох с моя брат след десет дена в
гората - да му занесем хляб. Така продължих до края, до моето
задържане...
Едва си пое дъх Нено Рашков
и приятелите му започват да говорят - за
това, за онова...
- Ти кажи за тепавицата.
Тепавицата ще ходим да гледаме днес – намесва се Медведев.
-
Тя, тепавицата я няма вече. Всичко са унищожили. И тепавицата, и хайдушката
дупка... и извора...
- А
за Цена, какво ще кажеш за Цена - какъв
човек беше? – и преди да довърша думите
си, баба Иванка Рашкова отговаря:
-
Хубава, много хубава беше - и очите й
блесват от умиление.
- За
мен от нея по-добра нямаше - казва Нено
Рашков.
И старото му лице,
загрубяло от слънцето и вятъра, омекна, тъжна усмивка имаше в погледа му.
-
Когато ходех в гората да им давам хляб,
на нея все й носех бонбони, обички - да
го зарадвам, милото... Пък то ми вика: „Пази се, бати Нено, внимавай в гората"... Какво ли му е било - сам-самичко, далеч от дома...
- За
всичко приказвахме, само за най-важното не каза
- разкажи, бай Нено, как те раниха, за битката при Могилите разкажи...
-
Какво да разказвам аз за битката... Те мен ме раниха в началото...
Плаче Иванка Рашкова. Текат
сълзите по бузите й.
- А
на мене ми викат: „Мъжа ти го убиха". Писъци големи. Сложих черната кърпа... После се разбра, че е жив... Съдиха го, в затвора лежа, по лагери ходи. Не беше леко.
Намъчихме се. Всичко нахалост беше - тъй
бях почнала да мисля.... ама сега вече -
връщане назад няма... Доживяхме...
И пак се разшета. Донесе
хляб, сирене, кана с вино. Наредихме столовете около масата. „Да сме живи" - звъннаха чашите. Да се порадваме на
живота...
Тръгнахме си. Отидохме си... от долната земя... Остана в душите ни
– странна, дива, изоставена...
в-к
“Народно земеделско
знаме” брой 185/18.11.1991
ХІІ
Времето стои пред мен като
стена. Скъсаха се връзките, всички връзки с миналото... Изхвърлена стоя на моя
бряг... Един по един хората, до които се докоснах, са се оказвали отрязани от
живота... „арестуваха ме”, „съдиха ме”, „бях на лагер”, „бях в затвора." Един по един, човекомелачката
на системата ги е поглъщала. Откъсвала ги е от... абсурда, в който е бил осъден да живее народът ни. Един
по един... Спомените им, чрез които влязох във времето, се отделяха от потока
на съпреживяното. Един по един те се отклоняваха
в своя посока... Отдалечаваха се... И времето се разсипа... Скъсаха се
връзките, всички връзки с миналото... Не можах да стигна до нея, до бабината
сестра... Гледам ученическата й снимка -
спокойно лице на дете... Тръгнах към нея -
не стигнах до нея.
Изгубих я - в началото на лятото на 1951-ва, в свежа
зелена гора. Намерих я за миг отново, в
камионетка, с вързани ръце... в мъглива вечер, в
края на февруари, 1952-ра. Видях силуета
й, в село Смирненски, през зимата на 1951-52... И
остана една огромна празнина от половин година, за
която още не съм намерила кой да ми разкаже... и един празен гроб... Времето
стои пред мен - като стена...
Един по един хората, до
които се докосвах, са се оказвали погълнати от човекомелачката на системата. И
там, в ада, един по един са се намирали. Един по един са се събирали - хората.
Един по един са виждали - че са много,
много, много. И са разбирали - че това,
което искат, са го искали навсякъде в страната ни... И това ги е карало да
устояват - и да живеят...
Те, първите, които са
тръгнали срещу системата...
Видях ги, докоснах ги... с
очите им видях времето...
Сега пак съм сама - с моите спомени и с техните... Боли ме...
Защо затрупвахме в нас миналото... Защо
им повярвахме, че сме роби... и... свобода не ни трябва... Не знаехме ли, че не е така? Те, първите,
които са тръгнали срещу системата... и ние, които сме били до тях, сред тях...
Защо затрупахме в нас миналото...
Виси на стената снимка на момиче...
Аз цял живот знаех, че „те" са я убили, защото е била срещу тях... срещу
властта им...
Тръгнах към нея... с тези,
които са били срещу „тях”, срещу властта им... и разбрах, че са били много, че
са били хиляди, че са били навсякъде - първи
в България, първи в Европа, първи в империята на злото... Разбрах, че са обичали
земята си, народа си и свободата... че „просто не можели иначе"... не
можели да се подчинят и да бъдат... роби... Те тръгнали срещу системата и
знаели, че ще бъдат смазани, и тръгнали... и били смазани... И Комунизмът се
възцарил в България... В най-скъпата
страна за Сталин... и всички предшествали го завоеватели... Комунизмът се
възцарил в България - просто -
не можело иначе...
ХІІІ
Вървим с татко, двамата.
Тихи са улиците. Грее слънцето, последното есенно слънце. Топло е - като през лятото. Вървим с татко - ръка в
ръка. Не говорим. Задушница е. Възкръснали са мъртвите - в нас. Дълъг е пътят до старото гробище... Вървим. Три свещи
държа в ръцете си - за гроба с двама
мъртъвци. Измори ме пътят до този гроб...
Стигнахме. Сложихме цветя в старата ваза. Коленичихме. И запалихме трите
свещи на гроба с двама мъртъвци... И си спомних първата молитва в живота си. И се моля - Боже, пази България...
Мълчим с татко, вперили очи в пламъците на свещите. Неверници невярващи се
молим - Боже, прости ни греховете, както
ние прощаваме на длъжниците си...
...Прощаваме ли на
длъжниците си? Можем ли да им простим... Можем ли да простим лъжите, с които
израснахме, лъжите, с които ни възпитаваха, лъжите, в които трябваше да вярваме... Мелница за човешки души... Можем ли
ние - полусмлени, полуоцелели - да простим... Можем ли да простим
безверието, безнадеждността и безразличието на нашето юношество, когато мечтите
рухват и изпълзяваме изпод тях силни и бронирани, примирени с
безперспективността на съществуването си. Можем ли да простим безсмислието на
младостта си. Можем ли да простим пропилените години, сили, нерви, ум... в
гонене на призраци... Ние, лишаваните от бъдеще
- как да простим..
Протягаме ръце към небесата - Отче наш, не ни въвеждай в изкушение.
Не ни напомняй осакатения
живот на близките ни. Не ни напомняй затвори, лагери, разстрели... И мъртъвци
без гробове...
Отче наш, не ни въвеждай в
изкушение. Прости ни греховете, както ние сме простили на длъжниците си... За
да се сложи край на безкрайния кръговрат на насилията - нека почиват в мир костите
на убитите и убийците.
Обществото, изградено върху
кръв и терор, не можа да даде щастие и благоденствие никому... И нека го покрие
забравата…
юни – ноември, 1990 година
в-к
„Народно земеделско знаме”, брой 186/19.11.1991
откъси от
поставената под печат книга
„Миналото
в мен” на изд. „Цанко Церковски”, 1991
„Миналото в мен”, изд. „Сеяч”, В. Търново, 1994
в-к „Земеделско знаме” брой 1-7/2005
„Миналото в мен”, изд. „Литернет”, Варна, 2010
