Ще боледувам дълго от тъга.
Ще ходя като сомнамбул между дърветата,
очите ми ще бъдат пълни със листа,
а кожата ми ще е грапава – като кора.
Ще боледувам дълго от тъга.
Ще се усмихвам, без да виждам хората,
очите ми ще гледат в синева,
а всъщност ще се взират зад реалността
на дните
ще търсят силуета ти
в крило на птица,
в залеза,
в пречупващия светлината прах
на пеперуда,
в извивката на клон,
люлян от вятъра,
в умората на цъфнал цвят...
Ще нарисувам много плачещи лица,
защото няма да искам да пиша за тъгата,
ще скъсам крещящите им устни,
а после, в тишина ще слушам как дъжда
ми шепне скъсаните думи...
Накрая –
пак ще ни спася.
Ще те намеря,
после ще намеря себе си.
Тогава ще направя пак света
такъв,
че да ни има в него...
***
Днес боледувам от тъга,
чета и мисля, взирам се в нощта
на всички философии, теории и хипотези,
строя мостове между тях,
руша, градя, промъквам се, пълзя
и търся онова, което ще ме доведе до тебе...
Днес боледувам от тъга, но вече знам,
че времето не е стрела, която ни убива.
Разлагам го – безумен блян –
и търся в съставните му кванти
пътеките ни разпилени.
Разстилам го
в безброй размерности,
разгръщам го,
разлиствам го…
И листите му се отронват –
безброй възможности
непропилени.
Пролуките към тях са много –
ще вървя през всичките.
Разложена като вълна се скитам
в раздуващите се балони
на нови светове, интерферирам
сама със себе си,
мигрирам през плътта им –
изчезвам, появявам се, анихилирам,
разпръсквам се сдвоена,
вплитам се –
частица,
бит,
вселена...
