ЮЗДИТЕ НА ЖИВОТА

изпускам юздите на живота си –

толкова чужди думи ехтят в главата ми,
копита на коне

*
потъвам в жълти листа –
вихрушки към звездите

*
глъхнат ушите,
вслушвам се –
вятърът изтри всички следи

*
надигам глава –
очите ми пълни с пръст,
разорани пътеки

*
кървят коленете
по пътя след мен –
нито капка

ЖЪЛТИТЕ ЕЗИЦИ НА ТОПОЛИТЕ

Жълтите езици на тополите

се протягат към мен,
ближат ме, всмукват ме…
Хиляди листенца полепват по гърба ми,
впиват се в клетките ми,
навлизат в лимфата и кръвотока ми.
Тополите – обесници
плениха мe с хилядите пипала
на красотата си.
Есен си.
Толкова тиха и ласкава,
толкова изобилна, толкова страшна с предизвестения край.
Охрените лъчи на влизат в прозирната ниша на кожата ми
маршируват в такт с дишането ми –
накъсано-разкъсано от полените на есента.
Есен си.
Задушаваш ме,
караш ме да умирам с края на деня,
със залеза,
със звездопада.
Разкъсаните капиляри на гърлото ми
протягат болезнените си краища и пият сланата
на утрото.
Ще има ли утро?
Къде да търся изгубената пита на слънцето?
Ще се върна след 5 милиарда години и ще чакам да се раздуе,
да стане червено,
огромно и рехаво,
да се разплуе,
да изхвърли уморените си фотони,
да изхвърли уморените си електрони,
да издуха леките си ядра и
да стигне отвъд орбитата на Земята,
да я поеме в себе си –
един изгубен пиксел в картината на Вселената,
а после –
да се взриви…
Тихо ще заспим в бялото сърце на Слънцето,
вкопчени,
вместени,
вмесени в него
и ще чакаме края на времето.