вторник, 3 юли 2018 г.

ОПИТИ - 2


Роден дом.
Не знам какво е – вероятно, родилният дом.
Роден дом, бих нарекла дома, който помним в първите си спомени...
Домът на първия ми спомен не е моят дом. Първият спомен... първото лято... родният дом на дядо ми, домът на бабата на майка ми. Не я помня, но по-късно ще разкажа случката, с която я свързвам, и в която тя още живее в мен...
Ще опиша дома на моята баба, в който живях през първите години от живота си... Имаше две стаи, големи, с врата-портал между тях.
Имаше праг, но прагът беше нисък, плосък и широк – просто кафява дъска под рамката на вратата. Винаги беше отворена.
Два големи прозореца, които гледат на юг, към двора и улицата.
Между тях масичка с радио – дядо приведен над радиото – слуша „Свободна Европа”... и музика.
В ъгъла, под десния прозорец – телевизор... „Титаник” – на него гледах „Потъването на „Титаник”. После цяла година не исках да пътувам по реката. „Титаник” и оркестърът, който свири, потъвайки. Дядо ми беше цигулар. Някак, той стана потъващият „Титаник” и музиката, която остава над океана и удавниците. Музиката, в черната гладка нощ под звездите.
Две легла, подредени до стената вляво, широки, застлани с бели плетени кувертюри. Едното беше за мен, другото – за баба. В моето легло сънувах цветни сънища – разцъфването на роза – яркотъмночервена, с твърди листенца, като захарни... и разноцветните розетки, които се получават при въртенето на калейдоскоп. Фигурите бяха фантастично-красиви. Всяка нощ исках да повторя фигурите, които бях сънувала предишната – понякога успявах, всеки ден се опитвах да ги подредя с калейдоскопа си, но винаги се получаваха различни фантастично-прекрасни розетки. Яркотъмночервената захарнотвърда роза, която разцъфваше, беше единствена. На това легло сънувах първото си стихотворение.
До моето легло, в ъгъла имаше печка. В нея събирах предметите, които не ми харесваха, или които мислех, че ми пречат, за да бъда щастлива.
Срещу леглата, до стената вдясно, беше библиотеката – някакво мътно петно, липса на спомен. По онова време дългите рафтове, натъпкани с почти еднакви, убито-сивкаво-бежово-кафяви предмети, не ме вълнуваха. Черните знаци по хартията тъкмо ми проговаряха, но гласът им все още бе твърде неуловим и скучен. В главата си имах достатъчно думи, за да търся чужди другаде.
Най-важната вещ – в ъгъла, срещу печката – малка квадратна масичка, върху която беше снимката на мама, сложена в стъклена поставка. По едно време, в стъклото отстрани беше вмъкната още една снимка, по-малка – мама и татко, усмихнати, прегърнати, седнали на пейка, с надпис на гърба – „На Габчето – да си играе с мама и татко”... обичах тази масичка, обичах да си играя на нея с мама и татко. Една от малкото вещи, която оцеля след всички премествания... Обичам да пия кафето си на нея и да съзерцавам Витоша... Обичам и да мечтая, как си пия кафето на нея и съзерцавам Витоша...
В средата на стаята беше прострян килим – сърцето на дома. Червен чипровски килим, на ярко сини и зелени ромбове, които образуваха по-големи фигури, с бял контур. Понякога ми се струваше, че прилича на калейдоскопа от сънищата ми. Този килим бил подарен на бабата на баба ми от Екзарх Антим I. Газехме историята и изобщо не ни пукаше. Сега килимът е мой, не смея да ходя по него – прибран е в най-долното чекмедже на гардероба.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации