ЗА „ДИСКОРДИЯ И КОНКОРДИЯ“ НА ИЛИЯНА КРЪСТЕВА

ЗА ЕЗИКА И ПОСЛАНИЯТА В СТИХОСБИРКАТА „ДИСКОРДИЯ И КОНКОРДИЯ“ НА ИЛИЯНА КРЪСТЕВА

 

Илияна Кръстева е автор, който става все по-различим и е вече добре познат на четящата аудитория и като поет, и като белетрист, а наскоро видяхме и нейни аудио-дигитални и визуални поетични интерпретации.

Оригинален творец с широк спектър от интереси и търсения, тя умее да достига и отвъд хоризонта на вдъхновението, до корена на познанието, като провокира читателя, за да го тласне към изследване на собствените граници.

„Дискордия и конкордия“ е втората й поетична книга, която е реализирана като електронно и печатно издание (изд. gabriell-e-lit, С., 2025) само година след дебютната й стихосбирка „На рамо със залеза“ (изд. „Рива“, С., 2023)

Нейният поетичен стил не може да се сгреши – уникален, дори с графичното си отразяване, до болка образен, метафорично-съзерцателен, философско-богословски, нагнетен със съвременно съдържание и митологични персонажи, богат, колоритен и отвъд всякакви сравнения и пози.

Преди да пристъпя към настоящия прочит на стихосбирката „Дискордия и конкордия“ ще кажа, че този текст няма за цел нито да бъде изчерпателен, нито да прави дисекция на цялостното произведение или на отделните стихотворения, нито да анализира и поставя автора в контекста на литературния климат у нас, или да прави паралел между родната литература и тази, извън географското ни очертание.

Бих искала само да нахвърлям някои мисли, които успях да уловя докато четох книгата – като читател, а след това като редактор и издател.

Първото, което поразява, е многодумието – но не като словесно разхищение и „празнодумие“, а като богатство на речта. Многодумието на човек, който познава и борави виртуозно с лексиката, за да отваря скрити пространства пред читателя, да го въздига и води към извора на произхода,  към основата на разбирането за битие, за пространство, за смисъл и съществуване. Думите – знаци на онова, което стои отвъд ежедневното общуване избликват като гейзер, като вулкан…

Различните езикови пластове на стихосбирката включват както философска лексика, така и афористични изрази. Редуването и противопоставянето на  абстрактни понятия с разговорна лексика и природни елементи придава на повествованието едновременно метафизична тежест и житейска простота, почерпена от непосредствения опит или народната мъдрост. Това поставя в диалог философията и богословието с ежедневно-битийното.

Правят впечатление и немалкото интертекстуални включвания, които разширяват контекста и превръщат стихосбирката в пъстър културен колаж.

Още със заглавието, „Дискордия и конкордия“, авторът внушава конфликт и равновесие. Не само етимологията на думите навежда към това, но и тяхното единно разглеждане и присъствие, защото именно с единство на разрушението и съзиданието можем да постигнем равновесието.

И все пак, тук главните персонажи не са стихиите, приели образа на богините на раздора (Дискордия) и хармонията (Конкордия); не стихиите са и движещите сили; те не са и обяснението, нито смисъла и отговора. Те дават само смисловото поле и поетичния контекст, насочват погледа към вътрешните противоречия, към екзистенциалната стратиграфия на личността, но и към нейния присъщ дуализъм.

Бихме казали, че противопоставянето по оста на противоположностите е основната тема на стихосбирката – борбата между светлина и мрак, любов и самота, свобода и ограничения – изведена до универсалното „добро-зло“. Но тук ще намерим и стремеж към постигане на вътрешен мир и личностно просветление. Това ни води и към идеята за любовта  като космическа сила и божествена искра, която търси сливане и възкресение. И така, още със заглавието Илияна Кръстева поставя в диалог два противоположни принципа – раздор и съгласие; разпад и хармонично съзидание. Така тя задава рамката на цялата стихосбирка като изследване на двойствеността. Именно в това напрежение се ражда смисълът и красотата на стиховете. Една класическа поетична стратегия – чрез контраста да се изостри усещането за драматизма на човешкото битие.

 „Дискордия и конкордия“ може да се чете и като формула за живота – той винаги е напрежение между хаос и ред, между разрушение и съзидание, между ново и старо. В този философски пласт можем да намерим намек и за диалектическото развитие като път към съвършенство, при който, за да дойде новото, старото трябва да бъде разрушено.

Можем ли да кажем, че заглавието е огледалото, в което съдържанието се оглежда?

Ако приемем двойствеността като основен мотив ще видим, че стихотворенията, които градят тъканта на стихосбирката показват напрежението между хаос и хармония, но те са и мост между противоположностите. Всяка история, всеки въпрос, всяка тема може да се разглежда като движение между тези два полюса – от раздор към съгласие, от затвор към свобода, от самота към любов. Това прави заглавието не само тематично, а по-скоро структурно, защото то именно е ключът към композицията. Но то изгражда и философската рамка, като поставя книгата в традицията на големите метафизични търсения и прави опит да даде отговор на въпроса „какво е човешкото битие“ – непрекъснато колебание между разрушителни и съзидателни сили.

„Дискордия и конкордия“ – не като битка/контраст между богини-символи, а като същности и движеща сила става концептуален център на стихосбирката, който задава нейното композиционно, смислово и емоционално значение. Така заглавието е не само контрастна формула, а синтез на поетическата философия на стихосбирката.

То отразява и нейния вътрешен ритъм – движение между противоположности, които не се унищожават взаимно, а създават смисъл чрез напрежението си. В този смисъл то е огледало на същността на книгата: човешкото битие като вечна игра между хаос и хармония.

 

Нека разгледаме фрагмент от стихосбирката в контекста на казаното по-горе.

Ще се спра на двойката стихотворения „Влюбени“ и „Вместилище“ (композиционно разположени в началото на стихосбирката, едно до друго – те са и въпрос и отговор, и причина и следствие).

Във „Влюбени“ прави впечатление космическата метафорика – орбити, еклиптики, протуберанси: любовта е представена като астрономическо явление, което взривява нощта и превръща интимното в универсално. Много мощен е образът „квадратите на самотата“, който е сцена на действието:

Препънати един към друг вървим

в квадратите на самотата.

Но тук виждаме и противоречието между реалност и представа:

Чертаем кръгове за срещите ни невъзможни,

несъвместими със живота пърформанси.

Срещите са „несъвместими със живота“, но именно в това несъвместимо пространство се ражда истинската близост.

Лирическият Аз е източникът на екзистенциална смелост – „не се страхувай“ – този ключов зов превръща любовта в акт на бунт срещу социалната норма, срещу миманса (като подражание), срещу самата реалност:

Не се страхувай, няма как незабелязани

да бъдем, тъй устремно отречени от очевидците

За да се достигне до финала – едно почти мистично сливане „единосъщностно – неразделими“, което напомня за богословския език на Троицата, но пренесен в плоскостта на човешката любов:

Така, уравновесени, но съвършено незавършени

се сливаме единосъщностно – неразделими.

Във „Вместилище“ намираме душата като затворник – образът на слънцето зад решетки е силен контрапункт на предишния космически размах:

Душата ми е слънце зад решетките на земното и

с дявола се бори от мрака на затвора да излезе.

Тук светлината е ограничена, но не унищожена. И отново се разразява бунтът срещу кодексите и нормите – отказът да лирическия Аз да се вмести в „измислените правила“ е акт на духовна свобода, който, макар и наказан дава своята енергия и посока за размисъл и решения. Защото вътрешната полемика трябва да намери своя отговор. 

Виновна си душа наказана! Виновна си, че искаше

да светиш…

Тук богословско-християнската лексика води до един по-стар, основополагащ мит – мита за Прометей, наказан в древногръцката митология заради дързостта си да даде огъня (светлината) на простосмъртните. Така духовността, изразена чрез светлина преминава границите на религиите и времето, за да се превърне в общочовешка, надвременна категория.

Финалът е утвърждаващ – душата ще се проявява отново и отново – в сълза, в глас, в мирис на цвете – едно поетично доказателство за вечността.

Аз сътворена съм Божествена. В мен света се вмества.

Безсмъртна съм и няма сила, която да отнеме този дар

от Бог за смисъла на битието. Отново ще възкръсвам в

сълза отронена, в гласа на вятъра и мириса на цвете.

Като обобщение ще кажа, че и в двете стихотворения основната тема е борбата за свобода и безсмъртие. И в двата текста има усещане за изгнание (низвергнати, затворени), но и за трансценденция – излизане отвъд ограниченията на реалността, което утвърждава идеята, че истинската същност на човека и света около него е вечна и неунищожима.

Езикът е едновременно бароково богат, с натрупване на образи, и съзнателно строг, без излишества, което поетесата постига с афористични конструкции.

Ако очертаем типологията на метафорите ще видим как всяка група служи на общата идея за същностното напрежение между хаос и хармония.

Можем да ги структурираме в няколко категории – напр. „космически метафори“, като орбити, протуберанси, Млечен път, спирала на времето, гравитация. Те превръщат личното преживяване (любов, болка, търсене) в универсално. Космосът е символ на безкрайност и безсмъртие, но и на хаос, за да покажат мащаба на човешките чувства, който надхвърля земното – и така превръщат любовта и душата в космически сили. Лесно ще отграничим „природните метафори“ – глухарче, пламък, сняг, буревестник, ябълка, къпина – тези конкретни думи-обозначения на ежедневни предмети от природата връщат съзнанието към сетивното, почти детски непосредственото начало, като превръщат именно природата в мост между човека и вечността. Така служат като контрапункт на космическите образи – показват, че хармонията може да се намери и в малките, земни неща.

Тези две стихотворения, както и цялата стихосбирка изобилства и с религиозни и митологични метафори. Тяхното функционално значение е да покажат, че дискордията и конкордията са не само лични, но и колективни, цивилизационни теми.

Ролята им е полемична. От една страна, те представят авторовата гледна точна към света, като вплитат личното в културната памет, като му придават плътност и универсалност. От друга страна, предлагат един надвременен, мултикултурен прочит на ежедневната ни битка за щастие и самоопределение, за стремеж към идентичност и свобода, за опита ни да проникнем отвъд очевидното, за опита ни да постигнем вечната, универсална истинска истинност. В този смисъл те са авторовият зов за съпричастност и полет към откровение, те са и израз на висока и разностранна култура и способност за интердисциплинарно мислене и подход към търсене на абослюта.

В духа на религиозно-митологичните метафори, в стихосбирката намираме и множество философски и логически метафори – квадрати, кръгове, параболи, меридиани, шахматни пешки. Като придават на поезията геометрична точност и рационалност, те същевременно разкриват и абсурдността на човешките правила и норми, за да подскажат отново за напрежението между ред и хаос – геометрията е символ на конкордия, но често се разпада в дискордия.

Един малък щрих, който показва как се изгражда диалога между космоса и затвора, между свободата на любовта и ограниченията на земното битие.

Метафорите в стихосбирката са структурният механизъм, който изгражда пространството на възприятията и сцената на действието. Така, космическите и природните образи разширяват мащаба, като позволяват на читателя да се вглежда в същината на нещата – от стръкче трева до необятността на вселената.

Накратко, използването на метафори като елементи на езика е структурната опора, която превръща личното в универсално, а поетичната техника създава напрежение между хаос и хармония, между мрак и светлина – не само в тематичния подбор и развитие, но и в самия звукопис.

В заключение ще кажа, че Илияна Кръстева е личност, добре познаваща философските и естетически полета на античността и на християнската култура и идентичност. Тя умее да борави с понятия и категории, които обобщават и насочват към определи възгледи и отговори. Може да не сме съгласни с нейните пътеки и откровения, но не може да не видим тяхната красота и изящна логичност.

Горещо препоръчвам стихосбирката „Дискордия и конкордия“ на Илияна Кръстева на Читателя, който обича красотата на езика, търси смисъла на битието и е готов да тръгне по трънни пътеки, за да стигне до космическите бездни и простори, за да намери собствените си дълбини и безпределност.

 

д-р Габриела Цанева, издател