ЗА ЕЗИКА И ПОСЛАНИЯТА В СТИХОСБИРКАТА „ДИСКОРДИЯ И КОНКОРДИЯ“ НА ИЛИЯНА КРЪСТЕВА
Илияна
Кръстева е автор, който става все по-различим и е вече добре познат на четящата
аудитория и като поет, и като белетрист, а наскоро видяхме и нейни
аудио-дигитални и визуални поетични интерпретации.
Оригинален
творец с широк спектър от интереси и търсения, тя умее да достига и отвъд
хоризонта на вдъхновението, до корена на познанието, като провокира читателя,
за да го тласне към изследване на собствените граници.
„Дискордия и
конкордия“ е втората й поетична книга, която е реализирана като електронно и
печатно издание (изд. gabriell-e-lit, С., 2025)
само година след дебютната й стихосбирка „На рамо със залеза“ (изд. „Рива“, С.,
2023)
Нейният
поетичен стил не може да се сгреши – уникален, дори с графичното си отразяване,
до болка образен, метафорично-съзерцателен, философско-богословски, нагнетен
със съвременно съдържание и митологични персонажи, богат, колоритен и отвъд
всякакви сравнения и пози.
Преди да
пристъпя към настоящия прочит на стихосбирката „Дискордия и конкордия“ ще кажа,
че този текст няма за цел нито да бъде изчерпателен, нито да прави дисекция на цялостното
произведение или на отделните стихотворения, нито да анализира и поставя автора
в контекста на литературния климат у нас, или да прави паралел между родната
литература и тази, извън географското ни очертание.
Бих искала
само да нахвърлям някои мисли, които успях да уловя докато четох книгата – като
читател, а след това като редактор и издател.
Първото,
което поразява, е многодумието – но не като словесно разхищение и
„празнодумие“, а като богатство на речта. Многодумието на човек, който познава
и борави виртуозно с лексиката, за да отваря скрити пространства пред читателя,
да го въздига и води към извора на произхода,
към основата на разбирането за битие, за пространство, за смисъл и
съществуване. Думите – знаци на онова, което стои отвъд ежедневното общуване
избликват като гейзер, като вулкан…
Различните езикови
пластове на стихосбирката включват както философска лексика,
така и афористични изрази. Редуването и противопоставянето на абстрактни понятия с разговорна лексика
и природни елементи придава на повествованието едновременно метафизична тежест
и житейска простота, почерпена от непосредствения опит или народната мъдрост.
Това поставя в диалог философията и богословието с ежедневно-битийното.
Правят
впечатление и немалкото интертекстуални включвания, които разширяват контекста
и превръщат стихосбирката в пъстър културен колаж.
Още със заглавието,
„Дискордия и конкордия“, авторът внушава конфликт и равновесие. Не само
етимологията на думите навежда към това, но и тяхното единно разглеждане и
присъствие, защото именно с единство на разрушението и съзиданието можем да
постигнем равновесието.
И все пак,
тук главните персонажи не са стихиите, приели образа на богините на раздора
(Дискордия) и хармонията (Конкордия); не стихиите са и движещите сили; те не са
и обяснението, нито смисъла и отговора. Те дават само смисловото поле и
поетичния контекст, насочват погледа към вътрешните противоречия, към
екзистенциалната стратиграфия на личността, но и към нейния присъщ дуализъм.
Бихме
казали, че противопоставянето по оста на противоположностите е основната тема
на стихосбирката – борбата между светлина и мрак, любов и самота, свобода и
ограничения – изведена до универсалното „добро-зло“. Но тук ще
намерим и стремеж към постигане на вътрешен мир и личностно просветление. Това
ни води и към идеята за любовта като космическа сила и божествена искра,
която търси сливане и възкресение. И така, още със заглавието Илияна Кръстева поставя в диалог два противоположни принципа
– раздор и съгласие; разпад и хармонично съзидание. Така тя задава рамката на
цялата стихосбирка като изследване на двойствеността. Именно в това напрежение
се ражда смисълът и красотата на стиховете. Една класическа поетична стратегия
– чрез контраста да се изостри усещането за драматизма на човешкото битие.
„Дискордия и конкордия“ може да се чете и като
формула за живота – той винаги е напрежение между хаос и ред, между разрушение
и съзидание, между ново и старо. В този философски пласт можем да намерим намек
и за диалектическото развитие като път към съвършенство, при който, за да дойде
новото, старото трябва да бъде разрушено.
Можем ли да
кажем, че заглавието е огледалото, в което съдържанието се оглежда?
Ако приемем
двойствеността като основен мотив ще видим, че стихотворенията, които градят
тъканта на стихосбирката показват напрежението между хаос и хармония, но те са
и мост между противоположностите. Всяка история, всеки въпрос, всяка тема може
да се разглежда като движение между тези два полюса – от раздор към съгласие,
от затвор към свобода, от самота към любов. Това прави заглавието не само тематично,
а по-скоро структурно, защото то именно е ключът към композицията. Но то изгражда
и философската рамка, като поставя книгата в традицията на големите метафизични
търсения и прави опит да даде отговор на въпроса „какво е човешкото битие“ –
непрекъснато колебание между разрушителни и съзидателни сили.
„Дискордия и
конкордия“ – не като битка/контраст между богини-символи, а като същности и
движеща сила става концептуален център на стихосбирката, който задава нейното
композиционно, смислово и емоционално значение. Така заглавието е не само
контрастна формула, а синтез на поетическата философия на стихосбирката.
То отразява и
нейния вътрешен ритъм – движение между противоположности, които не се
унищожават взаимно, а създават смисъл чрез напрежението си. В този смисъл то е
огледало на същността на книгата: човешкото битие като вечна игра между хаос и
хармония.
Нека
разгледаме фрагмент от стихосбирката в контекста на казаното по-горе.
Ще се спра
на двойката стихотворения „Влюбени“ и „Вместилище“ (композиционно разположени в
началото на стихосбирката, едно до друго – те са и въпрос и отговор, и причина
и следствие).
Във „Влюбени“
прави впечатление космическата метафорика – орбити, еклиптики, протуберанси:
любовта е представена като астрономическо явление, което взривява нощта и
превръща интимното в универсално. Много мощен е образът „квадратите на
самотата“, който е сцена на действието:
Препънати
един към друг вървим
в квадратите
на самотата.
Но тук
виждаме и противоречието между реалност и представа:
Чертаем
кръгове за срещите ни невъзможни,
несъвместими
със живота пърформанси.
Срещите са
„несъвместими със живота“, но именно в това несъвместимо пространство се ражда
истинската близост.
Лирическият
Аз е източникът на екзистенциална смелост – „не се страхувай“ – този ключов зов
превръща любовта в акт на бунт срещу социалната норма, срещу миманса (като
подражание), срещу самата реалност:
Не се
страхувай, няма как незабелязани
да бъдем,
тъй устремно отречени от очевидците
За да се
достигне до финала – едно почти мистично сливане „единосъщностно –
неразделими“, което напомня за богословския език на Троицата, но пренесен в
плоскостта на човешката любов:
Така,
уравновесени, но съвършено незавършени
се сливаме
единосъщностно – неразделими.
Във „Вместилище“
намираме душата като затворник – образът на слънцето зад решетки е силен
контрапункт на предишния космически размах:
Душата ми е
слънце зад решетките на земното и
с дявола се
бори от мрака на затвора да излезе.
Тук
светлината е ограничена, но не унищожена. И отново се разразява бунтът срещу кодексите
и нормите – отказът да лирическия Аз да се вмести в „измислените правила“ е акт
на духовна свобода, който, макар и наказан дава своята енергия и посока за
размисъл и решения. Защото вътрешната полемика трябва да намери своя
отговор.
Виновна си
душа наказана! Виновна си, че искаше
да светиш…
Тук богословско-християнската
лексика води до един по-стар, основополагащ мит – мита за Прометей, наказан в
древногръцката митология заради дързостта си да даде огъня (светлината) на
простосмъртните. Така духовността, изразена чрез светлина преминава границите
на религиите и времето, за да се превърне в общочовешка, надвременна категория.
Финалът е
утвърждаващ – душата ще се проявява отново и отново – в сълза, в глас, в мирис
на цвете – едно поетично доказателство за вечността.
Аз сътворена
съм Божествена. В мен света се вмества.
Безсмъртна
съм и няма сила, която да отнеме този дар
от Бог за
смисъла на битието. Отново ще възкръсвам в
сълза
отронена, в гласа на вятъра и мириса на цвете.
Като обобщение ще кажа, че и в двете
стихотворения основната тема е борбата за свобода и безсмъртие. И в двата
текста има усещане за изгнание (низвергнати, затворени), но и за трансценденция
– излизане отвъд ограниченията на реалността, което утвърждава идеята, че
истинската същност на човека и света около него е вечна и неунищожима.
Езикът е
едновременно бароково богат, с натрупване на образи, и съзнателно строг, без
излишества, което поетесата постига с афористични конструкции.
Ако очертаем
типологията на метафорите ще видим как всяка група служи на общата идея за същностното
напрежение между хаос и хармония.
Можем да ги структурираме
в няколко категории – напр. „космически метафори“, като орбити, протуберанси,
Млечен път, спирала на времето, гравитация. Те превръщат личното преживяване
(любов, болка, търсене) в универсално. Космосът е символ на безкрайност и
безсмъртие, но и на хаос, за да покажат мащаба на човешките чувства, който
надхвърля земното – и така превръщат любовта и душата в космически сили. Лесно
ще отграничим „природните метафори“ – глухарче, пламък, сняг, буревестник,
ябълка, къпина – тези конкретни думи-обозначения на ежедневни предмети от
природата връщат съзнанието към сетивното, почти детски непосредственото начало,
като превръщат именно природата в мост между човека и вечността. Така служат
като контрапункт на космическите образи – показват, че хармонията може да се
намери и в малките, земни неща.
Тези две стихотворения, както и цялата стихосбирка изобилства и с религиозни и митологични метафори. Тяхното
функционално значение е да покажат, че дискордията и конкордията са не само
лични, но и колективни, цивилизационни теми.
Ролята им е
полемична. От една страна, те представят авторовата гледна точна към света,
като вплитат личното в културната памет, като му придават плътност и
универсалност. От друга страна, предлагат един надвременен, мултикултурен
прочит на ежедневната ни битка за щастие и самоопределение, за стремеж към
идентичност и свобода, за опита ни да проникнем отвъд очевидното, за опита ни
да постигнем вечната, универсална истинска истинност. В този смисъл те са
авторовият зов за съпричастност и полет към откровение, те са и израз на висока
и разностранна култура и способност за интердисциплинарно мислене и подход към
търсене на абослюта.
В духа на
религиозно-митологичните метафори, в стихосбирката намираме и множество философски
и логически метафори – квадрати, кръгове, параболи, меридиани, шахматни пешки.
Като придават на поезията геометрична точност и рационалност, те същевременно
разкриват и абсурдността на човешките правила и норми, за да подскажат отново
за напрежението между ред и хаос – геометрията е символ на конкордия, но често
се разпада в дискордия.
Един малък
щрих, който показва как се изгражда диалога между космоса и затвора, между
свободата на любовта и ограниченията на земното битие.
Метафорите в
стихосбирката са структурният механизъм, който изгражда пространството на
възприятията и сцената на действието. Така, космическите и природните образи
разширяват мащаба, като позволяват на читателя да се вглежда в същината на
нещата – от стръкче трева до необятността на вселената.
Накратко, използването
на метафори като елементи на езика е структурната опора, която превръща личното
в универсално, а поетичната техника създава напрежение между хаос и хармония, между
мрак и светлина – не само в тематичния подбор и развитие, но и в самия звукопис.
В заключение
ще кажа, че Илияна Кръстева е личност, добре познаваща философските и
естетически полета на античността и на християнската култура и идентичност. Тя
умее да борави с понятия и категории, които обобщават и насочват към определи
възгледи и отговори. Може да не сме съгласни с нейните пътеки и откровения, но
не може да не видим тяхната красота и изящна логичност.
Горещо
препоръчвам стихосбирката „Дискордия и конкордия“ на Илияна Кръстева на Читателя,
който обича красотата на езика, търси смисъла на битието и е готов да тръгне по
трънни пътеки, за да стигне до космическите бездни и простори, за да намери
собствените си дълбини и безпределност.
д-р Габриела
Цанева, издател
Няма коментари:
Публикуване на коментар