ЖИВОТА В СТИХ СЪБРАХ - БЕЛЕТРИСТИКА - 1

БЕЛЕТРИСТИКА

Когато поезията, т.е. Вселената, за първи път се стовари върху мен, не можах да я овладея. Това, което успявах да уловя и запиша върху белия лист, бе бледа сянка на звездните експлозии в главата ми.

Потърсих друг път към отговорите на въпросите без отговор... И го намерих в художествената измислица, изящната словесност... Белетристиката...

ГЕНЪТ НА СМЪРТТА

Слън­це­то за­ля­з­ва. В ста­я­та на­х­лу­ват кър­ва­ви от­б­ля­съ­ци, за­е­д­но с на­с­тъ­п­ва­ща­та нощ. Умо­ре­ни­те ми очи на­б­лю­да­ват иг­ра­та на уга­с­ва­щи­те лъ­чи с чу­п­ки­те на кри­с­тал­на­та ча­ша пред мен. Хи­ля­ди от­б­ля­съ­ци се пръ­с­ват - ка­то раз­бит кри­с­тал. Но ча­ша­та е здра­ва. Про­тя­гам ръ­ка към ам­пу­ла­та - за кой ли път. Сря­з­вам я и из­си­п­вам съ­дър­жа­ни­е­то й в ча­ша­та с пре­чу­п­ва­щи­те се лъ­чи. Ка­ли­ев ци­а­нид - гле­дам го с без­раз­ли­чие през кра­си­во­то стъ­к­ло...

...

- От­к­рих, от­к­рих! От­к­рих!

- Ка­к­во ста­ва?

- Кой кре­щи ка­то луд?!

- То­ва е на­у­ч­на ла­бо­ра­то­рия, а не па­на­ир...

- От­к­рих! От­к­рих! От­к­рих!

...

То­га­ва от­к­рих ге­на на смърт­та. И ста­нах без­с­мър­т­на.

- От­к­рих ге­на на смърт­та - се­га сме без­с­мър­т­ни!!! Раз­би­ра­те ли?

- Глу­по­с­ти.

- Глу­по­с­ти ли? За­що да са глу­по­с­ти - тя от­да­в­на ра­бо­ти вър­ху то­зи про­б­лем.

- То­ва не е про­б­лем - то­ва е безумие.

Та­ка ми­с­ле­ха хо­ра­та от мо­я­та ла­бо­ра­то­рия и моя век. И бя­ха пра­ви. За­що­то не бя­ха го­то­ви.

- Ела­те, ще ви по­ка­жа на­ше­то без­с­мър­тие. Се­га ще бъ­дем ка­то бо­го­ве. Хо­ра­та ще ста­нат бо­го­ве.

- Бо­го­ве ли? Не без­с­мър­ти­е­то пра­ви бо­го­ве­те, а съ­вър­шен­с­т­во­то...

- Раз­би­ра се, но мо­жем ли да ста­нем съ­вър­ше­ни без без­с­мър­тие? Без­с­мър­ти­е­то е път към съ­вър­шен­с­т­во­то.

- Ня­ма съ­вър­шен­с­т­во. То­ва е уто­пия. Ка­к­то бо­го­ве­те са уто­пия. Въ­п­лъ­ще­ние на пре­д­с­та­ви­те ни за съ­вър­шен­с­т­во.

- Ске­п­тик - ни­ма не вяр­ваш в мо­е­то от­к­ри­тие? Ни­ма не вяр­ваш в бъ­де­ще­то?

По­г­ле­д­нах очи­те му - в тях има­ше ус­ми­в­ка и лю­бов - по­с­ле­д­ни­те ус­ми­в­ка и лю­бов, ко­и­то ви­дях в очи­те на чо­век - ка­то чо­век. То­га­ва не им обър­нах вни­ма­ние - не ми бя­ха ну­ж­ни. Се­га... мно­го е къ­с­но...

- Ес­те­с­т­ве­но вяр­вам, но са­мо за­що­то е твое от­к­ри­тие и те пра­ви ща­с­т­ли­ва.

При­ех ду­ми­те му ка­то ли­ч­на оби­да и от­вър­нах с пър­во­то кли­ше, ко­е­то ми до­й­де на ум:

- Ща­с­т­ли­ва съм, за­що­то ще на­п­ра­вя хо­ра­та ща­с­т­ли­ви. За­що­то от­к­рих ща­с­ти­е­то им.

- Ти на­п­ра­ви са­мо ед­но на­у­ч­но от­к­ри­тие, ко­е­то тря­б­ва да ос­та­не в ла­бо­ра­то­ри­и­те, за­що­то, ако из­ле­зе вън от тях, ще се пре­вър­не в бич за чо­ве­че­с­т­во­то.

То­ва ве­че пре­ля ча­ша­та на тър­пе­ни­е­то ми:

- Ка­к­во, да ос­та­не в ла­бо­ра­то­ри­я­та? Още се­га тря­б­ва да се опи­та...

- В ни­ка­къв слу­чай - то­ва е ан­ти­ху­ман­но...

Та­ка бе­ше, но ис­ках да бъ­да без­с­мър­т­на. През це­лия си жи­вот бях се стре­ми­ла към то­ва. И ко­га­то от­к­рих пъ­тя към без­с­мър­ти­е­то, не оча­к­вах, че та­ка ще ре­а­ги­ра най-бли­з­кият ми чо­век. Той по­не тря­б­ва­ше да е по­д­го­т­вен за то­зи ден. А не бе­ше. И от то­ва ме за­бо­ля.

То­га­ва ми­с­лех, че не е до­ра­съл. Се­га раз­би­рам, че аз не съм би­ла.

- Пре­д­с­та­вя­те ли си жи­вот... без­к­ра­ен жи­вот, без страх от смърт­та...

- Жи­вот без смърт! Зву­чи зло­ве­що.

- Зву­чи пре­к­ра­с­но - ня­ма да има пре­да­те­ли, ня­ма да има стра­х­ли­в­ци, ма­ло­ду­ш­ни, са­мо­у­бий­ци, стра­дал­ци... На­ли стра­хът от смърт­та пра­ви хо­ра­та зли.

- Стра­хът от смърт­та пра­ви хо­ра­та та­ки­ва, ка­к­ви­то са. За­що­то пред ли­це­то на смърт­та чо­век смъ­к­ва вси­ч­ки ма­с­ки. И пред ли­це­то на смърт­та пра­ви ра­в­но­с­ме­т­ка на из­ми­на­тия път. Ако не съ­ще­с­т­ву­ва­ше смърт, хо­ра­та би­ха из­жи­ве­ли жи­во­та си без­по­ле­з­но. Не е ли стра­хът от смърт­та си­ла­та, ко­я­то дви­жи умът на смър­т­ния ге­ний и го ка­ра да тво­ри, до­ка­то има си­ли, до­ка­то има жи­вот... Бо­го­ве­те не са ге­нии - са­мо хо­ра­та ра­ж­дат ге­нии...

- А не е ли смърт­та та­зи, ко­я­то от­не­ма от чо­ве­че­с­т­во­то ве­ли­ки­те му умо­ве? Пре­д­с­та­ве­те си, че вси­ч­ки ге­нии, ко­и­то са жи­ве­ли до­се­га, не уми­ра­ха...

- Ста­ри­те ге­нии щя­ха да се из­чер­пят, а но­ви ня­ма­ше да се ро­дят. Хо­ра­та не са бо­го­ве и не са сви­к­на­ли с без­с­мър­ти­е­то. То ще ги уни­що­жи.

Не бях за­бе­ля­за­ла, ко­га об­щи­ят раз­го­вор се бе пре­вър­нал в ди­а­лог ме­ж­ду мен и не­го - най-бли­з­кия чо­век, кой­то ня­ко­га бях има­ла в све­та. За­то­ва гла­сът на ста­рия ни про­фе­сор ме стре­с­на:

- Ка­к­во сте се­д­на­ли да фи­ло­со­ф­с­т­ва­те - ге­нии, смър­т­ни, бо­го­ве, и за­б­ра­вя­те хо­ра­та - ми­ли­о­ни­те, ми­ли­ар­ди­те - къ­де ще жи­ве­ят? Или смя­та­те, че ка­то ста­нат без­с­мър­т­ни, ще пре­с­та­нат да се ра­ж­дат но­ви хо­ра? Ако е та­ка - по дя­во­ли­те вси­ч­ко­то без­с­мър­тие. Све­тът ще ос­та­рее, ще се умо­ри, ще се из­ха­би. Ще се из­ро­ди. Ще ста­нем ка­то бо­го­вете - за­т­во­ре­на ка­с­та от съ­вър­ше­ни без­по­ле­з­но­с­ти... Пък и ми­с­ли­те ли, че ще има по­не един чо­век, кой­то ще се съ­г­ла­си да ста­не без­с­мър­тен?

- Раз­би­ра се, аз.

- Ти раз­би­раш ли ка­к­во го­во­риш? Ти? Не ти...

Не ис­ках да слу­шам - аз цял жи­вот бях ис­ка­ла то­ва. Съ­вър­шен­с­т­во­то на бо­го­ве­те. И без­с­мър­ти­е­то бе­ше пъ­тят.

- Аз от­к­рих ге­на на смърт­та. Аз ис­кам да ста­на без­с­мър­т­на. И вие ще ме на­п­ра­ви­те без­с­мър­т­на. Длъ­ж­ни сте.

...

- Длъ­ж­ни сте...

По­с­ле­д­ни­те ми ду­ми ка­то чо­век. Още зву­чат в уши­те ми ка­то да­ле­ч­но ехо. Ста­ра­ла съм се да жи­вея та­ка, че да не съ­жа­ля­вам за из­ми­на­ли­те дни. И за те­зи думи не съ­жа­ля­вам.

Чо­век ис­ка да знае от къ­де е до­шъл и на­къ­де оти­ва. Ис­ка да про­ни­к­не в не­би­ти­е­то. Ис­ка да сти­г­не до зве­з­ди­те, да на­д­зър­не в ато­ми­те и по-на­та­тък... да раз­бие еле­мен­тар­ни­те ча­с­ти­ци и да ов­ла­дее енер­ги­я­та им и по-на­та­тък... Чо­век ис­ка да знае вси­ч­ко - за сво­и­те пре­д­ше­с­т­ве­ни­ци и за сво­и­те по­том­ци...

Аз знам вси­ч­ко. Про­пъ­ту­вах Все­ле­на­та. От­го­во­рих на вси­ч­ки въ­п­ро­си. За мен тай­ни ня­ма. Це­на­та... Це­на­та е стра­ш­на. Пре­жи­вях мно­го - мно­го стра­дах и мно­го ви­дях... Бях бо­ги­ня на ва­ши­те пра­о­т­ци, хо­ра на дне­ш­на­та ци­ви­ли­за­ция. Бях жрец в хра­мо­ве­те на Еги­пет, бях ца­ри­ца в Ме­со­по­та­мия. Изу­ча­вах пи­с­мо­то на въз­ли­те при ин­ки­те и ас­т­ро­но­ми­я­та на ма­и­те... Из­ле­тях с те­зи, ко­и­то по­с­т­ро­и­ха пла­то­то На­с­ка. И се за­вър­нах...

При­съ­с­т­вах на мно­го на­у­ч­ни от­к­ри­тия. Гле­дах как уче­ни ос­ле­пя­ват над сво­и­те стъ­к­ле­ни­ци. Не ги пре­ду­п­ре­ж­да­вах за опа­с­но­ст­та. Бях же­с­то­ка, но ни­ма ня­кой е пре­ду­п­ре­ж­да­вал ге­ни­и­те на мо­я­та ци­ви­ли­за­ция? Гле­дах как хо­ра оти­ват на кла­да, за да от­с­то­я­ват от­да­в­на из­ве­с­т­ни ми ис­ти­ни. И не спи­рах па­ла­чи­те. Ни­ма ня­кой е спи­рал па­ла­чи­те на мо­я­та ци­ви­ли­за­ция?

Пре­жи­вях двор­цо­ви пре­в­ра­ти, бун­то­ве, въ­с­та­ния и ре­во­лю­ции. Мо­жех да ги пре­до­т­в­ра­тя. Мо­жех да ги на­со­ча по друг път. Не го на­п­ра­вих. Ни­ма ня­кой го е пра­вил то­га­ва, ко­га­то се е ко­вя­ла ис­то­ри­я­та на мо­я­та ци­ви­ли­за­ция?

Аз не бях бе­зу­ча­с­тен зри­тел на те­зи съ­би­тия.

Жре­ци­те ме уби­ха в Еги­пет. От от­ро­ва ум­рях в Рим... Бих се под зна­ме­на­та на Жа­на д’Арк, ос­та­вих гла­ва­та си в ко­шо­ве­те под ги­ло­ти­на­та на Ро­бе­с­пи­ер... И през вси­ч­ки­те вой­ни во­ю­вах - с брон­зов щит и меч, и с же­ле­з­ни до­с­пе­хи на кон, и око­пи “на нож” пре­в­зе­мах, и ле­тец-из­т­ре­би­тел бях... Те­жат... ми­ли­о­ни­те го­ди­ни и животи... те­жат.

Слън­це­то ве­че е за­ля­з­ло. Чер­на­та ча­ша стои пред мен... Ед­ва ви­ж­дам очер­та­ни­я­та й в рам­ка­та на чер­ния про­зо­рец, но знам - пред мен е.

Пред очи­те ми е ця­ла­та ис­то­рия на Все­ле­на­та - с вси­ч­ки­те не­й­ни слън­ца и вси­ч­кия Ра­зум - под не­бе­са­та на пла­не­ти­те им... Те­жат... ми­ли­о­ни­те све­то­ве... и оня ден...

- Длъ­ж­на си, длъ­ж­на си...

Не­го­ви­ят глас в те­ле­фон­на­та слу­шал­ка ме стре­с­на. Гла­сът на най-бли­з­ки­я чо­век, кой­то ня­ко­га съм има­ла... Да, и то­ва се слу­ч­ва - ня­кой да се пре­ро­ди в ня­ко­го... някъде... сти­га да е минало достатъчно време. Но се­га ро­ли­те са сме­не­ни - аз съм зря­ла­та, той не­з­ре­ли­ят:

- Длъ­ж­на си - ня­маш пра­во - да дър­жиш та­ко­ва от­к­ри­тие в тай­на... Та то­ва е... ге­ни­ал­но... Ге­нът на смърт­та! Пре­д­с­та­вяш ли си - жи­вот без смърт... Без­к­ра­ен жи­вот без страх от смърт­та... То­ва при­на­д­ле­жи на чо­ве­че­с­т­во­то - ня­маш пра­во да мъл­чиш...

За­т­ва­рям те­ле­фо­на. Мо­же би е прав? Тря­б­ва да раз­ми­с­ля... Но - що за ли­це­ме­рие? Въ­п­ро­сът е ре­шен - ве­д­нъж за­ви­на­ги. Аз ня­мам пра­во да из­да­вам от­к­ри­ти­я­та на моя век. Тол­ко­ва пъ­ти мъл­чах. Не от­с­тъ­пих пред кла­ди­те, ня­ма да от­с­тъ­пя и се­га, пред гла­са от те­ле­фон­на­та слу­шал­ка... гла­сът на най-бли­з­кия чо­век, който­ ня­ко­га съм има­ла. Ка­к­во от то­ва, че се от­на­ся до мое от­к­ри­тие? Аз не го да­дох на моя век, ня­ма да го дам и на то­зи... Аз знам ка­к­во е без­с­мър­ти­е­то, знам, че то не е за чо­ве­ш­ки съ­ще­с­т­ва... Мо­же би съм его­ист? Мо­же би и дру­ги тря­б­ва да се до­ко­с­нат до не­го... Мо­же би - тол­ко­ва дълго жи­вях са­ма...

И не ста­нах съ­вър­ше­на. Не ста­нах, въ­п­ре­ки без­с­мър­ти­е­то. Не се ос­во­бо­дих от стра­ха пред смърт­та. Не ста­нах по-ум­на, не ста­нах по-до­б­ра. И не на­п­ра­вих дру­го от­к­ри­тие, ос­вен мо­е­то пър­во от­к­ри­тие, ко­е­то на­п­ра­вих ка­то смър­т­на...

Аз са­мо на­у­чих от­го­во­ри­те на въ­п­ро­си­те без от­го­вор... Но ка­к­ва по­л­за от то­ва - от­го­во­ри­ ще бъ­дат да­ва­ни от сле­д­ва­щи­те по­ко­ле­ния и въ­п­ро­си без от­го­вор ще има. Ви­на­ги ще има, но ви­на­ги ще бъ­дат дру­ги... И хо­ра­та ще вър­вят към сво­е­то бъ­де­ще - ще вър­вят на­пред и без да са без­с­мър­т­ни. И ще бъ­дат хо­ра - и до­б­ри и ло­ши, и глу­па­ви и ум­ни, и не­ж­ни и гру­би... и ня­ма да бъ­дат съ­вър­ше­ни, за­що­то са хо­ра, а не бо­го­ве, и за­що­то... не без­с­мър­ти­е­то пра­ви съ­вър­шен­с­т­во­то...

...Ис­кат от мен ге­на на смърт­та... не­ка го от­к­ри­ят са­ми... аз ня­ма да пре­ча на то­ва от­к­ри­тие, но не­ка то бъ­де тя­х­но...

...

Вди­гам ча­ша­та с ка­ли­ев ци­а­нид, до­пи­рам я до ус­т­ни­те си и пия. Чу­в­с­т­вам смър­тен ужас, ма­кар да знам, че ня­ма да ум­ра.

Ут­ре ще от­к­ри­ят тру­па ми, вдру­ги ден ще ме по­г­ре­бат. А след то­ва...

След то­ва от­но­во на път. На път към бъ­де­ще­то, към не­из­ве­с­т­но­то...

1978 г.

откъси, „Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

ЛИ­ВА­ДА­ТА

Без­дън­но си­ньо не­бе. Из­г­ря­ва­що слън­це. Ти­ши­на. Без­к­рай­на зе­ле­на ли­ва­да с ис­к­ря­ща ро­са. Мал­ка пти­ца се стрел­ва, из­ли­та, из­че­з­ва в про­с­то­ра. Без­мъл­вие. Те­сен път се вие, гу­би се в да­ле­чи­на­та. От ед­на­та стра­на на пъ­тя ни­ви, го­ри, се­ла, жи­вот. От дру­га­та - без­к­рай­на зе­ле­на ли­ва­да с без­ди­ха­нен въз­дух. От ед­на­та стра­на на пъ­тя се­ля­ни ра­бо­тят и пе­ят. От дру­га­та - не­по­д­ви­ж­ност и без­з­ву­чие. Над вси­ч­ко - без­дън­но си­ньо не­бе с из­г­ря­ва­що слън­це. Се­ля­ни­те се от­да­ле­ча­ват от пъ­тя - уда­вят се в ни­ви­те. Пти­ци­те за­м­лъ­к­ват. От­ли­тат от се­ля­ни­те. По­тъ­ват в не­бе­то над тях. Про­з­ра­ч­но­то слън­це оп­лъ­т­ня­ва, из­ди­га се. Си­пе жар и не­по­д­ви­ж­ност над ли­ва­да­та.

Ря­зък смях раз­би ти­ши­на­та на къ­со­ве. По без­к­рай­ния път ти­чат две де­ца. Сме­ят се звън­ко, лу­до. Ти­чат хва­на­ти за ръ­це. Спи­рат, пре­г­ръ­щат се. Пла­ха це­лу­в­ка. И от­но­во луд бяг, къ­со­ве смях. Ви­со­ко ру­со мом­че, очи с цвят на не­бе. Пе­т­най­сет - ше­с­т­най­сет го­ди­ш­но. Ви­со­ко чер­но­ко­со мо­ми­че, очи с цвят на но­щ­та. Пе­т­най­сет - ше­с­т­най­сет го­ди­ш­но. Спи­рат за­дъ­ха­ни до ли­ва­да­та, ко­си­те им се мил­ват. Мо­ми­че­то ко­ле­ни­чи - зе­ле­но не­бе с ро­зов об­лак и чер­но слън­це. То за­ра­вя ро­зо­ви пръ­с­ти в зе­ле­на­та тре­ва. От­с­ку­б­ва ня­кол­ко кре­х­ки стръ­к­че­та. Раз­пи­ля­ва ги вър­ху ко­си­те си. Мом­че­то се на­ве­ж­да, гра­б­ва ед­но от тях. Де­те­ли­на... с че­ти­ри ли­с­та. Ти­ши­на­та се смее. Мо­ми­че­то ска­ча, ис­ка да взе­ме цве­те­ца. Мом­че­то по­бя­г­ва.

Ро­зо­во мо­ми­че го­ни мом­че с де­те­ли­на. По­с­ле спи­ра. За­ра­вя по­бе­ле­ли пръ­с­ти в пръ­ст­та. Мо­ми­че­то тър­си де­те­ли­на с че­ти­ри ли­с­та.

Ог­ром­но си­ньо не­бе, при­пи­ча­що слън­це, ти­ши­на. Без­к­рай­на зе­ле­на ли­ва­да и път. Ви­со­ко ру­со мом­че стои сред пъ­тя - са­мо. Чер­но­о­ко мо­ми­че ти­ча в ли­ва­да­та - са­мо. Мом­че­то я ви­ка. Ти­ши­на­та по­г­лъ­ща гла­са му..

Ко­ле­ла на ка­ре­та из­т­ра­к­ват по бе­лия път. Ру­са же­на сли­за. Сла­га бя­ла длан вър­ху ра­мо­то на мом­че­то. Май­ка­та. Очи­те й за­к­ли­нат - да се вър­не.. Сър­це­то й пре­д­ла­га не­ж­но­ст­та, гри­жи­те, от­ли­та­що­то де­т­с­т­во. .. Де­те­то е по­ра­с­на­ло. И ча­ка лю­бо­в­та. Тъ­ж­на ус­ми­в­ка вър­ху бя­ло ли­ца. Тро­пот от ко­ле­ла на ка­ре­та. Ти­ши­на. По­г­лъ­ща­ща, раз­ми­ва­ща, ра­зя­ж­да­ща.

Ог­ром­но си­ньо не­бе и слън­це в зе­ни­та. Без­б­ре­ж­на зе­ле­на ли­ва­да. Бе­ли пти­ци го­нят про­с­то­ра. Из­т­ра­к­ват ко­ле­ла на ка­ре­та. Едър мъж сли­за. Ба­ща­та. Про­те­г­нал ръ­ка към си­на, той пре­д­ла­га ка­ри­е­ра, бо­га­т­с­т­во и сла­ва. Мом­че­то ча­ка мо­ми­че­то от ли­ва­да­та. Въз­ди­ш­ка, на­с­ме­ш­ли­ва ус­ми­в­ка, ти­ши­на.

Сред зе­ле­ни­те цве­тя на ли­ва­да­та мо­ми­че­то с смее и пее, тър­си лю­бо­в­та. От дру­га­та стра­на на пъ­тя мом­че­то без­вол­но се от­пу­с­ка на зе­мя­та, ча­ка лю­бо­в­та. Тро­пот на кон­с­ки ко­пи­та. И смях. При­я­те­ли­те. С ща­с­т­ли­ви ли­ца те пре­д­ла­гат за­ба­в­ле­ния, удо­вол­с­т­вия, лу­до­рии. Мом­че­то мъл­чи. Очи­те му се раз­т­ва­рят в про­с­то­ра. То ка­з­ва “не”. Ти­ши­на. Ка­то без­д­на, по­г­лъ­ща­ща вси­ч­ко.

Без­дън­но си­ньо не­бе, здрач. Без­б­ре­ж­на зе­ле­на ли­ва­да  път. Пу­кот от кон­с­ки ко­пи­та. Са­мо­тен кон­ник в бял об­лак от прах. Мом­че­то вди­га очи. Пред не­го е Тя, бя­ла, бле­ну­ва­на, съ­ну­ва­на - гле­да го с ог­ром­ни­те си очи, ус­ми­х­ва се с про­з­ра­ч­ни­те си ус­т­ни. Мом­че­то стои вко­ре­не­но в пръ­ст­та. Ме­ч­ти­те ид­ват, раз­пи­ля­ват се. То гле­да ус­ми­х­ва­ща­та се съ­д­ба. Очи­те й про­би­ват про­с­т­ран­с­т­во­то. Пе­ле­на­та на “днес” се раз­къ­с­ва. Не­у­ло­ви­ми­те сен­ки на не­у­ло­ви­мо­то бъ­де­ще се раз­пи­ля­ват над пра­ш­ния път. Ро­зо­ва­та ро­к­ля на мо­ми­че­то от ли­ва­да­та се раз­па­да на съ­с­та­в­ни­те си ато­ми и се пре­в­ръ­ща в из­гу­бе­но ща­с­тие. С вко­ча­не­ни пръ­с­ти мом­че­то по­тър­си де­те­ли­на­та с че­ти­ри ли­с­та. Не я на­ме­ри. През раз­къ­са­но­то вре­ме, съ­д­ба­та про­тя­га­ше бе­ли ръ­це и го ви­ка­ше, обе­ща­вай­ки вси­ч­ко. Слън­це­то из­че­з­на. Ти­ши­на скри ли­ва­да­та и мо­ми­че­то, тър­се­що ща­с­тие сред цве­тя­та й...

...

...Не­бе­то над ли­ва­да­та е си­ньо, без­к­рай­но без­дън­но. Ог­ром­но кър­ва­во слън­це хвър­ля по­с­ле­д­ни­те си лъ­чи към зе­мя­та. Из­го­ря - по­гъл­на­то от чер­ни­те очи на са­мо­т­на де­вой­ка. Уви­с­на­ла ме­ж­ду не­бе­то и зе­мя­та, тя из­т­ръ­г­на ду­ша­та си и раз­кър­ти ти­ши­на­та над ли­ва­да­та. Ед­но бя­ло ви­де­ние ху­к­на към слън­це­то, към хо­ра­та, към жи­во­та.

Де­вой­ка­та ти­ча­ше през ли­ва­да­та. Ти­ча­ше - през дни­те и но­щи­те, през се­зо­ни­те, през го­ди­ни­те. Ти­ча­ше - към за­ля­з­ва­що­то Слън­це.

...От без­дън­но­то си­ньо не­бе Слън­це­то пе­че зе­мя­та. Сен­ки ня­ма. Ти­ши­на и ко­ле­ни­чи­ла же­на. Чер­ни­те й ръ­це раз­ра­вят тре­ва­та, умо­ре­ни от без­с­ми­с­ле­но тър­се­не. На ща­с­ти­е­то ли? Ус­т­ни­те й ске­п­ти­ч­но се ус­ми­х­ват. Илю­зи­и­те са мър­т­ви. Го­ди­ни­те и на­п­ра­з­но­то тър­се­не са я на­п­ра­ви­ли мъ­д­ра. От ога­с­на­ли­те й очи на­д­ни­чат от­ча­я­ние и при­ми­ре­ние... ка­то от очи­те на вси­ч­ки мъ­д­ри хо­ра в бе­зи­з­хо­ди­ца. Же­на­та ба­в­но ро­ве­ше тре­ва­та и се вла­че­ше към за­ля­з­ва­що­то Слън­це. Чер­ни сен­ки се вря­з­ва­ха в че­ло­то й. Жи­во­тът ми­на­ва­ше. Же­на­та вър­ве­ше, тър­се­ше и си на­ла­га­ше да вяр­ва. Вър­ве­ше и не ми­с­ле­ше - ми­с­ли­те би­ха я спре­ли.

... Без­дън­но си­ньо не­бе с из­г­ря­ва­що Слън­це. Без­к­рай­на зе­ле­на ли­ва­да с ис­к­ря­ща ро­са. ти­ши­на. Ед­на ста­ри­ца ле­жи, про­с­на­та на тре­ва­та. Пръ­с­ти­те й са впи­ти в пръ­ст­та. Ба­в­но се из­п­ра­вя. Пре­гър­бе­на и тън­ка, тя об­ръ­ща гръб на Слън­це­то и вър­ви - към За­ле­за. Ко­с­ти­те й по­т­ра­к­ват из­под ра­зя­де­на от бръ­ч­ки ко­жа, кра­ка­та й се по­д­гъ­ват. Пръ­с­ти­те й раз­ра­вят тре­ви­те - за­що? Тя не по­м­ни сми­съ­ла на без­к­рай­но­то вър­ве­не към хо­ри­зон­та. За­б­ра­ви­ла е - ка­к­во има зад не­го. За­б­ра­ви­ла е хо­ра­та и де­те­ли­ни­те с че­ти­ри ли­с­та. Из­г­ре­вът ос­ве­тя­ва гър­ба й.

Без­дън­но си­ньо не­бе. Без­к­рай­на зе­ле­на ли­ва­да. Си­ва ма­ги­с­т­ра­ла раз­ря­з­ва зе­мя­та на две. Мъл­ча­ние - ме­ж­ду не­бе­то и зе­мя­та. Кар­на­вал­на ка­ре­та из­т­ра­к­ва по си­вия път. В кух че­реп про­б­ля­с­ват съл­зи и звън­ки­ят смях на мо­ми­че. Не­що по­м­ръ­д­на в ку­ха­та гръд на ске­ле­та. Тре­п­на ме­ж­ду ре­б­ра­та му и из­ле­тя - мал­ка зе­ле­на пе­пе­ру­да с че­ти­ри кри­ла. Вя­тъ­рът я гра­б­на, за­вър­тя я и я вър­на в ку­ха­та гръд. Там тя се пре­вър­на в сър­це. То тре­п­на и из­го­ря - от звън­ки­ят смях на ед­но мо­ми­че.

Кар­на­вал­но ше­с­т­вие ше­с­т­ва по ма­ги­с­т­ра­ла­та - кре­х­ки и про­з­ра­ч­ни хо­ра и ко­не. И ка­ре­та - с овъ­г­лен ске­лет на ка­п­ра­та. От ед­на­та стра­на на ма­ги­с­т­ра­ла­та ро­бо­ти об­ра­бо­т­ват зе­мя­та. От дру­га­та - ста­ри­ца сред зе­ле­на тре­ва тър­си ща­с­тие. Вя­тър по­си­па в ръ­це­те й пе­пел - от из­го­ря­ло­то сър­це. Тя вди­г­на гла­ва­та си и сре­щ­на по­г­ле­да на ске­ле­та. Про­те­г­на ръ­це­те си към не­го - към края на ли­ва­да­та.

За­ка­па кръв - от стър­ча­щи­те бо­д­ли на те­ле­на­та ог­ра­да...

1981 г.

„Треди под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

ПРЕДНОВОГОДИШЕН СЛЕДОБЕД

Връщаше се. Вървеше с празна глава. Вървеше бързо, с широка крачка. Стъпваше твърдо, уверено – без да се забавя и без да избързва. Не спираше нито пред колите, нито пред светофарите, нито в най-гъстата тълпа. Хората се отдръпваха, колите скърцаха със спирачките си, а светофарите продължаваха да мигат…

Връщаше се вървеше с празна душа. При всяко вдишване остра болка пронизваше сърцето. При всяко издишване плътна тежест се трупаше върху онова пулсиращо кълбо, при спирането на което преставаме да съществуваме. При всяка крачка мозъкът се люшкаше като желе и всяка мисъл, плуваща през него залепваше, задръстваше главата и болеше. Нищо. Продължаваше да се движи в тълпата – като сърф през морски вълни, при силен вятър.

Стъмни се удивително бързо – като в зимен следобед. Разтвориха се чадърите. Валеше мъгла, превърната в сняг. Тротоарите прогизнаха. Плочките се надигнаха – за да избълват кал.

Връщаше се. Вървеше с празни очи. По лицето се стичаха капки вода – като сълзи… Или сълзи, като капки вода?! Косите се намокриха и залепнаха за главата. Влагата проникна през дрехите и се впи в плътта. Беше тъмно и шумно. Без реклами. Без витрини.

Нещо се скъса – безпричинно, неочаквано. Нещо се скъса – в гърдите? Или в черепа… И очите прогледнаха. Причина или следствие – все едно - очите прогледнаха. И видяха хората…

Животът кипеше в този мокър зимен следобед. И всеки вървеше с някого – засмени лица с несигурна стъпка.

Нещо се скъса и очите прогледнаха. Самотата се натрапи. Нещо студено пролази в кухината, където сърцето болеше. Нещо студено пролази и там, където мозъкът лепнеше. Походката остана същата – плавна бърза и сигурна.

Нещо се скъса – студът тръгна по вените и сухожилията; дланите и стъпалата се сгърчиха; тялото се скова. Походката остана същата.

Снежинките се стапят в калта. Светлината гасне. Тълпата шуми. Черен новогодишен следобед.

Връщаше се. Хората се отдръпваха – като вълни, които се разбиват в носа на сърф, при силен вятър… Или – като пустинен пясък, който се свлича пред лицето на Сфинкса.

Самота.Осъзната и неизбежна.

***

Страхът от самота е страх от себе си.

Затворен кръг, в който разбиваме главите си.

1982 г.

„Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

ПРИТЧА ЗА ИСТИНАТА

Прозорците са замъглени от топлината вътре и от студа вън. През капките влиза дъгата.

Прозорците са замъглени – светът е вън. Притчата в стаята остана.

Прозорците са замъглени – покриха всичко с похлупак.

…

Светът бил млад.

Толкова млад, че звездите били разбъркани, и нощем светели две Луни, и небето никога не ставало черно. Слънцето топлело повече, а някъде край него обикаляло друго Слънце – онова, което кара Плутон да се върти обратно.

Светът бил млад. Нашият свят, защото някъде световете умирали.

Тогава в него бродели два Духа. И понеже били само два (имало и други, но те били толкова малки, че няма да се занимаваме с тях), всеки имал свое Слънце и своя Луна.

Светът остарял. Духовете живеели – всеки със своята Истина. Само малките духове не знаели какво да правят – като виждали две Истини, те не знаели коя е истинската. (Но с малките – по-добре да не се занимаваме.)

Светът съвсем остарял и на небето останали само едно Слънце и една Луна, а звездите се подредили в съзвездия. Тогава Духовете решили, че има една Истина и започнали да я търсят. И понеже били само два (с малките не се занимаваме), тръгнали да я търсят в двете посоки на Света. Белият Дух се отправил към Изгрева, а Черният Дух – към Залеза на единственото Слънце.

Светът толкова остарял, че заплашвал всеки миг да рухне. Тогава Духовете се срещнали. Белият вървял към Залеза, а Черният – към Изгрева на единственото Слънце.

Горките Духове – те не знаели, че Земята е кръгла.

Прозорецът е мокър. Светът се вижда на черти. Похлупакът е напукан – чака да се срути.

- Защо не се занимавахме с Малките? – пита Малкият.

И притчата започва отначало.

…

Светът бил млад.

Толкова млад, че звездите били разбъркани по небето и нощем светели две Луни и денем греели две Слънца.

В Света бродели два Духа. Те били толкова големи, че не виждали другите, малките духове край тях. И като мислели, че са сами, те искали да разделят света, защото всеки имал своя Истина, свое Слънце и своя Луна. Но те са толкова големи, че ние няма да се занимаваме с тях.

Светът бил млад.

Малките духове бродели из него – без своя Истина, без свое Слънце, без своя Луна. Те искали да имат само по една звезда и да вярват в нея. Но големите Духове не виждали звездите. И като не ги виждали, искали всички да вярват само в техните Слънца. А слънцата били две. И Луните били две. Само две.

Светът остарял.

Малките духове забравили своите звезди – те били толкова далеч. И макар Слънцата да не топлели, те се кълнели в тях – всеки малък дух в едно голямо Слънце.

Светът съвсем остарял. Звездите намерили съзвездията си. Едната Луна се взривила, другото Слънце избягало. Останало само едно. Но чие било то?!

Светът толкова остарял, че заплашвал да рухне…

Звездите са големи и топли Слънца. За всеки малък Дух – по едно далечно Слънце…

Светът, настръхнал от омраза се руши.

Руините с трясък падат върху човешките души.

1983 г.

„Треди под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

ДЕТЕТО

Детето е седемгодишно.

Жив къс енергия, ако енергията може да съществува на късове. Купчина мускули, в която е акумулирана сила с неизвестно направление.

Пулсираща ярост. Необходимост от свобода, обуславяща невъзможността на покорството.

Бясно желание да се наложи; да грабне своето, ако не му се даде.

Борба за съществуване.

Борба за утвърждаване на нещо съществуващо.

Борба за признание.

Воля да видим своето “Аз”, сред многото “те”.

Детето е седемгодишно. Крещи неистово.

- “Защо викаш?”

- “За да ме чуеш!”

- “Не сме глухи.”

- “НЕ ЧУВАТЕ!!! ИСКАМ ДА КАЖА!!! СЛУШАЙ!!!

Детето е седемгодишно. Къс крещяща енергия, ако енергията може да крещи.

Разговорът продължава.

Разговорът е важен. Разговор-изповед на викаща смазана душа. В съседната стая една уста крещи – иска да смаже, за да не бъде смазана. Разговорът продължава. Детето крещи, нечуто.

…

Детето е седемгодишно. Куп дишаща болка, ако болката може да съществува на купове. В къщата е тихо и се стъпва на пръсти като в музей.

…

Детето е оздравяло. Камбана от смях - търкаля се и звъни на пода, сред играчките. Детето е седемгодишно – хваща се за един танк…

В миг стаята се залюля и изчезна. В следващия дойде болката. В следващия – крясъкът. Ударът се е изгубил между двата мига.

След две минути на бойното поле има два трупа, един танк и едно бързо отичащо и бавно посиняващо слепоочие. Един гърчещ се труп, който плачейки стене “Защо ме удари?! Не исках…”

И един вцепенен труп, който, оправдаващ се шепне “Ако убиеш, не можеш да кажеш: не исках… Има невъзвратими неща; има мигове, заради които бихме дали живота си – да ги няма… тогава не можеш да кажеш: не исках…”

- “Защо ме удари?! Не исках!!!”

Рефлекс на самозащита, или средство за възпитание беше?

…

Детето е седемгодишно. Има сламена коса, млечна кожа, топли очи и мила усмивка. Когато спи, прилича на ангел или бебе. Спящото дете е друг свят – свят на сънища и приказки. Тогава то напомня колко е уязвимо. Душата на детето е чуплива. Пулсираща кървяща рана, която не отразява, а поглъща всяка дума като болка. Душата на детето е гола.

…

Детето лежи в леглото и слуша – дъхът му е спрял от напрежение – кой мистриозух ще победи – малкият, или големият? Отговор няма. Детето чака. Майката спи. Гласът на четящата, пресъхнал, е прегорил гърлото й. Детето чака развръзката. Ще я дочака ли?

Сухият глас като пясък се е разпилял. Вкочанено, с провиснала глава, детето чете книгата, захвърлена на пода.

Два чифта очи се срещат. Една ръка взима книгата и я оставя в други две ръце.

Детето лежи в леглото и доволно чете. Успокоено, то разгръща страниците шумно – халтикозавъра изяде прокомпсогната.

Вик. Майката е събудена. Детето трябва да спи. Книгата се стоварва върху главата на майката. Крясък, удар, крясък…

Животните отпреди милиони години се разбягаха…

…

Вечер е. Майката е в кухнята, приготвя храната. Детето е в стаята си. Вик. “Бързо! Ела!! Виж!!! “ Досада… Детето идва, очите му блестят, цялото е усмивка. Удря се в стена. В един миг то е видяло един свят. Иска да даде този свят на своята майка. Но тя пържи яйца и не може да го види; не го подозира. Тя чува само викът – досада. Един свят се сгромолясва разбит.

…

Детето играе. В играта участват всички – то иска така. Играят – един старец с инфаркт, един мъж с положение, една майка без нерви. Детето иска. То удря – с каквото има. Играта е такава – трябва да бъде убит убиецът на Линкълн. Горкият Джон Буут – убит е хиляди пъти. Горките съиграчи – получили са хиляди удари. Нищо. Детето играе. То е седемгодишно и трябва да материализира фантазиите си.

…

Детето е пораснало за един ден. Детето е ученик.

Днес то отиде да играе само. Всъщност, така мисли майката, останала в къщи сама.

Сред развалините на стара къща, първокласниците замерват подпухнал мъртъв плъх с остатъци от строителния материал, разхвърлян край новия блок.

…

Трудно е да се пише за детето.

Трудно е да се прекрачи в света на детето.

Това е един странен свят, изграден от представи и действие.

Никъде другаде идеята и изпълнението не са така непосредствено свързани, както в детската игра. Връзката между физическото и духовното е толкова съвършена, та в много случаи не я забелязваме и като сливаме едното с другото, отричаме интелекта у детето, виждайки само неговия физически еквивалент…

1983 г.

откъси, „Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

ПОСЛЕДНИЯТ СКОК

Само този, който е виждал светлина, може да даде определение на Мракът… Или този, който е между Галактиките.

Само този, който е докосвал живи мъртъвци, може да даде определение на Ужасът… Или този, който сам е бил мъртвец.

Когато се събудиш и изсипеш погледа си в черното, и съскането на компютрите навлезе в теб; и илюминаторите бълват Нищото; когато се изправиш и видиш пред себе си стена; когато изкрещиш и чуеш ехото… и коленичиш, но няма пред кого; когато видиш светлина и не знаеш откъде е; и в мозъка ти идва някой и не знаеш кой е… - тогава викаш и не чуваш ехото, и съсъкът на живите машини спира. Тогава ти докосваш мъртъвците-хора… и падаш…

***

Сега, когато съм свободна да избирам заниманията си, реших да пиша. Всъщност, тази свобода е бездействие – всеки запълва с нещо своя страх. Но тази свобода е и очакване на неизвестното. Тя е и надпревара с времето.

Предстои ни най-големият скок…

Последният скок…

Изгревът… Очите ми плуваха в синьо… Недостижима синева. Изгревът – лилавата заря и червеното петно на Слънцето. Старата Земя – с кристалните си върхове от лед; Старата Земя с гори, с листа и светлина… Беден език. Осакатено съзнание, което долавя, докосва се но е неспособно на направлява, което се опитва да прозре, но е неспособно да промени… Бавно се променя всичко в нас… И този изгрев остава един и същ в паметта на компютрите и в паметта ми…

…

Аз гледах този изгрев и в онзи ден, когато щяхме де докоснем Земята, или тя да ни докосне – с излъчването си. Всички уреди бяха насочени към нея… И чакахме… “Тахис” летеше със сто хиляди км/сек към Слънцето. Не бързахме. Това беше краят на пътя.  Нашето Слънце беше същото – съвсем обикновена звезда, в края на Галактиката си.

Сега е трудно да кажа каква точно бях тогава, какви бяхме ние. Твърде много събития отминаха – започнахме да мерим времето с промените. Сами не разбрахме кога въпросите закънтяха в празното пространство на черепите ни…  откъде дойдоха съмненията… Промъкваше се вълнението в нашите програмирани мозъци…

Първият ден…

Пиша и съзнавам че това, което върша е противодействие на страха.

Някъде в нас нещо се пука…

Висим в пространството и чакаме. Разрушената ни психика има нужда от опора. Висим в пространството и адсорбираме енергията на звездите… Изродени останки на изчезнала раса…

Чакаме. И запълваме страха си с думи…

***

Някога нашият малък свят беше прекалено добре подреден – обмислен, разумен, програмиран – още на Земята, преди повече от четири милиарда години…       

“Тахис” бил първият кораб, способен да се движи със скорост, близка до скоростта на светлината. По онова време в Слънчевата система имало три обитаеми планети - полюсите на Марс били засадени със зелени растения; Венера била “проветрена”…  Луната отдавна била превърната в обсерватория и космическа площадка; Меркурий бил мина за редки метали… Тогава започвали и проучванията за използване на астероидите и за “приближаване” до газовите гиганти.

По времето, когато “Тахис“ бил построен, човечеството още не познавало собствената си звездна система.

Каква е била еволюцията на нашата цивилизация след излитането ни към Далечния Космос – не знаем. Твърде скоро сме изгубили Слънцето от погледа си… несъвършени уреди…

Астронавтите са знаели само целта на полета – откриване на Разум във Вселената и завръщане на Земята.

…

Пиша и мисля – това ли е бил краят на програмата? Завръщане… Но при кого?

Пиша и мисля – каква е била тяхната цел… те са знаели какво означават четири милиарда години…

Пиша и мисля… Защо беше необходима хибернация на екипажа, когато “Тахис” се забавяше и скоростта не можеше да ни запази от остаряване?

Защо проспахме междугалактичните пространства?

Защо компютрите и генетиците подбираха само онези генни комбинации, които бяха най-устойчиви на космическите мутации…

Защо са искали да ни запазят такива, каквито са били те, по времето, когато сме заминали…

Пиша и мисля – какво са искали те? Да научат има ли Разум във Вселената… Или да запазят себе си?

… Синева… и огнено кълбо. Морето и небето са слети в едно. Лъчите на Слънцето пробиват лепкавия въздух и прозрачните вълни. Екранът става зелен – водата оплътнява. Лъчите попиват в неподвижния ад на земната бездна. Става тъмно като в Космоса. От океанското дъно Слънцето изглежда по-далечно, отколкото от центъра на Галактиката… Бодната пустош навлиза през  илюминаторите…

Пиша и мисля… Повече от четири милиарда години носим със себе си земните изгреви и земните залези, земните пустини и скали, земните гори и океани… Повече от четири милиарда години… Взирахме се в тях и се възпитавахме да бъдем земни граждани…

Пиша и мисля – повече от четири милиарда години изучавахме земна история… Цялата памет на човечеството е запечатана в паметта на компютрите ни…

Пиша и мисля. Защо?

Светът се рушеше, рушен от децата, които беше създал. Изяли Природата, която ги бе люляла в пазвата си през ранното им детство, човечетата вече изяждаха себе си. И още по-гладни ставаха… за власт и за кръв и за “още”. Натежал от омраза, светът се рушеше…

Пиша и мисля…

Някога… нашите мозъци бяха прекалено добре подредени – без опасност от изненади, ние вършехме точно това, за което бяхме създадени…

И все пак – въпреки всички програми, въпреки вложеният в нас стремеж към постигане на целта като единствен смисъл на съществуването ни, не открихме разум във Вселената.

… Пребродихме нашата Галактика, отидохме и в други светове… не бързахме, анализирахме перфектно постъпващите данни… обходихме видимата Вселена. И “по-нататък” нямаше… но Разум не открихме. И нас не ни откриха…

… Връщахме се – у дома. С повече въпроси и с по-малко отговори…

…

Пътувахме към Земята и чакахме срещата си с нея… Уредите ни мълчаха… “съвършените” уреди, с които открихме, че няма Разум във Вселената…

Наближавахме Земята. Слънцето все по-силно светеше… почти така, както е светело преди четири милиарда години. Летяхме към центъра на системата – следи от разумна дейност нямаше. Астероидите бяха по местата си – недокоснати. Марс беше мъртъв – прашна пустиня.

Страхувахме се да погледнем Земята – фанфари нямаше да има.

Синята планета изплува на хоризонта – все още синя.

Луната беше осеяна с кратери.

Информацията от Земята беше категорична – там разум нямаше… И следи от разум – нямаше.

Не я отминахме, както бяхме отминали толкова други планети, устремени към нашата цел… Тя беше нашият дом… затова изпратихме космически капсули с хора…

… Слънцето се издигаше над хоризонта. Лъчите му заливаха в светлина върховете на планините, после доловете, после вълните. Очите ги следваха – вместо камери. Това беше първият земен изгрев, който видяхме. Тогава разбрахме тяхната цел. Те бяха успели – да консервират света си такъв, какъвто бе бил – за четири милиарда години. И нас да запазят – отломка от него… и да ни върнат… за ново начало…

…

Отлетяхме..

За първи път мълчанието на Космоса ни се стори страшно. Законите на гравитацията ни отхвърлиха далеч от пределите на нашата звездна система. Летяхме към периферията на Галактиката – без цел.

Промяната настъпваше незабелязана.

Започнахме да мислим.

Започнахме да се бунтуваме.

Започнахме да обвиняваме нашата мъртва цивилизация, която бе успяла да ни запази от Времето… и от себе си…

Не можехме да платим цената.

Обвинявахме – за самотата, на която бяхме осъдени.

Обвинявахме – за програмираността, която ни бе наложена.

Обвинявахме я – за ненужността на полета – нашата цивилизация, обрекла ни на една цел за една вечност.

Без право на еволюция.

Без право на промени.

Без право на свобода.

Без право на НЕ.

…

Пътувахме към края на Вселената… освободени от всички стари цели… Времето изчезваше; програмите не действаха; организацията рухна…

Тогава осъзнахме себе си… Когато “назад” и “напред” нямаше, а имаше само “сега”. Когато нямаше “Слънце”, “Земя”, “Млечен път” и имаше само “тук”… Безкрайно пространство, в което няма посоки…

Разбягваща се Вселена…

Достатъчно ли е веществото ти, за да те събере отново в онази точка, от която започва историята ни… Разбягваща се Вселена… Ще стигнат ли атомите ти, за да затворят твоя цикъл… Разбягваща се Вселена? Или пулсиращо сърце?

Това бе въпросът. Намирането на отговора му стана нашата цел…

Тогава намерихме себе си.

…

Целият хоризонт е залят в светлина. Планетата изгрява, отразила звездата си. Огромният й диск ни заслепява. Наситеното черно на небето избледнява. Само назъбените ръбове на кратерите изсичат отломки мрак.

Камерите снимат – черно небе и бледи съзвездия, хилаво Слънце, изгубило лъчите си върху тази захвърлена планета… последното убежище… Взираме се за последен път в познатата Вселена – с очите и с телескопите си. Камерите снимат и компютрите запаметяват това, което ние ще изгубим.

…

Сега ни предстои най-големият скок. Последният скок… Оня, който ще ни отдели от Вселената.

Ще ни пусне ли тя, тази последна родина сега, когато станахме по-бързи от нея? Ще ни пусне ли да достигнем преди нея границата с Нищото?

… Или, летейки по-бързо от светлината, ще върнем времето назад…

1985 г.

откъси, „Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.