*
смесвам кафето
с какао и мед -
вкус/на коледа
*
греяно вино -
черният пипер
гъделичка носа ми
*
дантела от липсващи
звезди - без баба
не пестя тестото
*
пушек в комина -
забравен и в спомена
мисир на сняг и смола
*
мокри минзухари
под коледно дръвче -
зимата с нов аромат
изгниха корените
на орхидеята –
сухи цветчета на пода
квадратен корен от две –
най-близката представа
за безкрайност
късен следобед –
по пътеката на сянката си
стигам слънцето
пропилян живот –
очакването
нещо да се случи
нов път –
сигналът на GPS-a
мига в полето
прибой под ръба
на скалата – краят на
предпазливостта ми
петък 13-ти –
кучето лае
по черна котка
черен котарак
пресича булеварда –
няма нужда от светофар
животът без теб –
скършено
стъбло
перо от гълъб –
след битката в небето
послание за мир
пера под гнездото –
напразно
отминала пролет
мразя котката си –
под мустаците ѝ
власинки от перо
дърво в саксия –
живот
без корен
пожълтяха листенцата
на бонсая –
есен в кутия
изгрев без слънце –
червенее короната
на клена-бонсай
листопад –
още един дъб-бонсай
си отива
първият ти дар за мен,
бонсай –
запазих саксията
фигурка от лего
в гора от кленове-бонсай –
сънувам есен
#1_януари 2023: ЖЪЛЪДИ
хрупат орехи
под стъпките ми –
сита година
***
под стъпките ми –
орехи
след мен гарванът кълве
сиромашка баница –
полепнали трохи
върху усмивка
***
новогодишна баница –
липсва най-важният
късмет: мир
наполовина
празна чаша винаги
е празна чаша
чашата,
наполовина празна –
дали ще я напълня?
изпод краката
облак пеперуди –
стъпкани цветя
***
скъсана мъгла –
облаче се закачи
на върха на бора
в паяжината
виси хитин на стоножка –
пуста къща
кръщение ли?
блян за пътешествие
по Йордан река
Мъртво море –
жадно за още влага
и сол…
кръв и сълзи
попиват в пустинята
бавен интернет –
време да помислиш,
преди на публикуваш
***
щастие, че днес
няма да въздишаме
по Йоан Кръстител
цяла нощ мисля
за пропиления ден –
на сутринта видях
пълнолунието
***
пълна луна –
силуетът на кучето ми
върху нея
***
уморен ден –
слънцето прозира
през мъглата
Умореното ми тяло от нищуване,
залепнало във фотьойла…
Мисълта се изтъркули по полегналите рамене –
накъде се е запътила?
Губя я, преди да стигна до края ѝ.
И се питам – къде се изгубиха всичките?
Мислите за бъдещето –
моето бъдеще и
онова, на държавата,
на планетата?
Моето бъдеще – плоска пътека
без възвишения и падини,
без треви, камъчета
и змийчета –
моята пътека –
ще стигне ли далеко-
не искам да знам.
Там,
в бъдещето, няма място за поети.
Бъдещето на държавата уморено лежи
в изранените крака на общество.
Босо общество, изпосталяло, гладно,
мразещо себе си;
жадно –
за самоунижение и безперспективност.
Защото там лесно се живее –
в тинята, където не ти пука за друго,
освен за пари…
Не просто „за пари“, а за „едни пари“,
които могат да бъдат взети –
отнети, убити…
Болно общество, което не иска просперитет,
а само пет.
Не искам да пиша за него.
Остава планетата.
Онази, ограбена, с рани.
Одрана,
взривена,
окървавена –
кръвта ѝ тече от всичките вени.
А ние лицемерно плачем
за „глобалното затопляне“.
И влачим
вериги за вини,
които си самовменяваме…
О, колко е хубаво да сме зли!
Какво безумие: „Променихме климата, човеци!“.
Поредният призив към слабоумие!
Слабоумието да вярваме.
Ти, вярваш ли в глобалното затопляне?
О, ако не вярваш си еретик и плоскоземец…
И ние казваме, че вярваме, защото не сме плоскоземци.
И новата религия шества.
Но на мен не ми пука.
Но и защо да ми пука? За планетата?
Драскаме по милиардната ѝ плът
едва от сто години и си въобразяваме,
че ще я променим необратимо,
дълбоко
и невъобразимо…
Не, не ми пука – за глобалното затопляне.
Пука ми за замърсените реки и почва,
за изчезващите видове,
за унищожения живот…
Пука ми за невежеството,
болестите
и войните.
Не просто „пука ми“. Кървя.
Мислите се плъзгат по гладката ми плът,
търкалят се по мен като водни перли,
а после…
Няма после.
Разбягали са се.
И аз се взирам пусто
във монитора,
и бялата му паст
се взира в мен –
потъваме взаимно в себе си.
Изчезнал пиксел – мигам в затворените си очи.
Ще се пробудя ли?
Ще будя ли.
Когато, в последните дни преди Коледа получих от Зорница Харизанова най-новите акварели на Иван Додов на тема зима и Коледа, не можах да не си спомня едно мое танка стихче:
отражението
на изгрева
в ледена висулка
колко са цветовете
на зимата?!
И наистина, колко са цветовете на зимата?
Черно и бяло – безлистни дървета в снежно поле... Това е представата ми за зима. Забранените за акварела цветове…
Но колко е лесно да видим и сивото на надвисналото над върховете на дърветата небе, и техните кафяви тела, мокри от дъжда. Колко лесно е да потънем в лепкавото сиво-охрено на калта, да вдъхнем мръсното бяло на мъглата.
Когато мислим за зима, представяме си сняг и синева. Сещаме се и за неизбежното, неизменно златно на слънцето, раз-пръснато по ледените връхчета на настръхнели повърхности. Но – колко често ги виждаме истински?
Този истински поглед е погледът на художника…
Зимна светлина –
пожарът на слънцето
в снежна гора
Не за първи път представяме Иван Додов с негови зимни акварели. Но този път няма да говорим за неговата техника като акварелист, нито за тематиката, обектите на изобразяване и посланията…
Само за цветовете и тяхното отражение върху сетивата на възприемащия; за неговата палитра, която променя представата ни за зима…
Синьото и жълтото доминират в тези картини, с всичките им възможни нюанси. Двата цвята, които изграждат вълшебния свят, който художникът ни предлага.
слънчев проблясък,
златни фасади в снега –
зима на село
Замръзнал миг на моста –
момата не дочака
златната вода
Тази картина с особена яснота демонстрира уникалната способност на акварелната техника да изгражда двумерното пространството на листа по начин, който му дава още едно пространствено измерение, но да загатва и за четвъртото – времето. В горната част, дърветата са замръзнали в мига на своето сътворение, замислен от художника и завършен от капризите на попиващата в хартията вода. В долната част, обаче, виждаме тревата да „тече“ – нейните златни коси се носят от едно течение, което е едновременно истинско и отвъдсетивно, видимо и загатнато. Нещо, което остава като връзка между артиста и зрителя, и чието име е „магия“…
зимна магия –
слънчева трева тече
под замръзнала река
топлината на
вярата – колко лесно
се разлива в снега
планинска хижа –
сгушена в подножието
на елите
тежат листата
над реката –
плачеща върба
Един много ефирен акварел, в който дънерите на дърветата се разтварят в утринната мъгла, а тревите са застинали. И разлятата позлата по реката, под сянката на неокапали листа. Къде е източникът на светлината?!
Зимна магия…
Може би най-цветната от предложените картини на художника. Ако в другите акварели изобилстват нюансите на синьото и жълтото, които преминават във вио-летово-кафяво, тук виждаме яркото, осезаемо присъствие на зеленото, което в подсъзнанието ни дава и своя комплементарен цвят, червения, и така – ето цялата разложена бяла светлина на зимата в разбитата дъга на счупеното огледало:
счупено огледало –
безброй искрици
изгубена надежда
син сумрак под стрехите
и глъхнещите стъпки
на странник
по лилавите пътеки
под дърветата
хармония –
пожарът на изгрева
в снежна предутрин
уморен пътник
бърза към своето
спасение
Пътят е станал пътека, а боровете приличат на колиби, в които живеят при-казните горски същества. Писък на сова вещае падането на нощта. И някъде там, зад завоя, тиха вечер се стеле над селските покриви – мир и топлина... Сън, спомен, мечта…
зимна тишина –
водата на реката
е замръзнала
Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 4/2022
„Стихотворенията са почти същите, като в книгите, но не се препокриват изцяло. Има някои малки промени. Изборът на стиховете / есетата / мислите в трите книги ви дава известна представа само за съдържанието на тази поезия, но не и за богатството на книгите, нито за цялостната им оркестрация. Разликата е огромна.“ – Иван Бързаков
Това своеобразно предупреждение четем в сайта на Иван Бързаков, преди да продължим към публикуваните откъси от поетичната му трилогия, станала повод за многобройните номинации за Нобелова награда за литература, които е получил.
И това е вярно. Имах щастието да получа като подарък, с автограф от автора, тази трилогия. Дълго разговаряхме преди това на различни теми – за изкуството, за обществото, за политиката на мълчание, която продължава да покрива със забрава един от най-жестоките периоди в новата българска история – 45-те години на тоталитарна комунистическа власт…
Колко болезнено може да бъде изкуството, и колко отговорна е ролята му – не „преди“, а „сега“ – когато имаме всички възможности за изява, но не ги използваме. Поради умора, натрупана душевна леност… и страх… Не, вече не оня страх от физическо унищожение, а другият – страхът да излезем от рамката на удобността си…
… И, разбира се, за изкуствата – включително изкуството на полиграфията, като много подценявано графично изразно средство на поезията.
Защото, поезията е не само думи.
Поезията, както всеки знае, е ритъм и рима – онова извънвербално, слухово въздействие, което влияе върху ума със средствата на музиката, а на още по-дълбоко, подсъзнателно ниво, и с елемента на танца – онези неуловими импулси, вкоренени в генната ни памет, които ни карат да осъзнаваме света чрез движения и докосвания, почти изцяло извън рационалното ниво на познавателните ни структури. И това е дошло от древността – от устната поетична и танцова традиция.
Но поезията, писаната поезия, е и визуална. От строгите рамки на подреденото, преброено стихосложение, та до безграничната свобода на автора да аранжира строфите на свободния и белия стих по начин, който ще доведе до желаното от него въздействие върху зрителните рецептори на читателя, а оттам – и до по-плътното въздействие върху осъзнаването на словото като изображение-дума.
И точно тук трябва да потърсим ролята на полиграфичното представяне на текста като изображение-смисъл, не като звук-смисъл. Защото поетичната книга, освен чрез плоскостта на бялата страница, върху която са разположени строфите, е и подредена колекция от страници и ролята на автора не се изчерпва само до „изхвърлянето“ на емоционално-рационалното послание на думите, но и до тяхното равнинно позициониране по пътя им към читателя, което, в случая с трилогията на Иван Бързаков, надхвърля белия лист, и продължава с още една стъпка напред – с подредбата на отделните страници.
И тук отново стигаме до музикалността, затворена в една поема, или в едно стихотворения.
Както в музикалното произведение изграждането на мелодията е премерена подреденост на тонове и паузи, така и в стихосбирките на Иван Бързаков поетичната фраза следва ритъма на фиксираните образи-слово, редуващи се с паузите на белите полета между отделните страници…
Ако в представянето на неговото творчество, вън от сценично-вербалното четене, загърбим горните разсъждения, то ще остане само смислово-емоционалния слой от поезията му, при което губим ефекта на думата-образ.
Зад гърба ми си; там, съвсем тиха си;
Ако обърна глава настрани – ще те видя… ли?
Не обръщам глава настрани,
не искам да видя липсата ти.
Мониторът ме поглъща, все по-дълбоко потъвам в мрежата,
все повече ме стягат възлите й.
душат ме,
задушавам се –
изхърквам последния дъх, като пред умиране –
и се събуждам;
зад мен си, съвсем тиха си.
И аз.
Стоим в един замръзнал миг на Дискретното Време –
един от многото мигове на нашата обща суперпозиция, в който умираме и възкръсваме вечно.
Аз съм само очи.
Четящи фиксиращи сензори.
Търся – повече наука,
повече физика,
по-високи енергии,
повече разбита материя
повече
повече
Теоретични задънени улици.
Повече математика,
повече,
повече –
разплетени сингулярности
и съвместими безкрайности.
Не искам да
търся
повече,
уморена съм
вече,
заспивам в ръцете ти –
толкова малки и топли са,
вплетени в челото,
твоите пръсти безмислени,
разпридат косите ми,
впиват се в костите
и ми е хубаво –
но губя очите ти,
бягам от погледа, с който ме виждаш –
толкова дълго бях свикнала – с оня, другия,
който плъзгаш край мен;
оня – с който не дали виждаш.
Заспиваме – сенки под завивката на нощта,
но очертанията ни дишат,
търсят уморените фотони, избягали от другата страна –
колко бавно се въртиш, Земьо, колко бавна си в своя път.
Ретината ми пулсира от желание да улови и най-слабото електромагнитно излъчване,
за да те очертае,
пръчиците и колбичките ѝ се състезават, за да ти дадат цвят и плътност, анализират отражението ти и го препращат към мозъка.
Но той е нечувствителен.
Той те търси в недоказуеми теории,
в пространството на Минковски
и чака да стигнем пресечната точка между лъча на времето
и антивремето.
Губя те, преди да съм те намерила,
защото знам, че не мога да те задържа.
Само този миг е наш.
И той е завинаги.
Ако времето е дискретно и се квантува;
ако времето съществува…
Все едно ми е –
има ли време,
различно от простата последователност
на събития –
трябва ни само способността да осъзнаваме,
че сме навсякъде/всякога едновременно.
И да не забравяме.
Сумрак
и в него – ние
умислени,
измислени,
смалени
един към друг вървим.
Разпадаме се пак
неразличени силуети,
излишни длани,
лакти, кости, плът;
очи и скули,
които вече не познавам
и стъпки стържат – да ме заглушат
умора във походката,
във раменете,
и тръни в прешлените –
като бреме
краката тежки са –
къде да спра?
Сумрак.
И ти си там,
неразличим.
Зениците ти – толкова големи,
изяли целите очи.
Потъвам в тях –
самотно време,
потъвам –
кой ще те спаси?
Сумрак.
И в него ние
един към друг шептим…
