ГРАФИЧНОТО ИЗРАЗЯВАНЕ НА ПОЕЗИЯТА НА ИВАН БЪРЗАКОВ

 „Стихотворенията са почти същите, като в книгите, но не се препокриват изцяло. Има някои малки промени. Изборът на стиховете / есетата / мислите в трите книги ви дава известна представа само за съдържанието на тази поезия, но не и за богатството на книгите, нито за цялостната им оркестрация. Разликата е огромна.“ – Иван Бързаков

Това своеобразно предупреждение четем в сайта на Иван Бързаков, преди да продължим към публикуваните откъси от поетичната му трилогия, станала повод за многобройните номинации за Нобелова награда за литература, които е получил.

И това е вярно. Имах щастието да получа като подарък, с автограф от автора, тази трилогия. Дълго разговаряхме преди това на различни теми – за изкуството, за обществото, за политиката на мълчание, която продължава да покрива със забрава един от най-жестоките периоди в новата българска история – 45-те години на тоталитарна комунистическа власт…

Колко болезнено може да бъде изкуството, и колко отговорна е ролята му – не „преди“, а „сега“ – когато имаме всички възможности за изява, но не ги използваме. Поради умора, натрупана душевна леност… и страх… Не, вече не оня страх от физическо унищожение, а другият – страхът да излезем от рамката на удобността си…

… И, разбира се, за изкуствата – включително изкуството на полиграфията, като много подценявано графично изразно средство на поезията.

*

Защото, поезията е не само думи.

Поезията, както всеки знае, е ритъм и рима – онова извънвербално, слухово въздействие, което влияе върху ума със средствата на музиката, а на още по-дълбоко, подсъзнателно ниво, и с елемента на танца – онези неуловими импулси, вкоренени в генната ни памет, които ни карат да осъзнаваме света чрез движения и докосвания, почти изцяло извън рационалното ниво на познавателните ни структури. И това е дошло от древността – от устната поетична и танцова традиция.

Но поезията, писаната поезия, е и визуална. От строгите рамки на подреденото, преброено стихосложение, та до безграничната свобода на автора да аранжира строфите на свободния и белия стих по начин, който ще доведе до желаното от него въздействие върху зрителните рецептори на читателя, а оттам – и до по-плътното въздействие върху осъзнаването на словото като изображение-дума.

И точно тук трябва да потърсим ролята на полиграфичното представяне на текста като изображение-смисъл, не като звук-смисъл. Защото поетичната книга, освен чрез плоскостта на бялата страница, върху която са разположени строфите, е и подредена колекция от страници и ролята на автора не се изчерпва само до „изхвърлянето“ на емоционално-рационалното послание на думите, но и до тяхното равнинно позициониране по пътя им към читателя, което, в случая с трилогията на Иван Бързаков, надхвърля белия лист, и продължава с още една стъпка напред – с подредбата на отделните страници.

И тук отново стигаме до музикалността, затворена в една поема, или в едно стихотворения.

Както в музикалното произведение изграждането на мелодията е премерена подреденост на тонове и паузи, така и в стихосбирките на Иван Бързаков поетичната фраза следва ритъма на фиксираните образи-слово, редуващи се с паузите на белите полета между отделните страници…

Ако в представянето на неговото творчество, вън от сценично-вербалното четене, загърбим горните разсъждения, то ще остане само смислово-емоционалния слой от поезията му, при което губим ефекта на думата-образ.

АКО ОБЪРНА ГЛАВА НАСТРАНИ

Зад гърба ми си; там, съвсем тиха си;

Ако обърна глава настрани – ще те видя… ли?

Не обръщам глава настрани,

не искам да видя липсата ти.

Мониторът ме поглъща, все по-дълбоко потъвам в мрежата,

все повече ме стягат възлите й.

душат ме,

задушавам се –

изхърквам последния дъх, като пред умиране –

и се събуждам;

зад мен си, съвсем тиха си.

И аз.

Стоим в един замръзнал миг на Дискретното Време –

един от многото мигове на нашата обща суперпозиция, в който умираме и възкръсваме вечно.

Аз съм само очи.

Четящи фиксиращи сензори.

Търся – повече наука,

повече физика,

по-високи енергии,

повече разбита материя

повече

повече

Теоретични задънени улици.

Повече математика,

повече,

повече – 

разплетени сингулярности

и съвместими безкрайности.

Не искам да 

търся 

повече,

уморена съм

вече,

заспивам в ръцете ти –

толкова малки и топли са,

вплетени в челото,

твоите пръсти безмислени,

разпридат косите ми,

впиват се в костите

и ми е хубаво – 

но губя очите ти,

бягам от погледа, с който ме виждаш –

толкова дълго бях свикнала – с оня, другия,

който плъзгаш край мен;

оня – с който не дали виждаш.

Заспиваме – сенки под завивката на нощта,

но очертанията ни дишат,

търсят уморените фотони, избягали от другата страна –

колко бавно се въртиш, Земьо, колко бавна си в своя път.

Ретината ми пулсира от желание да улови и най-слабото електромагнитно излъчване,

за да те очертае,

пръчиците и колбичките ѝ се състезават, за да ти дадат цвят и плътност, анализират отражението ти и го препращат към мозъка.

Но той е нечувствителен.

Той те търси в недоказуеми теории,

в пространството на Минковски

и чака да стигнем пресечната точка между лъча на времето

и антивремето.

Губя те, преди да съм те намерила,

защото знам, че не мога да те задържа.

Само този миг е наш.

И той е завинаги.

Ако времето е дискретно и се квантува;

ако времето съществува…

Все едно ми е –

има ли време,

различно от простата последователност

на събития –

трябва ни само способността да осъзнаваме,

че сме навсякъде/всякога едновременно.

И да не забравяме.

СУМРАК - И В НЕГО НИЕ

Сумрак

и в него – ние

умислени,

измислени,

смалени

един към друг вървим.

Разпадаме се пак

неразличени силуети,

излишни длани,

лакти, кости, плът;

очи и скули,

които вече не познавам 

и стъпки стържат – да ме заглушат

умора във походката,

във раменете,

и тръни в прешлените –

като бреме

краката тежки са –

къде да спра?

Сумрак. 

И ти си там,

неразличим.

Зениците ти – толкова големи,

изяли целите очи.

Потъвам в тях –

самотно време,

потъвам –

кой ще те спаси?

Сумрак.

И в него ние

един към друг шептим…

ПЪЛЗИ ОПУСТОШЕНИЕТО

Пълзи опустошението –

отхапва късчета

от скъсаната 

плът на личности, 

съдби, идеологии.

Дори не ги поглъща –

изплюва ги 

ненужни –

като листата на октомври,

захвърлени

между бордюра

и асфалта.

И залезът пълзи към Витоша,

по-бързо иска да потъне

зад синкавата й гърбица,

по-бързо – да погълне

остатъка от трескава

изнервеност –

последната преграда

на изнурената тълпа

пред рухването 

в немощта

на предтелевизорната

нищета…

Хипнотизирани,

дрогирани,

зазидани в килиите

на домовете 

си оставаме.

Оставяме

забравени идилии

встрани,

отровени

отваряме глави

за всички мрачни тролове,

пълзящи в мрежата

през долове 

и висини,

вонящи 

и копнеещи 

внимание,

влияние 

и

бълващи

страдание...

Зазидани в килиите

на домовете

си стоим.

Очите си убиваме,

не спим

и врастваме,

все

по-дълбоко срастваме

с плътта на милионното чудовище,

разстлало гниещо туловище

по сгради,

улици,

площади,

под безистени

подлези,

тунели,

под стрехи,

страхове

и безпределие...

Изтощени,

вгорчени,

вманиачени,

вкаменени,

смазани

от виртуални схеми,

опорки и лъжи,

от мними мнения

влияния

презрения...

Мълча и спирам,

стискам устни и очи –

да не гледам звездите

и светлините,

трептящи,

струящи,

искрящи –

търкулнати трохи надежда,

чертаещи пътека 

някаква, далека.

Навеждам 

шия

и свивам вежди...

Да не говоря –

изхабена от спорове

изхвърлям духа си,

превръщам се в спора –

загръщам зрънце

същност зад дебели стени.

От потенциалната яма на автохипнозата

отскачам с невероятна вероятност 

в посока, която не зная

/защото никой не знае 

и скоростта ми коя е/

и скачам...

С тунелен преход 

прескачам в автохибернация –

като бактерия от мезозоя

ще чакам – 

благоприятните условия на средата

да ме събудят.

Уморих се да будя.

Уморих се – да се чудя

защо никой

не гледа звездите

и светлините,

избликнали 

от прозорци

и улични лампи,

пълзящи нагоре, нагоре – 

лъчисти

и чисти.

Затварям устни.

Стискам очи. 

Потъвам в мрака си

и в тишината си.

И заемам

по-дълбоко,

все по-дълбоко,

по-компресирано,

комплексирано

еднакво

размазано

състояние

на бозе-айнщайнов кондензат.

Стигаме абсолютната нула.

Пълната подреденост.

Пълната определеност.

ДРУГОТО ЛИЦЕ НА ЛОРКА

Ако Федерико Гарсия не беше поет, щяхме ли да сме чували за художника Лорка?

Този въпрос не излиза от ума ми, откакто прочетох в биографията му, че бил, освен поет, виртуозен пианист и художник. Пред „художник“ няма определение, но знаем, че е бил в кръга на Салвадор Дали. И, простете, не мога да избягам от словесното изкушение – дали Дали му е дал тласък, за да започне да търси графичното изображение на виденията и терзанията си, можем ли да търсим паралел в техните визуални изяви?

Без съмнение, Лорка не е поет и художник като Тарас Шевченко, при когото е трудно да се даде превес на значимостта и приноса му за някое от двете изкуства, в областта на които твори. Лорка е поет, за когото рисунката е просто онова, което остава след „края на изречението“, което е „отвъд изречението“. Или е нещото, което не може да се изрази с думи.

 

Онези цвят, форма, движение, жест, които остават отвъд посланието и възприятието със своята многозначност.

Цвят и форма виждам в горното изображение, но в следващите – властващи са жестовете. Самотност и безпомощност.

 

 

Изящество и благородна същност, сърдечност, желание за съпричастност.

Приличат на детски рисунки.

Палатки сред пустиня. На преден план човек с увиснали ръце. На пиедестал ли е, или – обесена. Или и двете?! Финият рисунък на палатките контрастира с по-небрежното изпълнение на фигурата.

Същото противопоставяне при следващата рисунка: от една страна е сивият фон, надраскан като че с неуверена, неумела ръка; от друга страна – внимателното изпълнение на фигурата, с нейната вътрешна емоционална неуравновесеност.

Една илюстрация на душевното състояние на своя автор. Личността се абстрахира от средата, само за да събере в себе си противоречията на света вън. Лорка търси обяснение за отчуждението и самотата, за разрива на личността с нейното социално обкръжение

 

И тук виждаме същия жест, дори лицето с неговото изражение на вглъбена от-даденост, зад която прозира страданието на неудовлетвореността.

 

 

Луната подсказва мечтание, а мастилницата върху масата – стремеж към визуално-графично изразяване – чрез думи, щрих, дихание… Но луната е и отчаяние, отдалечаване и липса.

Китарата почва

да плаче.

……………..

Китаро.

Сърце смъртоносно ранено

с пет меча…

 

 

Музиката е част от живота и поезията на Лорка, тя е и негово живописно послания. „Китарата“ – тема и наименование на горното изображение върху килим. 

Музиката е едновременно радост и съзерцание. А темата за самотността остава.

 

 

Намерих в мрежата и ще представя два негови автопортрета. Единият, условно мога да нарека „Човек и природа“; вторият е рисуван през 1929 г., по време на пребиваването на поета в САЩ.

 

 

Видно е агресивното вплитане на елементите на средата в личността. И страданието, и своеобразното единение. Но, докато в първия случай доминиращ е образът, който поглъща, преработва и връща онова, което е получил, то при втория имаме един смазващ личността пейзаж, който изсмуква духовността, но който все пак не е успял да асимилира всички форми и да ги превърне в геометрични линии.

Двойственост, породена и пораждаща сблъсъци на различни нива и в различни плоскости.

Една симбиоза на предходните изображения е следващото – тук имаме едно-временно градът и брегът, и човекът, на кръстопът – между двете стихии – на цивилизацията и природното, или между собственото си вътрешно, неразгадано Аз.

 

 

Двойственост… Но не двуличие. Просто – личността търси своето истинско лице. Или се разпада, или се разраства?! Все едно – това, което се случва е рядко, неестествено, непонятно. И една изплъзваща се ръка, зов за съпричастност, който остава безответен и скрит.

 

 

Това е една закачка, ведрост и страх от потъване. Защото телата са под водата и получават под вълните воали на медуза – с всичките значения и натоварености на думата-понятие. А чайките са горе, далеч в простора, горе…

 

 

Същият раздвоен в същината си образ, но рисунката е различна. Тук фонът е излишен, а акцентът е върху лицата. Само с контур, те са почти разпознаваеми, като портрети.

Вече няма сливане на две лица, на две личности, тук налице е раздвоението.

 

 

Клоунът и неговата маска. Ранимата тъга зад професионалната усмивка. Не, не на клоуна. Обществото изисква от всеки увереност в социалната роля, която му е наложена.

 

 

Но лицемерни ли сме с маска? Или тя е щит, зад който пазим съкровената си същност. Падналата маска. Разкриване на истинското ни лице, или оголване на личността до кост…

 

 

Този път зад маската се крие приятелско лице.

Завършваме разказа си за визуалните опити на Лорка с портрет на Салвадор Дали. Две сложни личности. Едно болезнено приятелство. Или – само голото лице зад маската…

РАЗПАДАНЕ

Събличам кожите си -

голи същности.

Една по една

застават пред мен.

Все по-безволеви,

все по-безструктурни -

разпадане.

Падение,

пропадане.

Не битие,

а спомени, които чезнат

в разкашканата слуз на мозъка.

Останаха ли?

Петна

по безприютна

памет.

 

Ентропията ме изяжда,

разгражда

изтъканото от мен пространство,

понася ме в стрелата-влак на времето

към избеляващия край

на познаваемата същност...

 

И ставам предварителен свидетел

на разпадането на Вселената.

 

***

сред изстрелите –

песен на дрозд…

пърха надеждата

 

РАЗСЛОЕНИ СВЕТОВЕ

Ти облече тялото ми

върху себе си,

обличам дрехите ти –

сняг и свила

е магистралата към теб.

 

Всяка нощ заспивам,

застигат ме незапомнени сънища

и кошмари,

пари

сланата,

в която потъвам –

все по-дълбоко в небитието падам,

пропадам

и търся забрава за изхода.

 

Паралелни Вселени...

Пътищата се разслояват

и не зная по кой вървя.

Само се надявам,

че в небитието си

ти вървиш по всичките

и е все едно по кой ще тръгна,

за да се срещнем.

 

И ми е все едно –

в тази ли,

или във всичките паралелни вселени

разслоените пътища

ще се слеят

в единствения,

който има значение.

***

в замръзнала локва

войнишки ботуш –

лицето на войната

***

Утрото винаги

е разкъсване на целостта

на континуума на времето.

Утрото лепне

от сънища, страх, разцепление.

Утрото…

Ще дойде ли утрото-спасение?!

СЛЕДОБЕДЪТ КЛОНИ КЪМ ЗАЛЕЗ

Следобедът клони към Залез.

Бледнеят цветовете на тревите

и тихичко заспиват в изнемога,

затварят чашки, впиват се в очите ми

и хоризонтът пада.

Светът хищно пълзи, пъпли, протяга безструктурни пръсти

към гърлото и краката ми.

Душа се и падам.

Къде е главата ти, приятелю?

Моята се търкулна в прахта,

очите ми оцъклени гледат небето – като врата.

Вратата на врата ми зее безгърлена, олющена, изплезена,

гола кост стърчи, забита в гръбнака.

А той, гръбнакът ми – настръхнал трънак

върху гладката плът на пустиня е.

Къде е главата ти, приятелю?

Аз взех моята, изтупах я от мръсотията,

оправих й перчема и без да гледам очите си –

завъртях я обратно на шията.

Обратно вървя 

и броя

изтърваните мигове.

Не, не онези, „екзистенциалните“, 

в които живеем завинаги.

А онези,

в които грешим.

Тялото ми, обезмислено крачи напред,

към нови предели, към нови мечти –

счупени мачти

на заседнали кораби /ние нямаме кораби –

небето ръми/.

Зомбирани,

с малтретирани мисли

безоки, безгледни мълчим.

И търчим /по чужди команди/

и търпим /кой до когато отпадне/…

Ти крачиш до мен, стигнал предела си,

и викаш в ухото ми,

а гласът ти е чужд.

Нищо твое няма в теб, приятелю –

пръст при пръст, плът при плът.

Потънал дълбоко в безструктурна паст,

главата се смила далеч от врата ти,

смалила е вече ума, безструктурна власт

засмуква втечненото тяло...

Хелицерите на паяка ти ме болят.

Вадя ги от кожата, която се разпада –

приличат на тръните от гръбнака ми

/но те са си мои – хелицерите на паяка ти ме болят/.

Следвам стъпките ти, приятелю,

стъпвам в тях – но главата ми

си е моя.

Обърната наопаки, гледа назад… и да мога, не мога

да викам с твоя чужд глас.

Свободното слово – онова, което искаме да слушаме

и чакаме да чуем

се лее, като порой смила 

всяко възвишенийце по пътя си

и оставя чисти и гладки следи, по които да крачим,

да грачим

и да пълзим.

Всеобщият хор заличава следите 

на новините,

те не ни интересуват –

искаме да знаем какво ще ни кажат,

че означават…

не фактите,

не случките,

а онова, което онези, които слушаме ще ни кажат, че се крие зад тях.

И ние вярваме,

че нищо не се случва.

Или пък – че идва краят на света.

Не, не – това бе вчера.

А днес – обречени сме: 

да сме все най-зле;

най-бедни,

отритнати,

несретни…

Не, не –

най-зли,

продажни, лицемерни,

подметки нечии,

проводници на чужди интереси…

Вървя до теб, приятелю,

а ти вървиш по мен

и крачките ни смесват се.

И виковете ти фучат в ушите ми.

И недоволството ти е така ужасно истинско

и мое,

така наистина заслужено и чисто…

Но твое ли е,

мое ли е?

Нечие ли е?!

И случва ли се?

Истина ли е,

или една привидност?!

Вървим,

мълвим

мълчим…

Посоката ни – същата.

Ти гледаш все напред, /където ти е казано, че е напред/

аз гледам пътя в крачките зад нас,

където погледът ми пак

събира камъчета-мигове.

А смисълът отдавна е избягал.

Война на истини и полуистини –

студът пълзи по вените,

не ни убива –

със нея свикнали отдавна вече 

сме.

Война на нищо и спасение –

как всичко скучно и банално е,

прежйвяно

и преживяно вечер.

Следобедът клони към Залез.

Бледнеят цветовете на тревите. 

И чакам, Слънцето да падне,

и да го ритам като тлъста мръсна топка,

попила кръв и плът, попила цялата история

на дивите, безмозъчни човечета,

ламтящи само за все повече –

димяща топла кръв и козина…