ПЪТЕКИТЕ ОТ СТЪПКИТЕ МИ

къде ще те гоня?

къде ще те стигна?

тази вселена няма да стигне...

***

самота -

пътеките от стъпките ми

пусти

АГОНИЯТА НА НОЩТА

Агонията на нощта -

светлините се разливат по асфалта,

оранжевоискрящи,

уморени пламъци

попиват в мрака

и тежки облаци от черни сажди

изяждат

дъха на живите заклещени тела.

Пътят назад е променливотруден,

криволичещозаблудени,

уморени,

забуленооблачни,

променени...

Пътеките се разпадат 

под нас,

разплитат,

разпридат

всеки

знак -

съпричастност,

съвършена

разграбеност,

зейнала

паст...

Тихо пада снегът,

закичва с венци

главите на храстите,

буковете се оглеждат

в огледалото на мъглата,

боровете вдигат мигли нагоре

и плачат,

стволовете им се изплезват като езици,

замръзват

и звънят

замръзнали камбани 

бият,

урагани

вият -

снежинката

се превръша в лавина...

Тук съм,

под купчините мокър сняг.

Вървя назад,

назад,

назад...

Стяг след стяг -

задъхана умора

спира

ритъма на сърцето ми,

замира

кръвта ми,

бавно попивам студа...

Бавно умирам

и някъде там,

където битието

пробива тъкънта

на съзнанието ми виждам

дъблокото око на вселената,

която тръгва обратно...

Знам, невъзможно е да се случи Днес.

Знам, днес науката сочи,

че е невъзможно да се случи,

защото Тя се разбягва все по-бързо,

защото енергията на вакуума е по-голяма от плътността й...

Но в оня миг, когато срещнах ръба на битието видях

завръщането на Вселената...

Една дълбока въздишка

един последен акорд

изсвистя от тромпетовидното й тяло...

И започна Сривът.

Тромпетът се превърна в ръкав,

а после във сфера...

И времето хукна назад...

Започна да става 

топло,

и светло

и хубаво...

И Сътворението - все по-близко,

И Апокалипсиса - все по-сигурен...

Колкото повече остаряваш,

толкова повече искаш да догониш бъдещето;

колкото си по-млад,

толкова повече търсиш опората

и романтиката на миналото,

на историята,

истината на произхода...

Но кой иска да извърви обратно своите стъпки?

в шепата ми 

оризово зърно -

началото и краят

ОТВОРИ ВРАТАТА!

Залезът, 

като отсечен лъч,

падна зад стената на Витоша.

Мракът идва отведнъж,

дебне зад прозорците,

промъква се през щорите,

обсебва паралелепипеда на стаята -

стяга примката си през врата ми.

Отвори вратата!

Спаси ме от обесване.

Белите стени светят

с енергията на избягалите си електрони

и изяждат бялото на вратата.

Запечатват ме вътре.

В кутията съм.

Чакам - 

невероятната вероятност

макротялото ми

да пробие стената,

да ме изхвърли там,

където Вселената не ме чака.

Отвори вратата!

Пробий стената.

Нека пребродя всички пътеки,

нека стигна до теб.

ШУМЪТ НЕ ШУМИ

пусто е

климатикът ритмично шуми

няма ме

празна е стаята

вече не виждам дори

декора на живота

вече шумът не шуми

няма ме

и няма значение

дали няма е тишината

дали няма да заспя

и в сънища да отнеса

спомена за нещото, което

можеше да е живот

тихо е

и пръстите 

не търсят клавишите 

буквите цъфтят върху монитора -

черни драскотини върху сняг -

как искам да приличат

на птичешки стъпки,

на разхвърляни съчки,

на следи от смях -

бръчки

върху бялата кожа

на нечие лице

на моето лице

лишено от смях

и от израз

има само очи

и мечта

светлина

затварям клепачи

пак пари гръдта

пак дупката празна

ликува

в ребрата ми

нищо не плува,

в ребрата ми

само трепти 

сгушената ти душа,

тялото, което изгуби,

тайното място за среща,

убежището, 

което

ти обещах

тук съм -

твой пристан,

утеха,

подслон

мен ме няма,

но кеят стои

и те чака

аз съм някъде там,

не се търся,

не ще се догоня -

само ти ще ме стигнеш,

ако можеш,

ако поискаш.

вселената все по-бързо се разбягва

инфлацията изяжда

възможността 

да постигнем

едновременност

затварям очи

и знам, че светът ще изчезне

само гнездото

между ребрата ми чака

да дойдеш

ПЪТИЩАТА НА ЗАЛЕЗА

„По пътя на залязващото слънце“ Александър Александров Дъбнишки върви в тишина и самота и в тази тиха самота отекват стъпките на думите.

Едно лепкаво усещане за обреченост, но и едно очакване за избавление измъчват и едновременно дават надежда на читателя, докато броди по пътеките на залеза… Залезът, който е баща на всички идващи изгреви – това е прякото послание на автора, заявено в импресивното въведение към лиричните изповеди, които следват…

Но има ли в тях изход от кръговрата? Къде свършва Пътят на залязващото слънце?

Или – откъде започва…

Нагнетено до болезненост е началото – всеки стих, всеки щрих рисува отчаянието от пясъка, в който се превръща всеки наш жест – знаците за живот и свободна воля, за радост и стремеж към разбиране на онова, което е било, което е останало от билото, което ще бъде, ако някога е било… Но ако не е?

Години.

Смазани от тежестта си

една над друга,

те се смаляваха в дни…

…

Това е първият прочит. Това е авторовото слово и съхраненото в него.

Светла тъга – странно съчетание, но така го усетих. Още със заглавие – залезът е една светла тъга.

Включените в изданието картини на художничката Юлия Станкова много добре допълват текста, като дават графичен израз на житейското разслоение, закодирано в думите на Александър Алекс. Дъбнишки.

Един различен ракурс  към предмета на нашето изследване, а именно – думите, като основно изразно средство, е възможността те да се прочетат-възприемат и чрез друг език /английски/, при това в авторов превод. Този нов поглед към смисъла и посланието е и още едно докосване до философските прозрения за смисъла на живота и значението на Пътят, като образ и еманация на търсенето; като категория на познанието. Тук важно място заемат и цитатите от Еклесиаста. Те са не просто знаци за авторовата ерудиция и светоусещане. Те са отправни точки за размисъл върху основната тема на произведението, а именно – смисъла на човешкия живот в опозиция на смъртта, но те са и отговори на още непоставени въпроси. Безсмислието на битието, което неизбежно завършва със смърт и стремежът към надвременно осмисляне на житейските дейности – едно болезнено противопоставяне, на което читателят трябва да даде свое собствено разбиране:

Създава погледът света ти,

а с думи свои време го реди.

Така,

до себе си дошъл се питаш

кого в слова да приютиш,

защото

страхлива дреха е плътта,

а пътят – пясък.

Отчуждеността, разбирането за относителност на реалността, която се диктува от личния избор идват на преден план, за да дадат едно лице на избраната самота.

Но книгата казва и друго – звуезичното издание (на български и английски език) на изд. „Фараго“, С., 2021 е осъществено с творческата енергия и усет за красота на думите на Анна Елчинова, редактор на английския текст, на художничката Юлия Станкова и фотографското око на автора Александър Дъбнишки, чиято снимка е използвана в дизайна на корицата – един забележителен екипен труд.

Няма да сгреша ако кажа, че Александър Дъбнишки е един самотен пътешественик във Вселената на духа, който не се бои да погледне в бездната, може би защото във Вселената, която обитава, не е сам.

ЗА "МОРЕТО"

В средата на есента получих като подарък една малка книжка – „Морето“, двуезична антология /български и английски/ с хайку, издание на Българския хайку съюз и изд. „Фараго“, 2021 г.

Съставители и редакционна колегия са Людмила Христова, Зорница Харизанова, Елисавета Шапкарева, Виолета Пенушлиева, Радост-Лилия Рачева, преводачи на английски език – Светла Христова и Зорница Харизанова, редактор на превода е Илияна Стоянова, а илюстрациите и дизайнът на корицата са дело на Детелина Тихолова. Антоанета Николова въвежда читателя в света на хайку с кратък предговор, който поместваме отделно.

В антологията са включени 60 хайджини, членове на БХС и съдържа 120 хайку, разделени от 5 рисунки с туш, изпълнени с техниката суми-е.

При първо четене – пъстроцветие.

Но всъщност – всичко е издържано в двуцветното черно и бяло на туша и хартията и в лазурното и пясъчното на морския бряг.

Авторите дефилират по азбучен ред пред читателя и представят по две свои хайку на български език и в превод на английски. Само няколко срички, няколко уловени мига, или един полъх, картина, изплъзващо се усещане за загуба, или за нагнетено безвремие.

Образност, която ни връща мечтата за лято и свобода, която създава живо пано от жега и бриз, от вълни и залез, от плясък на крила и платна и онази надсетивна гама от детския смях край срутен пясъчен замък до тежката въздишка на грохнал рибар.

Лично за мен бе удоволствие да срещна имената на познати автори – като творци и личности, които често присъстват и на страниците на списанието. Приятно бе и запознанството ми с нови поети, макар и само чрез няколко бегли щриха от тяхната интерпретация на безбрежната тема „море“. (Тях ще представим в отделна публикация.)

Мозайка – това е може би първата асоциация, която правим, когато става дума за антологии и сборници. А може би също – смес, сплав – от творци и творби.

Книжката, която държа в ръцете си, е нещо различно. Тя е единна – не само в своето послание, но и като естетика и усет към съвършеното, към онова състояние на безметежност, което свързваме с представата за море и което, без да изпадаме в медитация, ни доближава до нирвана. Без съмнение, постижението е на редакционната колегия при подбора на всяко конкретно хайку. Но нека читателят не мисли, че с тези думи определям антологията като монолитно-еднообразна, т. е. монолитно-скучна.

Напротив. При подбора всеки автор е представен с по две резониращи тристишия. Това, заедно с английския превод, създава ярко изображение на поетичната индивидуалност и чувствителност на твореца, като гради отделен свят, в който можем да останем толкова дълго, колкото е нужно, за да наситим носталгията си към безбрежие. В този смисъл антологията може да бъде оприличена на замък с общ архитектурен стил и различни помещения, подредени според вкуса на всеки обитател.

Разходката в този замък е едно незабравимо, вълнуващо, изпълващо със светлина преживяване.

Ще спра дотук. Няма да правя дисекция на това преживяване, нито ще го обременявам с коментари и определения.

Колкото по-дълго чета хайку, толкова по-дълбоко потъвам в поетиката и естетиката на това изкуство, във философията, която му дава своите сокове и основа. И усещането ми за просветление, за разбиране се усилва, става болезнено.

Тогава започвам да ловя мигове, които да препарирам върху листа.

Тогава идва и разривът между това –

да знаеш и да разбираш – защото подсъзнанието знае, но умът не разбира… Или е обратното?!

Отново започвам да търся теорията на хайку. А да търсиш теория за писане, четене, тълкуване; за знаене на това какво е хайку е неблагодарна дейност.  Опитът ми, вече повече от трийсетгодишен показва, че доникъде не се стига. Може би, защото когато се опитаме да обясним хайку, ние го губим.

Ето защо ще кажа само – приятно четене! И нека „Морето“ ви заплени така, както заплени мен…

 

 

КАДИФЕ

Нощта е пълна с кадифе -

кадифе от мрак,

от тиха болка,

която се просмуква надълбоко,

бълбука някъде

в гъргорещото гърло,

а после става тихо,

тихо

и само 

ехото

от липсващите удари 

на кръвта в китката ти

ме удря

като плесница.

Да можех да сложа

плащеницата

на покаянието,

на страданието,

та угризението...

Да можех да пусна

плъховете на скръбта

да изгризат онова,

което остана

и не остана

н кухата

гръд...

Там само гръдната ми кост

стърчи като копие,

на което

искам да увисна -

разкъсано знаме

от последната битка.

Тя винаги е изгубена.

Кадифе от мъртви победи,

меко, като разложена плът.

Кадифе - като изгубена ласка.

Не можеш да останеш при мен,

знам,

времето ни изтече.

Изгубих ритъма на дъха ти,

потта потече

като сълза...

Не можеш да останеш с мен -

не го искам.

Остани в мен -

влез в бойното поле на гърдите ми,

притаи се зад хълма на някоя кост,

завий се с бялата пяна на дроба ми...

Опитай се да заспиш,

да се стоплиш със сънищата ми за теб

и за мен,

онези,

от времето,

когато скитахме боси

по парещото поле на поезията,

от времето,

когато с трясък отвори в краката ми

бездната на света

и ме блъсна в нея.

Имах само спасителното въже

на твоята вяра в мен.

Не паднах.

Още летя -

някъде между измеренията;

още чакам сблъсъка

с реалността на битието.

Държиш ме - 

с паяжинната нишка,

която изплете за мен -

онази, която ме държи за звездите.

Остани в мен.

Реалността не ни е нужна.

Всичко е в нас, 

вътре в нас.

Отдавна сме чужди

на тази Вселена.

Чувам ехото на пулса ти,

бълбука като извор

и капе по напуканите ми устни.

Колко суха е пустинята в мен -

кадифе.

СЛЪНЧЕВ ВЯТЪР СИ

 Нощта заспива,

мракът лепне върху всяко вдишване,

тежи похлупакът на дома,

и търся в тихите въздишки

на тръбите

изгубеното ти дихание.

Сърцето ми бие послушно,

остава в правото си русло -

дори когато се препъва

не заспива

и не умирам,

затрупана с безброй 

сбогувания в рими.

Нощта засипва

вятъра, люлеещ

падащите уморени листи.

И утрото ще дойде пожълтяло -

потънало в мъгла,

без изгрев.

И капчици слана

ще са наболи клоните,

като едно напомняне за зима,

а после ще потичат като като дъжд.

Не искам:

сълзите на дъдж 

да душат душата ми;

като кучета да душат следата на скръбта;

не искам страха да движи ръката ми;

не искам щрихите на ужаса и безнадеждността

да рисуват лицето ти,

нито живота ми без лицето ти;

не искам стряхата на бездвижните ми гърди

да бъде бариерата ти...

Ти трябва да летиш,

да се слееш със стихиите,

да бъдеш въздух

и вода

и огън

и земя,

да поникнеш в облаците

и да се превърнеш в буря,

да бъдеш светкавицата,

която разсича простора,

да бъдеш клокочеща река,

бушуващ океан

и дълбини,

които раждат безхлорофилна флора...

Заслужи свободата си -

да заспиш под дъжда

на звездите...

да станеш полярно сияние

и да продължиш -

слънчев вятър си.

Заслужих ли свободата си -

да заспя под дъжда

на миглите си

и да се срещнем

в съня си?

Ти бягаш в съня ми, зная.

И се топлиш, завита с плътта ми.

И всяка клетка е наша,

колко много затвори.

Не затваряй очи,

ако искаш да останеш в моето измерение -

отвори широко моите и гледай света ни през тях...

Ако можеш,

гледай грозното;

ако можеш -

избягай,

стани част от звезда,

потъни в някоя

сингулярност...

Аз съм тук,

ще си тананикам адажиото на Албинони

и ще те чакам...