понеделник, 20 декември 2021 г.

ШУМЪТ НЕ ШУМИ

пусто е

климатикът ритмично шуми

няма ме

празна е стаята

вече не виждам дори

декора на живота

вече шумът не шуми


няма ме

и няма значение

дали няма е тишината

дали няма да заспя

и в сънища да отнеса

спомена за нещото, което

можеше да е живот


тихо е

и пръстите 

не търсят клавишите 

буквите цъфтят върху монитора -

черни драскотини върху сняг -

как искам да приличат

на птичешки стъпки,

на разхвърляни съчки,

на следи от смях -

бръчки

върху бялата кожа

на нечие лице


на моето лице

лишено от смях

и от израз

има само очи

и мечта


светлина


затварям клепачи

пак пари гръдта

пак дупката празна

ликува

в ребрата ми

нищо не плува,

в ребрата ми

само трепти 

сгушената ти душа,

тялото, което изгуби,

тайното място за среща,

убежището, 

което

ти обещах

тук съм -

твой пристан,

утеха,

подслон


мен ме няма,

но кеят стои

и те чака


аз съм някъде там,

не се търся,

не ще се догоня -

само ти ще ме стигнеш,

ако можеш,

ако поискаш.


вселената все по-бързо се разбягва

инфлацията изяжда

възможността 

да постигнем

едновременност


затварям очи

и знам, че светът ще изчезне

само гнездото

между ребрата ми чака

да дойдеш

сряда, 15 декември 2021 г.

ПЪТИЩАТА НА ЗАЛЕЗА

„По пътя на залязващото слънце“ Александър Александров Дъбнишки върви в тишина и самота и в тази тиха самота отекват стъпките на думите.

Едно лепкаво усещане за обреченост, но и едно очакване за избавление измъчват и едновременно дават надежда на читателя, докато броди по пътеките на залеза… Залезът, който е баща на всички идващи изгреви – това е прякото послание на автора, заявено в импресивното въведение към лиричните изповеди, които следват…

Но има ли в тях изход от кръговрата? Къде свършва Пътят на залязващото слънце?

Или – откъде започва…

Нагнетено до болезненост е началото – всеки стих, всеки щрих рисува отчаянието от пясъка, в който се превръща всеки наш жест – знаците за живот и свободна воля, за радост и стремеж към разбиране на онова, което е било, което е останало от билото, което ще бъде, ако някога е било… Но ако не е?

Години.

Смазани от тежестта си

една над друга,

те се смаляваха в дни…

Това е първият прочит. Това е авторовото слово и съхраненото в него.

Светла тъга – странно съчетание, но така го усетих. Още със заглавие – залезът е една светла тъга.

Включените в изданието картини на художничката Юлия Станкова много добре допълват текста, като дават графичен израз на житейското разслоение, закодирано в думите на Александър Алекс. Дъбнишки.

Един различен ракурс  към предмета на нашето изследване, а именно – думите, като основно изразно средство, е възможността те да се прочетат-възприемат и чрез друг език /английски/, при това в авторов превод. Този нов поглед към смисъла и посланието е и още едно докосване до философските прозрения за смисъла на живота и значението на Пътят, като образ и еманация на търсенето; като категория на познанието. Тук важно място заемат и цитатите от Еклесиаста. Те са не просто знаци за авторовата ерудиция и светоусещане. Те са отправни точки за размисъл върху основната тема на произведението, а именно – смисъла на човешкия живот в опозиция на смъртта, но те са и отговори на още непоставени въпроси. Безсмислието на битието, което неизбежно завършва със смърт и стремежът към надвременно осмисляне на житейските дейности – едно болезнено противопоставяне, на което читателят трябва да даде свое собствено разбиране:

Създава погледът света ти,

а с думи свои време го реди.

Така,

до себе си дошъл се питаш

кого в слова да приютиш,

защото

страхлива дреха е плътта,

а пътят – пясък.

Отчуждеността, разбирането за относителност на реалността, която се диктува от личния избор идват на преден план, за да дадат едно лице на избраната самота.

Но книгата казва и друго – звуезичното издание (на български и английски език) на изд. „Фараго“, С., 2021 е осъществено с творческата енергия и усет за красота на думите на Анна Елчинова, редактор на английския текст, на художничката Юлия Станкова и фотографското око на автора Александър Дъбнишки, чиято снимка е използвана в дизайна на корицата – един забележителен екипен труд.

Няма да сгреша ако кажа, че Александър Дъбнишки е един самотен пътешественик във Вселената на духа, който не се бои да погледне в бездната, може би защото във Вселената, която обитава, не е сам.


сряда, 24 ноември 2021 г.

ЗА "МОРЕТО"

В средата на есента получих като подарък една малка книжка – „Морето“, двуезична антология /български и английски/ с хайку, издание на Българския хайку съюз и изд. „Фараго“, 2021 г.

Съставители и редакционна колегия са Людмила Христова, Зорница Харизанова, Елисавета Шапкарева, Виолета Пенушлиева, Радост-Лилия Рачева, преводачи на английски език – Светла Христова и Зорница Харизанова, редактор на превода е Илияна Стоянова, а илюстрациите и дизайнът на корицата са дело на Детелина Тихолова. Антоанета Николова въвежда читателя в света на хайку с кратък предговор, който поместваме отделно.

В антологията са включени 60 хайджини, членове на БХС и съдържа 120 хайку, разделени от 5 рисунки с туш, изпълнени с техниката суми-е.

При първо четене – пъстроцветие.

Но всъщност – всичко е издържано в двуцветното черно и бяло на туша и хартията и в лазурното и пясъчното на морския бряг.

Авторите дефилират по азбучен ред пред читателя и представят по две свои хайку на български език и в превод на английски. Само няколко срички, няколко уловени мига, или един полъх, картина, изплъзващо се усещане за загуба, или за нагнетено безвремие.

Образност, която ни връща мечтата за лято и свобода, която създава живо пано от жега и бриз, от вълни и залез, от плясък на крила и платна и онази надсетивна гама от детския смях край срутен пясъчен замък до тежката въздишка на грохнал рибар.

Лично за мен бе удоволствие да срещна имената на познати автори – като творци и личности, които често присъстват и на страниците на списанието. Приятно бе и запознанството ми с нови поети, макар и само чрез няколко бегли щриха от тяхната интерпретация на безбрежната тема „море“. (Тях ще представим в отделна публикация.)

Мозайка – това е може би първата асоциация, която правим, когато става дума за антологии и сборници. А може би също – смес, сплав – от творци и творби.

Книжката, която държа в ръцете си, е нещо различно. Тя е единна – не само в своето послание, но и като естетика и усет към съвършеното, към онова състояние на безметежност, което свързваме с представата за море и което, без да изпадаме в медитация, ни доближава до нирвана. Без съмнение, постижението е на редакционната колегия при подбора на всяко конкретно хайку. Но нека читателят не мисли, че с тези думи определям антологията като монолитно-еднообразна, т. е. монолитно-скучна.

Напротив. При подбора всеки автор е представен с по две резониращи тристишия. Това, заедно с английския превод, създава ярко изображение на поетичната индивидуалност и чувствителност на твореца, като гради отделен свят, в който можем да останем толкова дълго, колкото е нужно, за да наситим носталгията си към безбрежие. В този смисъл антологията може да бъде оприличена на замък с общ архитектурен стил и различни помещения, подредени според вкуса на всеки обитател.

Разходката в този замък е едно незабравимо, вълнуващо, изпълващо със светлина преживяване.

Ще спра дотук. Няма да правя дисекция на това преживяване, нито ще го обременявам с коментари и определения.

Колкото по-дълго чета хайку, толкова по-дълбоко потъвам в поетиката и естетиката на това изкуство, във философията, която му дава своите сокове и основа. И усещането ми за просветление, за разбиране се усилва, става болезнено.

Тогава започвам да ловя мигове, които да препарирам върху листа.

Тогава идва и разривът между това –

да знаеш и да разбираш – защото подсъзнанието знае, но умът не разбира… Или е обратното?!

Отново започвам да търся теорията на хайку. А да търсиш теория за писане, четене, тълкуване; за знаене на това какво е хайку е неблагодарна дейност.  Опитът ми, вече повече от трийсетгодишен показва, че доникъде не се стига. Може би, защото когато се опитаме да обясним хайку, ние го губим.

Ето защо ще кажа само – приятно четене! И нека „Морето“ ви заплени така, както заплени мен…

 

 

четвъртък, 11 ноември 2021 г.

КАДИФЕ

Нощта е пълна с кадифе -

кадифе от мрак,

от тиха болка,

която се просмуква надълбоко,

бълбука някъде

в гъргорещото гърло,

а после става тихо,

тихо

и само 

ехото

от липсващите удари 

на кръвта в китката ти

ме удря

като плесница.


Да можех да сложа

плащеницата

на покаянието,

на страданието,

та угризението...

Да можех да пусна

плъховете на скръбта

да изгризат онова,

което остана

и не остана

н кухата

гръд...


Там само гръдната ми кост

стърчи като копие,

на което

искам да увисна -

разкъсано знаме

от последната битка.

Тя винаги е изгубена.

Кадифе от мъртви победи,

меко, като разложена плът.

Кадифе - като изгубена ласка.


Не можеш да останеш при мен,

знам,

времето ни изтече.

Изгубих ритъма на дъха ти,

потта потече

като сълза...

Не можеш да останеш с мен -

не го искам.


Остани в мен -

влез в бойното поле на гърдите ми,

притаи се зад хълма на някоя кост,

завий се с бялата пяна на дроба ми...

Опитай се да заспиш,

да се стоплиш със сънищата ми за теб

и за мен,

онези,

от времето,

когато скитахме боси

по парещото поле на поезията,

от времето,

когато с трясък отвори в краката ми

бездната на света

и ме блъсна в нея.

Имах само спасителното въже

на твоята вяра в мен.

Не паднах.

Още летя -

някъде между измеренията;

още чакам сблъсъка

с реалността на битието.

Държиш ме - 

с паяжинната нишка,

която изплете за мен -

онази, която ме държи за звездите.


Остани в мен.

Реалността не ни е нужна.

Всичко е в нас, 

вътре в нас.


Отдавна сме чужди

на тази Вселена.

Чувам ехото на пулса ти,

бълбука като извор

и капе по напуканите ми устни.


Колко суха е пустинята в мен -

кадифе.

сряда, 3 ноември 2021 г.

СЛЪНЧЕВ ВЯТЪР СИ

 Нощта заспива,

мракът лепне върху всяко вдишване,

тежи похлупакът на дома,

и търся в тихите въздишки

на тръбите

изгубеното ти дихание.

Сърцето ми бие послушно,

остава в правото си русло -

дори когато се препъва

не заспива

и не умирам,

затрупана с безброй 

сбогувания в рими.

Нощта засипва

вятъра, люлеещ

падащите уморени листи.

И утрото ще дойде пожълтяло -

потънало в мъгла,

без изгрев.

И капчици слана

ще са наболи клоните,

като едно напомняне за зима,

а после ще потичат като като дъжд.

Не искам:

сълзите на дъдж 

да душат душата ми;

като кучета да душат следата на скръбта;

не искам страха да движи ръката ми;

не искам щрихите на ужаса и безнадеждността

да рисуват лицето ти,

нито живота ми без лицето ти;

не искам стряхата на бездвижните ми гърди

да бъде бариерата ти...

Ти трябва да летиш,

да се слееш със стихиите,

да бъдеш въздух

и вода

и огън

и земя,

да поникнеш в облаците

и да се превърнеш в буря,

да бъдеш светкавицата,

която разсича простора,

да бъдеш клокочеща река,

бушуващ океан

и дълбини,

които раждат безхлорофилна флора...

Заслужи свободата си -

да заспиш под дъжда

на звездите...

да станеш полярно сияние

и да продължиш -

слънчев вятър си.

Заслужих ли свободата си -

да заспя под дъжда

на миглите си

и да се срещнем

в съня си?


Ти бягаш в съня ми, зная.

И се топлиш, завита с плътта ми.

И всяка клетка е наша,

колко много затвори.

Не затваряй очи,

ако искаш да останеш в моето измерение -

отвори широко моите и гледай света ни през тях...


Ако можеш,

гледай грозното;

ако можеш -

избягай,

стани част от звезда,

потъни в някоя

сингулярност...


Аз съм тук,

ще си тананикам адажиото на Албинони

и ще те чакам...

четвъртък, 5 август 2021 г.

ПЕПЕЛ В ОЧИТЕ

Пепел в очите.

Фучат климатиците

и капят в олуците.

Тихи са птиците

и те

пият влагата на сухите

листа, миризмите

на пръст, изхабените

рози, празните

цветя и техните

несбъднати размножения - те

пак пият звъна

на 

безнадеждна

вълна -

онази вълна,

пълна

с очакване, с празна

черупка 

в дланта

дупка

в главата 

чупка

в лъкатушната

пътека

на миговете -

разхвърляни

камъчета, които гоним,

събираме,

и мислим, че ни водят към

сбъднати желания...


Пепел в очите

след дни отчаяние.

Пак чакаме

някой друг да реши 

накъде ще 

върви обрулената нация.

Как се надяваме,

как страдаме,

как искаме

да влезем в кожите

на онези, които избрахме,

на които вярвахме,

на които искаме да вярваме...


Колко умора,

прах по стъклата

на затворените прозорци,

зад които забравихме да гледаме;

зад които не искаме да погледнем.

Прах по листата

на изсъхналите цветя -

икебани някакви захвърлени,

остатъци от несбъднали се празници

празни

остават вазите,

в които може да се налее вода

мразя всички откъснати живи цветя,

кихам в прахта на живота си

все по-навътре потъвам,

все по-далеч от прозорците,

зад които прозира

силуета

на суетата.


Как исках да ги отворя широко,

как исках да зазвъня -

като опъната струна на вятъра.

Как исках - звука

на вибрацията ми да руши,

да взривява

доволството

и апатията,

примирението

и слепотата на мисленето...

Ах, как исках - 

струната ми да зазвъни,

да завибрира в резонанса на Вселената...

Как исках -

всички злини

да заличи

и да започнем начисто...


Но защо никой не иска гласа 

на собствената си струна?

Защо толкова лесно го предаваме

на всеки нов вожд?

събота, 31 юли 2021 г.

КРЪСТОПЪТ НА СЪНИЩА

 На Рени Васева и нейния герой Вартоломей

Катеря се
по каменното гърло
на кладенец,
дълбоко впит
в пръстта
на свят безумен,
безпределно
беден
и изгубен
в стряскащата върволица
на паралелните Вселени.

Излизам
от мрачната утроба на Земята
през здрача
на мъглива вечер,
в измръзнали пътеки
крача
и бавно се провирам
към кръстопътя ти,
човече!

Попивам във съня ти,
разпъвам
продраната си кожа,
събрала капки
от кръвта ми –
пътеки правя
и те водя,
не изоставай,
стъпвай в стъпките ми,
дремещи човеко,
така душата си
ще изведеш
от всички
лабиринти
на ума си.

Ще стъпваш
здраво
по грапавата плът
на своя друм от пясък,
ще се катериш
по каменната твърд
на своя кладенец
от бездни и съмнения.
И ще празнуваш
утрото на Черно слънце
и изгрева
на Долната Луна…

Кръстопът на сънищата - художник Габриела Цанева
„Кръстопът на сънищата“ – текст и картина – Габрила Цанева

Ще се разграждаш,
ще градиш,
ще губиш
и намираш…
И ще избягаш
най-накрая
от впряга
на себичността си.

Потъвай с мен
дълбоко във гората,
сенките ще шепнат,
дърветата й пак
ще се огъват и ще светят,
ще имаш всички избори
и ключове към бродни светове –
ти само пожелай
да следваш пътя на съня ни…

петък, 30 юли 2021 г.

ЗА "ИСТОРИИТЕ НА ВАРТОЛОМЕЙ" НА РЕНИ ВАСЕВА

Сборникът с разкази „Историите на Вартоломей“ е първата белетристична книга на поетесата Рени Васева. След четири успешни стихосбирки – дебютната „Погледи“, спечелила голямата награда на издателство „Многоточие“ за 2018 г. и издадена същата година като награда за автора, последвалата „Очите на града“ на същото издателство /2019 г./ и невероятно богатите като съдържание, поетика, образност и послания „Сътворения“ и „Денонощия“, които издателство gabriell-e-lit има честта да осъществи като електронни и печатни издания през 2019 г. и 2020 г., днес авторката поднася на читателя събраните разкази за житието на един колкото приказен, толкова и реален персонаж, станал вече любим герой на публиката – таласъмът Вартоломей. Роден в кладенец, той обитава изоставените къщи на едно умиращо село и си говори с дърветата, сенките, самодивите и онези човеци, които го виждат или усещат… И ни разказва истории от двестагодишния си живот.

Лично за мен, Вартоломей стана повод да се върна към българската фолклорна традиция, да потърся изворите, вдъхновили автора и родили този сборник. Легенди и предания, поверия и суеверия, приказна и песенна традиция... И оживя онова богатство на детския фантастичен свят, на приказните герои, останали в паметта затрупани, избелели и изместени от анлоезичните фентъзи романи и холивудски филмови продукции, компютърни игри и комикси, базирани на класическите образци на фентъзи жанра, основан от своя страна на скандинавски митове, ирландски саги и келтските епоси. Получи дух и плът и стана декор за едно пътешествие, колкото въображаемо, толкова и реално. Но не онова пътешествие, нужно за развитието на фентъзи сюжета, защото тук събитията се случват в статичния свят на дните ни, а пътешествието е навътре към същностите ни, към моралните категории на доброто и злото, към устойчивостта и способността да анализираме и променяме битието.

В „Историите на Вартоломей” фолклорният елемент и изплъзващото се битие са сплав, в която рефлектират многопластовите проблеми на съвремието – обществени и лични, нравствени, психологически, исторически… Рени Васева не гради фантастичен свят, в който да разположи героите си – те действат в нашия свят. Те са повода да погледнем лицето на собствения си живот. Тук няма да намерите следи от „средната земя”, нито от „колелото на времето” или „дисковия свят” – тук няма хумор или пародия, копиране или прекрояване на нещо познато. Бихме могли да търсим паралел с магическия реализъм, поне на теория някои от разказите напълно се вместват в определението, но не бих ги нарекла и така.

Защо „Историите на Вартоломей” са толкова въздействащи? Дали не именно защото са сбор от разкази, във всеки от които можем да намерим път към себе си, а не роман, разказващ една чужда съдба? Свързващото звено е налице; читателят „влиза в кожата” на протагониста, идентифицира се с него, приема гледната му точка за своя и проследява житейските му пътеки, които го събират, сблъскват или поставят в ролята на зрител или водач.

Да. Ще следвате стъпките на Вартоломей, за да държите ръката на умиращ в самота старец, за да освободите от страховете му малтретирано дете, за да усетите бездушието, царящо в душата на Големия град... и накрая – да се прекръстите, макар да не вярвате, макар да рискувате безсмъртието си, защото той, мъртвият, е вярвал и има нужда от вашия знак.

И може би ще се разтворите в лъчите на изгрева, и може би ще последвате космическите пътешественици и ще попитате като тях – „Защо този толкова красив свят е толкова празен, толкова умиращ, когато е пълен с живот”...

Една книга, която не дава отговори, която не задава въпроси, но която дълбае просеки и сее пътища…

„Историите на Вартоломей” съдържа 41 разказа, в 31 от които главно действащо лице, но не винаги разказвач е Вартоломей, девет са „Писма до Вартоломей”, а последният, „Аварийно кацане”, може да се разглежда и като епилог, и като мост към следващо развитие – както в сюжетно отношение, така и в жанрово.

Рени Васева е убедена, че ще има още истории на Вартоломей – „Вартоломей е моята връзка със селото и града”, споделя тя, и допълва, че й се пише за него, може би защото поезията е само един от инструментите, с които може да се открие красивото и да се поправи грозното, но гласът на прозата е онова, което хората по-лесно разбират и обичат. И още, споделя тя – „Разказите за него трябва да излязат в издателство gabriell-e-lit, защото в списание „Картини с думи и багри” за пръв път се приюти Вартоломей...

И ние сме щастливи, че имаме възможност да осъществим книгата като електронно издание в двата популярни формата .pdf и .epub, а по-късно – защо не, и като допълнено печатно издание.

Да пожелаем на автора и неговия герой Вартоломей лек път към читателя!