Дъждът целува стъклата
на всички заспали прозорци -
цикадите плачат
далеч
от площадния шум.
Кой ще избърше
мокрите бузи на сградите?
Кой ще пусне сешоара
на вятъра -
да се разпухят
косите на тревите
и перчемите на боровете...
да се разпукат
латексовите маски на фасадите,
да се оголят лицата им...
"Маските" ли казах?
Ние сме Маските
и оголване няма..
Хипнотизиращият
марш
на денонощията
отеква
в черепната ми кутия
и с равния си
ритъм
ме изглажда;
разгражда
безпощадно
същността ми
и ме разпилява...
Утаявам се
по слепоочията ти -
аз съм капката пот,
която попива в косите ти
и ги прави с вкус на море;
аз съм вятърът,
който свири в рапаните
на ушите ти,
за да ти върне морето;
оня лъч съм,
който позлати миглите ти
и те накара
да се усмихнеш...
Утаявам се
по килима,
върху който ще стъпваш -
и правя цветовете на
калдаръмчетата още по-цветни,
и правя връхчетата на
тревите още по-зелени,
и бодлите на
розите още по-остри,
и аромата на
цветовете им още по-вкусен -
опиянявам пчелите,
които ще направят
меда за теб още по-сладък -
ще го опиташ ли?
Затварям очи
и изчезвам
във въздуха,
който вдишваш -
всъщност,
изчезвам ли?
Хипнотизиращият
марш
на денонощията
ни убива
и ни превръща
в спомен...
Заспивам върху ръцете ти,
сърцето ти пулсира в моите -
неравномерният му ритъм
боде пръстите ми -
прегръщам
таралежи...
Защо лятото си отива,
защо умората те превръща
в плевел,
който не мога да изтръгна,
който не мога да подрежа...
Цветята на лятото се разпиляват -
цъфтят очите ти,
полудели глухарчета;
цъфтят пак в жълто -
есенни минзухари -
свещи в полето -
очите ти светят в зелено -
пролет си,
пак пролет си,
когато лятото си отива...
Дъждът,
неканен гост,
слепи прахта по тротоарите...
Слепи са пръстите ми,
с които бърша строшените
камъни на спомените
си
за белите плочи на калдаръмите
за прашните сенки под кестените
за залеза,
който пада като капка кръв,
за изгрева,
който не помня,
защото го мечтая,
за теб
потънал в мълчанието си,
за мен.
Дъждът,
неканен гост,
изми сплъстените треви на лятото,
разреса косите на реките,
пулсира върху кожата на земята -
неканен гост,
който всички
чакат...
отбрулени листи
стържат с шум на стари тетрадки
върху пясъка
звездите падат
от дупките на небето –
оглеждат се в окото
на птица,
издъхнала от жажда…
гласът на щурците
изтля
само млада трева
през стърнищата никне
Нощем,
когато щурците шумят -
като водопади,
когато не искам да виждам звезди
и затварям очи
дишам,
въздухът в гърлото ми свисти -
не се обичам,
искам да изчегъртам лицето си,
да се скрия зад челото си -
като зад стена,
като зад барикада,
която не искам вече да браня…
Нощем,
когато щурците вият -
като сирени -
искам -
да налея восък в ушите си
и да не чувам повече писъци…
Писъкът,
на умиращите от жажда щурци,
писъкът на тревите,
писъкът ти -
оня,
който мълчиш…
Него искам да отключа;
искам да пребродя
клокочещите сълзи,
искам -
коленете ми да кървят,
докато вървя по бързеите нагоре…
Заспивам над тялото ти -
тежка съм, като зима…
Ръцете ми са изтръпнали
от предчувствие за студ и вихър,
зъбите ми тракат - неудържимо…
Заспивам над коленете ти,
подути и гладки са,
хладки,
като коприна…
Заспивам в лятото,
август е,
август е…
суша и пясък остава
а ти си солена на вкус,
солена си,
като морето,
като русалка си -
неспособна да стъпва на сушата -
върху напуканата почва
с полените…
и кихаш срещу слънцето,
текат сълзи от очите ти
и си солена на вкус,
като русалка си…
пясък на плажа…
Получих ръкописа на шестнадесетата стихосбирка на Тодор Билчев в началото на лятото, когато изглеждаше, че пандемията отминава и животът се завръща към нормалността, т. е. към онази банална безпаметност на дните, позната ни от последните десетина години …
Пандемията не отмина – отново сложихме маските, но този път маските вече не бяха намордници…
Не се учудих, че още с първите стихове авторът въвежда темата за пандемията. Явно, не е възможно изкуството да отмине това световно явление, породило недоумение, сепване, страх, подсъзнателна съпротива да се приеме реалността – както умерената опасност от зараза и възможност за тежки последствия, така и умишлено дирижираното нагнетяване на истерия, довели до тотална промяна в ежедневието и поведенческите нагласи на индивидите като клетки и обществото като цялостен организъм.
Онова, което ме впечатли в ръкописа, бе усещането, че сатиричното начало при Тодор Билчев все повече взема връх над лиричното, а умението му да се надсмива /кога добродушно, кога по-бодливо/ над лирическия Аз и над читателя ми допадна и ме накара да се смея... Е, да, то беше смях през сълзи, но по-добре в сълзите на живота да има и малко смях…
Стихосбирката е структурирана в три неравни раздела „Извънредно положение“ /28 стихотворения/, „Извънредните“ /13 стихотворения/ и „Извън реда – безадресно“ /70 стихотворения/ и макар заглавията сами по себе си да внушава „извънредност“, то съдържанието и тематиката на отделните творби, особено от третата част, е разнообразно и често следва своя ритъм - пулсиращ, жив лиризъм – далечен и чужд на апокалиптичните заклинания, обмиващи мозъците ни в тон с извънредния световен ред, предизвикан от вездесъщия, изпълзяващ от всички канали за информация Covid-19.
Авторът определя като сатира само първата част на стихосбирката, а следващите две като лирика, каквото е и основното звучене на останалите му стихосбирки. Факт е, обаче, че повечето литературни конкурси, които е печелил Тодор Билчев, са за хумор и сатира и този сатиричен „дух в бутилка“ избликва от всеки ред и строфа на настоящата поетична книга…
Не, не се чете лесно „Водопой за кръвопийци“. Стихосложението често се сменя – като графика на кардиограма, ритъмът е неравномерен - понякога спъващ, понякога побутващ, подканящ… Твърде много горчивина и житейска тъга, но и ведрост, улавяне на мига…
Усещането, че надничаме зад рамото на автора и четем заедно неговия дневник е още по-осезателно, сравнено с други поетични книги на Тодор Билчев и това чувство идва не от датирането на отделните стихотворения, а по-скоро от общото преживяване на световната криза…
Противно на очакваното, стихосбирката не е конструирана хронологично и именно датирането на произведенията ни показва това. И – противно на очакваното, авторът не ни води по апокалиптичния път към „края на света“, а ни връща към нормалността на празничността, на традицията, на намереното спасение в „святата нощ“ и в устоите на природата и природния кръговрат. Един сложен замисъл за развитието на лирическата личност на поета и своеобразното повествование на неговите преживявания, търсения и открития през лабиринтите на времето, което в тази книга не е линейно, и дава възможност на автор и читател да бродят и търсят в повече от едно измерение.
д-р Габриела Цанева, редактор и издател
