СТРАХ ОТ ПАДАНЕ

 отбрулени листи

стържат с шум на стари тетрадки
върху пясъка

звездите падат
от дупките на небето –
оглеждат се в окото
на птица,
издъхнала от жажда…

гласът на щурците
изтля

само млада трева
през стърнищата никне

НОЩЕМ

 Нощем,

когато щурците шумят -
като водопади,
когато не искам да виждам звезди
и затварям очи
дишам,
въздухът в гърлото ми свисти -
не се обичам,
искам да изчегъртам лицето си,
да се скрия зад челото си -
като зад стена,
като зад барикада,
която не искам вече да браня…

Нощем,
когато щурците вият -
като сирени -
искам -
да налея восък в ушите си
и да не чувам повече писъци…

Писъкът,
на умиращите от жажда щурци,
писъкът на тревите,
писъкът ти -
оня,
който мълчиш…
Него искам да отключа;
искам да пребродя
клокочещите сълзи,
искам -
коленете ми да кървят,
докато вървя по бързеите нагоре…

ЗАСПИВАМ НАД ТЯЛОТО ТИ

Заспивам над тялото ти -

тежка съм, като зима…
Ръцете ми са изтръпнали
от предчувствие за студ и вихър,
зъбите ми тракат - неудържимо…
Заспивам над коленете ти,
подути и гладки са,
хладки,
като коприна…
Заспивам в лятото,
август е,
август е…
суша и пясък остава

а ти си солена на вкус,
солена си,
като морето,
като русалка си -
неспособна да стъпва на сушата -
върху напуканата почва
с полените…
и кихаш срещу слънцето,
текат сълзи от очите ти
и си солена на вкус,
като русалка си…
пясък на плажа…

ЗА ВОДОПОЯ И КРЪВОПИЙЦИТЕ

 

ЗА ВОДОПОЯ И КРЪВОПИЙЦИТЕ - рецензия за стихосбирката "Водопой за кръвопийци" на Тодор Билчев

Получих ръкописа на шестнадесетата стихосбирка на Тодор Билчев в началото на лятото, когато изглеждаше, че пандемията отминава и животът се завръща към нормалността, т. е. към онази банална безпаметност на дните, позната ни от последните десетина години …

Пандемията не отмина – отново сложихме маските, но този път маските вече не бяха намордници…

Не се учудих, че още с първите стихове авторът въвежда темата за пандемията. Явно, не е възможно изкуството да отмине това световно явление, породило недоумение, сепване, страх, подсъзнателна съпротива да се приеме реалността – както умерената опасност от зараза и възможност за тежки последствия, така и умишлено дирижираното нагнетяване на истерия, довели до тотална промяна в ежедневието и поведенческите нагласи на индивидите като клетки и обществото като цялостен организъм.

Онова, което ме впечатли в ръкописа, бе усещането, че сатиричното начало при Тодор Билчев все повече взема връх над лиричното, а умението му да се надсмива /кога добродушно, кога по-бодливо/ над лирическия Аз и над читателя ми допадна и ме накара да се смея... Е, да, то беше смях през сълзи, но по-добре в сълзите на живота да има и малко смях…

Стихосбирката е структурирана в три неравни раздела „Извънредно положение“ /28 стихотворения/, „Извънредните“ /13 стихотворения/ и „Извън реда – безадресно“ /70 стихотворения/ и макар заглавията сами по себе си да внушава „извънредност“, то съдържанието и тематиката на отделните творби, особено от третата част, е разнообразно и често следва своя ритъм  - пулсиращ, жив лиризъм – далечен и чужд на апокалиптичните заклинания, обмиващи мозъците ни в тон с извънредния световен ред, предизвикан от вездесъщия, изпълзяващ от всички канали за информация Covid-19.

Авторът определя като сатира само първата част на стихосбирката, а следващите две като лирика, каквото е и основното звучене на останалите му стихосбирки. Факт е, обаче, че повечето литературни конкурси, които е печелил Тодор Билчев, са за хумор и сатира и този сатиричен „дух в бутилка“ избликва от всеки ред и строфа на настоящата поетична книга…

Не, не се чете лесно „Водопой за кръвопийци“. Стихосложението често се сменя – като графика на кардиограма, ритъмът е неравномерен - понякога спъващ, понякога побутващ, подканящ… Твърде много горчивина и житейска тъга, но и ведрост, улавяне на мига…

Усещането, че надничаме зад рамото на автора и четем заедно неговия дневник е още по-осезателно, сравнено с други поетични книги на Тодор Билчев и това чувство идва не от датирането на отделните стихотворения, а по-скоро от общото преживяване на световната криза…

Противно на очакваното, стихосбирката не е конструирана хронологично и именно датирането на произведенията ни показва това. И – противно на очакваното, авторът не ни води по апокалиптичния път към „края на света“, а ни връща към нормалността на празничността, на традицията, на намереното спасение в „святата нощ“ и в устоите на природата и природния кръговрат. Един сложен замисъл за развитието на лирическата личност на поета и своеобразното повествование на неговите преживявания, търсения и открития през лабиринтите на времето, което в тази книга не е линейно, и дава възможност на автор и читател да бродят и търсят в повече от едно измерение.

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

ЕДНО ЛУДО КУЧЕ

"Като полудяло куче копая пръстта..."

Валентина Григорова

Имах…

Едно лудо куче…

Не спираше да тича,

дори когато спи…

Копаеше -

пръстта в двора,

тревата в кварталната градинка 

и цимента в коридора...

Всички килими разкопа

у дома,

а когато килими не останаха -

прокопа паркета

и теракота…

Не спираше да тича,

дори когато спи…

Сънуваше простора -

на кварталната градинка

и двора,

оградени в стени,

/стени за прескачане, нали?! -

просто така, за отмора/…

Сънуваше зова

на живота,

пулсирането на кръвта,

цъфтежа на цвета,

звука от движението

на сока в тревите,

звъна на крила

и как полита…

Чупеше ноктите си

в твърдия зид на света…

И не спираше да гони,

дори когато спи…

Да гони -

на игра;

да гони

радостта,

присъствието,

топлината,

любовта…

Кехлибарени очи -

мълчи

тишината 

на отсъствието

ти,

мъча се

да спра потока

на спомена,

който

горчи…

Стискам клепачи

и виждам само

опашка,

която се върти,

опашката,

която върти

тялото ти,

която лети…

Летиш!

Бяло

е,

бяло и празно

остана…

Палач е времето -

стискам клепачи -

миглите, като клечици

се забиват дълбоко в плътта на ирисите,

дълбоко,

като копия на разпятие…

Имах

едно лудо куче

и цялата обич

на света…

Разпиля се.

Разпилях я.

БЕТОННИТЕ КЛЕТКИ НА ДНИТЕ

Бетонните клетки

на дните тежат

и душат.

Циментови статуи

в дните пълзят.

Циментови статуи -

в бетонните клетки

на дните

все пак оживяваме...

Тела без души

в сивите клетки

пируваме -

с оглозгани

сиви съдби...

И мечтаем... за:

Ледови нощи.

Мониторите жужат,

хипнотизират,

убиват...

Циментови статуи -

зомбирани спят,

не умират,

не спират

да смилат

духовен боклук,

не спират

да искат -

да са доволни,

напук:

на беззаконното битие,

на битите с юмрук,

на безбъдното утре,

на беззъбите медии

без право на мнение,

на премазания поминък,

на невъзможността

да поминуват,

ако не са на колене...

Колене ли?

Отдавна са станали

ходила...

Циментови статуи -

лежим на боклука...

Животът,

горчив и оскъден

премина -

през еуфории

и луди надежди за друго,

през отминали пориви

и озъбени зими,

през разрушение,

нови копнения

и онова "остави ме...

...вече не ми пука"!

През сито премина животът 

и в ситото

не остави следи...

... само бетонните клетки

на дните,

само нощите, 

покриващи с ледови блянове

болните мозъци -

сиви,

без мисли,

пълни само

с клишета,

бълвани 

от всички кюшета -

през телевизори,

от всички ефири;

през монитори -

на компютри 

и умни телефони,

от профили

и в анфас -

на приятели,

оплетени в социални мрежи,

отвсякъде -

през очи и уши...

В бетонните клетки

на дните,

в безлунните ледови нощи

отникъде 

не можеш

да се спасиш

от онова,

което не искаш

да посадиш

в ума си...

Сивите клетки

още не спят -

сивите клетки,

циментови...

Ледови нощи...

Мониторите 

тихо жужат -

приспиващи,

хипнотизиращи,

убиващи...

Циментови статуи

в бетонните клетки

на дните -

на пепел ли станахме?

Като пепел ли 

се утаихме...

*** 

Ледови нощи -

щурци

пищят

и рушат

бетонните клетки

на дните.

БАСЕЙНЪТ, ИЛИ МОРЕТО В ЧАША

Морето, в чаша...

Соленият зов на вълните,

пяната на прибоя

сърфирането с делфини,

песента на Кита,

дочута през проливите -

всичко ми даваш -

всичко, 

във чаша.

Стихията блъска

кръвта в артериите,

сърцето тупти

с ритъма на Вселена...

Синьото на безкрая,

отразено в сините стени,

Синьото на безкрая,

затворено във чаша...

Бурята плиска дъжда си

в гърба ми -

ледени копия 

ме пробождат,

пробуждат съня ми,

дъхът ми се слива с водата -

дишам я - пълна съм с нея...

Кожата, загоряла от лято 

пее песента на тялото...

Капилярите се смеят -

цъфтят, като тичинки, 

оплодени от есен...

Клетките ми 

звънят 

с мелодията на пороя,

кипят

и ме будят,

прохождам...

Кипя и умирам,

затворена в чаша,

кипя, пак се раждам -

пак там,

в морето,

пак там,

където 

ще плувам с делфини

и 

ще пирувам със свободата...

НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ

Щурците пищят -

надлайват се с кучетата,

надсвирват се с прилепите,

шумят с вятъра...

Шуми воят в ушите ми,

свистенето в гърдите ти,

нощта умира в прегръдката на луната -

разплискано пълнолуние,

липсваш ми -

защо утрото е толкова старо,

защо щурците пеят само за мен.

Като струни на вятъра...

Опитвам се да ловя 

звуците на нощта 

с върховете на пръстите -

не свиря, 

тъка

с цветовете на лятото,

с опустелите пастели на поляните,

с овехтелите постели на тревите.

Пия носталгията на август,

попивам аромата на прах,

дъждът се изпарява преди да достигне

опустелите пастели на поляните

с овехтелите постели на тревите -

нощта връхлита

измита,

измита безсънието ми -

клепачите падат

върху зида на бузите -

звънят,

като клепала

в утрото.