понеделник, 8 юли 2019 г.

"СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР" - рецензия


„СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР” НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И ЗЛАТКА - ТИМЕНОВА - рецензия


„Художникът искаше да нарисува вятъра
и виждаше винаги, че рисува друго”

С този цитат на Атанас Далчев започва необичайната, бих казала дори -  уникална по своя строеж и замисъл поетична книга на Александра Ивойлова и Златка Тименова „Следи от вятър”, представена в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.
      Чела съм други двуезични книги. Чела съм и книги-диалози, в които авторите „си подхвърлят” темите от стихотворение на стихотворение, било като образ, било като дума, или идея. В „Следи от вятър” има „нещо такова”, но не само, и не точно. Както става ясно в края на книгата, стиховете в нея не са диалог, не са породени един от друг – те просто са едновременно-съзвучни и допълващо се различни. Формално, сборникът е триезичен, тъй като всяко тристишие хайку има български вариант, превод на френски и превод на английски език. Всъщност, обаче, френският образ на стиховете е авторски превод; френският текст е толкова оригинал, колкото и българският. Още тук можем да потърсим неуловимия полъх на думите, които имат своето разноезично битие в книгата, още тук можем да усетим нюанса на различния изказ, на различния звук, който извайва съдържанието на миговете, които следва да съпреживеем в комуникация с диалога на поетесите.
Английският текст е различен. Различно е неговото звучене, неговата илюстративност и дух. Точен превод на думите, донякъде лишен от очарованието на уловения миг, съпреживян ведно с авторите; дистанциран и хладен, идващ да покаже следата, онова, което е останало „след”...
Преводач на английски е Щиляна Халачева-Русева, а Сидония Пожарлиева и Терез Балс са консултанти на френския превод. Редактор е португалският поет и хайджин Казимиро де Брито, а художник на корицата е една от поетесите - Александра Ивойлова.
Дали в тази картина видях следите на вятъра и пожелах да ги следвам между страниците на книгата, както последвах сянката на цигулка върху цигулка от картината на Пламен Монев в стихосбирката на Атанас Петров, която също започва с този цитат на Далчев, вплетен в първото стихотворение /”И защо ли си мисля/ за художника, рисуващ вятъра”/ - не знам... Не знам дали в картината на Александра Ивойлова трябва да търся следите на вятъра, или те са само в поезията, не знам дори дали този словесен образ, използван като заглавие на поетичния диалог Ивойлова - Тименова трябва да даде усещане за неуловимост, или да напомня за силата и неумолимостта, с която вятърът вае лицето на планетата... Вероятно и двете, защото когато мислиш за вятъра, винаги разбираш, че мислиш за друго.
Като илюстрация на казаното ще цитирам няколко хайку – такива, каквито са в книгата, триезични, за да не спестя удоволствието да бъдат прочетени и усетени на трите езика:

***
утро –
две облачета в небето
се състезават с пеперудите

tot le matin
deux petits nuages rivalisent
avec les papillons

a morning
two clouds in the sky
race with butterflies

/Александра Ивойлова/

в тялото на реката
се забиват стрели
летен дъжд

des fleches blessent
le corps du fleuve
pluie d’ete

the body of the river
pierced by arrows
summer rain

/Златка Тименова/

***
бяла пеперуда
кръжи над тревите
песен от мълчание

un papillon blanc
voltige au-dessus des herbes
le chant du silence

a white butterfly
soars above the grass
a song of silence

/Александра Ивойлова/

охлювът рисува
сребърен лабиринт
за да се скрие

l’escargot dessine
un labyrinth d’argente
pour s’y cacher

the snails is drawing
a silver maze
to hide himself

/Златка Тименова/

Горещо препоръчвам триезичния сборник хайку поезия „Следи от вятър”, излязъл със знака на издателство „Карина М”, София през 2019 г., с автори Александра Ивойлова и Златка Тименова.

вторник, 25 юни 2019 г.

"СЯНКА"-ТА НА АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия


"СЯНКА"на АТАНАС ПЕТРОВ - рецензия


Подариха ми стихосбирката на Атанас Петров "Сянка" в края на май т. г., в печатницата на издателство "Лени АН"-Русе. Дизайнът на корицата и вплетената в основата му картина на покойния вече Пламен Монев /1957-2016/ "ме грабнаха".
Не обичам да използвам клишета, но понякога, както в класическата японска поезия, те най-добре изразяват емоцията на мига и същността на изказа.
Може би точно затова някои изрази са се клиширали. И така - корицата на стихосбирката "ме остави без дъх".
Без дъх ме остави и беглата среща с автора и издател Атанас Петров, когото вече познавах като поет чрез никнейма му във фейсбук "Лени Ан Лени Ан".
Не знам защо, заприлича ми на дъб - с неспокойни очи и буйни прошарени къдри, отривист и тъмен - не дъб; дъбова гора пред лятна буря беше.
Мина време, преди да прочета книгата му със стихове, макар веднага да забелязах, че редактор е не кой да е, а Божидарка Божинова - един талантлив автор, когото много харесвам, заради експресивните й стихове, заради образите, които небрежно създава с лекотата на магьосник, заради откровеността на диалога, който води с читателя, или с Оня непознат, мечтан, изплъзващ се и вездесъщ Любим на лирическия Аз на поетесата.
Но да се върна към "Сянка" на Атанас Петров.
Обемна стихосбирка, събрала между кориците си 63 стихотворения в 104 страници, издание на издателство „Лени АН”, Русе, 2019 г. Стихотворения, различни като тематика, ритмика, поетика; стихотворения, обединени от едно чувство - любовта. Любовта е с различни лица, но винаги ярка, обсебваща; тя е главният герой на поемата „Сянка”, не лирическото Аз на поета... Аз-ът страда и възпява любовта; аз-ът живее, съществува, чрез любовта... Любовта е смисълът, причината и следствието, началото и края...
Любовта - като сянка, като изплъзване, като нещо "отвъд", като насъщния... И Любимата - онази "нежна фиданка", на която поетът подарява стиха си - най-красивия стих: "Синът ни порасна"!
В тази стихосбирка има много топлота и човечност, в нея животът тупти - със смътната тревога от остаряването на тялото, стягащо неостаряващия дух, в нея е красотата на деня, на мига, на откраднатата ласка от сянка върху реката, гората, листата и вятъра.
В нея се вплитат усещанията за неразривността на връзките между при-родата и човека, между стихиите и живота, между преходността на битието и вечността на духа.
Няма да говоря за поетическата техника на Атанас Петров. Неговата поезия не е в техниката на писане, а в умението му да улавя образи и чувства и да ги ретранслира към читателя. Дълбоко философска поезия, която не е загубила нищо от красотата на непосредственото преживяване и споде-лянето му с другия.
Не мога да не цитирам първите строфи от стихотворението, което без страх наричам "любимото ми стихотворение" от стихосбирката "Сянка", от Атанас Петров... и което стана едно от любимите ми стихотворения:

ЗАПОВЕДИ

Нямам друг бог освен теб .
където и да се обърна, те намирам.
В полумрака си светлина, която луната цеди.
Ти си въздухът и храната в мечтите ми  
и корени пуснах в земята, коленичил пред теб.

Нямам и други кумири.
С теб започва денят.
Като мисъл си, като жега в душата.
На вериги ме държи животът
и прегаря моето тяло, ще изгоря...

И не изговарям напразно твоето име,
и как бих могъл, когато не е слизало от устните ми...

Не мога да не споделя още няколко стиха, които са само бегла, случайна линия, която хвърля по-скоро сянка, отколкото светлина върху стихосбирката на Атанас Петров „Сянка”:

ПРОЗОРЕЦ

Погледни през прозореца,
тъй хубав е светът.
Пияна от щастие, душата ми свети.
Валс танцуват - пеперуди кръжат.
Откъсни го - за теб е нежното цвет
До сърцето сложи го, преброй му листата
и нека се чуди магьосникът вятър.
Венчето сплети, положи го в реката
и нека бъбриво отплува нататък, нататък,
където до извора в смях и надежди
синът ни крещи, лудувайки с лятото.

МОРЕ

Днес скочих в окото ти
и заплувах - един луд, невидял море.
И потънах в дълбокото, търсейки дъното -
там, където бие сърцето
и душата ти гали пясъка.
И въздухът не стигна,
заклокочи,
и от гърдите пое към слънцето
/тъй красиви бяха тези балончета в бяло,
блестящи и в синьо.../.

Но това е история за романтици.
Аз съм просто удавник
на дъното на синьо море,
пълно с любов и пожелания.
Там събирам рапани,
галя пясъка,
сънувам вълните
и ти говоря в стихове...


БЕЗСИЛНО Е СЛОВОТО,

светът се разпада
на светлина и усещане.
Като сън си, като надежда.
Безсилни са думите
и устните са безсилни.
Целувам те -
фиданчице стройна
и нежна...

И накрая, ще завърша с първото стихотворение на стихосбирката, и това не е случайно, защото то ще бъде отправната точка към следващата изплъзващо-преливаща се сянка от поезия и стремеж към неуловимото, която спира погледа ни:

СТИХ

Искам да ти напиша стих.
Простичък стих.
И защо ли си мисля
за художника, рисуващ вятъра,
или рева на крава по долината на Лоара.
Най-обикновените думи искам да подредя.
Боже!
Тези,
с които синът ни проходи и проговори.
Искам да ти подаря стих.
Стихът
"Синът ни порасна."

Без съмнение, картината на Пламен Монев от корицата ме накара да търся образи и светлини между сенките на думите. Без съмнение, в „Сянка” на Атанас Петров открих стихия – като буря, като вятър.
... Но – следите на вятъра? Кой още търси следите на вятъра...


понеделник, 10 юни 2019 г.

"КРАСТАВИЦИ ПО ШЛЕПЧИЙСКИ" - рецензия


„КРАСТАВИЦИ ПО ШЛЕПЧИЙСКИ” НА АДРИАН ВАСИЛЕВ - рецензия

На 30-ти април, в РБ "Любен Каравелов", Надежда Радева и Ина Стана Ребиган „изпратиха април”, заедно с почитатели на поетичното изкуство и живописта. Не можех да се лиша от двойното удоволствие - да чуя стиховете на Надя Радева, рецитирани от нея, и да видя в оригинал картините на Ина Ребиган, които станаха хит и заради това, че... е, да спрем до тук!
Премиерата събра много хора от двата бряга на Дунав в залите на библиотеката, а сред множеството изпък-ваше Адриан Василев, познат и търсен от всички, заради перфектното му владеене на двата езика, а и защото има много приятели от всякъде.
Въпреки заетостта си, като официален преводач на събитието, той успя да ми подари екземпляр от второто издание на хумористичната си книга "Краставици по шлепчийски - моряшки истории", с автограф - "Това е един малък подсетник, че в Русе все още съществува професията моряк".
Още тогава ми се прииска да присъствам на представянето, което се състоя в началото на юни, съвсем по моряшки – на борда на кораб, но нямах възможност да отида.
Е, нищо не може да попречи на читателя да чете, и аз с удоволствие заплувах по реката с автора и неговите герои и - да, смехът лекува, и душата и тялото, дори когато е горчивият смях на сатирата, или оня болезнен смях, така познат ни от класическия "Бай Ганьо"!
Няма да правя анализ на този сборник с разкази, който вече е извоювал толкова трайно място в съзнанието на публиката, че често историите от нея се бъркат с моряшкия фолклор от дългите, разноговорни брегове на голямата Европейска река. Ще спомена само, че настоящото, второ издание, е допълнено от автора и е илюстрирано с карикатурите на капитан Георги Ангеловски. Често те имат както илюстративен, така и свой, самостоятелен живот.
Книгата съдържа 60 автентични истории, разказани с приятна лекота – понякога малко поучително, понякога с насмешка, но винаги с много любов и разбиране към героите и проблемите им. Томчето е с обем 94 страници, има предговор от автора, а вместо заключение - стихотворение, посветено на Георги Бочков, дългогодишен директор на Дома на моряка в Русе. Излиза със знака на издателство "Авангард принт" през 2019 г. Чете се на един дъх, буди спомени у тези, които са имали някакво, дори бегло и далечно съпри-косновение с Реката и корабите, плаващи по нея... И без съмнение, след последната страница ще знаете повече за живота на моряка, отколкото сте знаели в началото, и може би дори ще ви се прииска... е, ако не да станете моряци, то -  да станете пътешественици!